Преса и пропаганда в Третия Райх

Едно от основните оръжия на тоталитарните режими е печатът, а пълното им завладяване се постига чрез постепенното отнемане на конкуренцията, притежаването на медиите от няколко собственици, ограничаването на правата на журналистите, поставянето на журналистиката изцяло „в служба на държавата и народа“, а всъщност в служба на пропагандата на диктатора, лидера, който призовава за изграждането на изцяло „нов свят“, израстващ от пепелищата на стария свят. Всеки човек, който отказва да сътрудничи на идеологията на тоталитарната власт (в случая властта на националсоциалистическата идея), е обявен за предател на родината.

След загубата на Германия в Първата световна война настъпва истинска анархия. Големите репарации, които загубилата страна е принудена да плаща на победителите, социалната и икономическа криза, недоверието в демокрацията, различните младежки групировки, извършващи престъпления по улиците на големите градове, раждат желанието за лидер, който да обедини и събере отново разделената германска нация. И такъв водач не закъснява да се появи…

След присъединяването на Хитлер към Германската работническа партия през септември 1919 г., той започва да я преобразува по свой вкус. Бидейки добър оратор, Хитлер е назначен да отговаря за пропагандната дейност на партията. В рамките на две години той става абсолютният лидер на малката партия, като променя нейното име на „Националсоциалистическа германска работническа партия“. Хитлер знае, че със своя ораторски талант може да убеди обществеността за ползата, която неговата партия ще има, ако управлява Германия. За проблемите на обществото той обвинява най-вече евреите и „капиталът от фондовия пазар“. Сред най-важните точки от програмата на Хитлеровата партия са крайният национализъм, в чиято основа е концепцията за расата, антисемитизмът, защитата на диктатурата, смъртно наказание за виновните в „престъпления срещу народа“, отхвърлянето на капитализма в досегашния му вид. 

За разлика от марксизма Хитлеровата идеология залага на биологичното понятие „раса“, а не на социалното понятие „класа“. Подобно на марксистите Хитлер твърди, че историческото развитие за света се определя от наднационални групови играчи, но това са „расите“, а не „класите“. Той смята, че тук важи правото на по-силния и достойна за живот е тази раса, която ще погълне и асимилира останалите раси — арийската раса. Хитлер бленува за утопично общество, в което тя господства, а масите се управляват от свръхличност, която е по-способна от останалите хора да владее над тях. 

Разпокъсаният политически и икономически германски народ се оказал идеалната почва за развитието на една идеология, която малцина можели да предвидят, че ще роди терор, кръв, мъчения и война, а стигмата на Холокоста и диктатурата на нацисткия режим ще тежи върху Германия десетилетия наред…

Редакторския закон от 4-ти октомври, 1933¹

Обнародването на Закона за редакторите от Гьобелс, министър на пропагандата в Третия Рейх, бил ъглов камък за поставянето на пресата под държавен и партиен контрол. Оформянето на самия закон било в ръцете на Ханс Шмит-Леонхарт, началник на правния отдел към Министерството на пропагандата. 

Законът поставял журналистите под строг контрол. Всички редактори трябвало да са членове на Райхската асоциация на германската преса (под пряк правителствен контрол). Редактори на вестник можели да бъдат само хората, които имат немско гражданство, от арийски произход са и не са се оженили за „неарийци“. 

Професионалната свобода и независимост на журналистите е легално прекратена с изискването да „регулират работата си в съответствие с националсоциализма като житейска философия и правителствена концепция“, макар да изглеждало, че законът за печата им дава статус на защита в самоуправляваща се структура. 

Редакторите са задължени да не публикуват нищо, което би отслабило силата на Германския Райх у дома и в чужбина, волята на германското общество или наскърбило религиозните чувства на останалите хора. 

Министърът на народното просвещение и пропаганда имал правото да разпореди премахването на редактор от професионалния списък, ако счете, че това е от съществено значение за „общественото благо“. Главният редактор е отговорен за цялостното съдържание и отношение на текстовата част на вестника. 

Законът за редакторите е преработка на отхвърления закон за журналистите от 1924 г., създаден по модел на подобни закони във фашистка Италия. Оттук насетне е поставена „желязна завеса“ между издателя на вестника и редактора. Сега издателят бил премахнат от позицията си на влияние и авторитет върху пресата, а тя била предоставена изцяло на Министерството на народното просвещение и пропагандата. Освен това издател на вестник нямал правото да прекрати договор с редактор  без съгласието на професионалната асоциация. 

Доминацията на нацистите над издателската индустрия в Германия била постигната чрез Камара по културата, за президент на която е посочен, разбира се, министърът на пропагандата. Той можел да назначава президентите на отделните подразделения на тази Камара, а именно — камарите  за литература, радио, театър, преса и други проявления на културния живот. Прескамарата обединила Асоциацията на германските вестникарски издатели и Асоциацията на германската преса. 

В една частна дискусия относно бъдещето на германската преса Хитлер казал на Макс Аман (член на нацистката партия на висок пост, по-късно станал директор на Eher Verlag, официалната издателска къща на нацистката преса): „Трябва да конфискуваме всички частни прес-предприятия“, а Аман отвърнал, че „Германия не е болшевишка страна и собствениците трябва да бъдат компенсирани за имуществото си“. Макс Аман е посочен и за президент на Прескамарата на Райха на 15 ноември 1933 г. Вестници, които не поддържали напълно нацисткия режим, можели да бъдат конфискувани или закрити от него. До 1942 г. Аман притежава 80% от всички германски вестници чрез своята Прескамара. 

Издателската къща на нацистката партия Eher Verlag става най-голямата в германската история, а нейният основен ежедневник, Völkischer Beobachter („Народен наблюдател“), достигнал тираж над 1,000,000 екземпляра².

Нюрнбергските митинги като средство за пропаганда

През есента на 1934 г. се установяват масови партийни митинги, известни като „Национални дни“. Според чуждестранни наблюдатели като американския журналист Уилям Шайрър и френския посланик в Берлин тези митинги са характерни със своя религиозен екстаз и поклонение пред нацистката идея и нейния лидер. 

Музика на Вагнер; речи на главните нацисти; свастиката; подиума, направен за ораторите от Алберт Шпеер, „имперски архитект на Райха“ (който подиум приличал на олтар); специалните светлинни ефекти, осветяващи пространството на митингите; и, разбира се, имперският орел — така може да се опише визията на тези нацистки масови събития.

Зрелищните партийни митинги са идеалното оръжие, с което Хитлер и Гьобелс да пропагандират себе си и своята идеология чрез постигането на почти религиозен възторг у стотиците хиляди хора, присъстващи на събитията. Чрез радиото продължаващите около седмица митинги всяка есен достигали до цяла Германия³.

Всяка тоталитарна власт има нужда от общ враг, когото хората да мразят и от вожд, който е и “спасител”

Нацисткият таблоид „Der Stürmer“ е известен със своите антисемитски карикатури и статии, а негов издател е Юлиус Щрайхер. Брой 29 от юли 1934 г. привлича с огромното заглавие на първа страница „Кой е врагът“, а статията повтаря антисемитската риторика, като обвинява евреите, че подбуждат към войни и социални проблеми. Карикатурата показва стереотипизиран образ на евреин с подчертано голям нос, държащ документи с наименования като „Сионски протоколи“ и „Световна доминация“, а Европа е манипулирана от него и затова плаща със смъртта си. На дъното на страницата има още едно огромно заглавие, което внушава, че евреите са нещастието за проблемите, които светът има. 

Нацисткият режим, както всеки тоталитарен режим, има нужда да посочи ясен враг, който да бъде обвинен за всички проблеми, които има обществото под авторитарна власт. За такъв враг са посочени евреите, които за нацистката пропаганда са „архизлото“, „най-нисшият човешки вид“, без който светът ще е по-добре. 

По този начин 1) се консолидира нацията на принципа на общия враг, който трябва да бъде победен и унищожен (в случая евреите), защото само така ще може да бъде изградено някакво утопично (според пропагандата) общество; 

2) диктаторът сам отклонява вниманието от собствената си фигура като евентуален причинител на страданието и проблемите в тоталитарната държава. Напротив — той се оказва „спасителят“, който ще „изведе народа/нацията към светли бъднини“, а култът към него има почти религиозен привкус, както видяхме по-горе. 

Специфичното в идеологията на Хитлер, е, че той отделя голямо внимание именно на тази „свръхличност“, този „свръхчовек“ (по Ницше), който единствен има качествата да управлява държавата, докато масовият човек няма тази способност. Той разглежда управлението си и като призвание с божествена санкция да издигне от пепелта на загубата и да обедини раздираната от вътрешни политически и икономически кризи след Първата световна война германска нация. 

Наредбите на Макс Аман от 1935 г.⁴

Първата наредба се отнася до отнемането на издателските права на всеки собственик на вестник, който със сензациите или обидите срещу „народното здраве и морал“ във вестниците си засегне честта на пресата и издателския бизнес. 

Втората наредба дава право на Аман да затваря предприятия за издателска индустрия, ако броят на съперничещите си вестници бил такъв, че заплашвал сигурността на икономиката. 

Третата наредба изисква пълна прозрачност на капитала  и собствеността на всички издателски предприятия пред Асоциацията на Райха на германските издатели на вестници, както и доказателство от издателите, съпругите им и членовете на управителните съвети на корпоративни предприятия за германски или свързан с Германия произход от 1800-та година насам. Наредбата още изключва настоящето или бъдещето участие в бранша на законно регистрирани дружества и организации.  

Забраната за издаването на вестници, чието съдържание и тон е насочено към „конфесионални, професионални или специализирани групи“ се оказва добре пресметнат удар и срещу католическите вестници. За спазване на изискванията или за ликвидация на такъв тип издания срокът е само три месеца. 

Официалният текст на наредбите е публикуван във вестника на Хитлеровата партия „Volkischer Beobachter“ (25 април, 1935 г.). Автор на самите наредби е Ролф Райнхард, правен съветник на Аман. Отговорността за приложението им се възлага на Райнхард. 

Причините Аман и Райнхард да чакат две години за предприемането на решителни действия относно независимите издатели са няколко. Двамата се нуждаели от време, за да изследват германската издателска индустрия. Освен това, докато не се консолидирал напълно, режимът не можел да си позволи да вземе радикални мерки срещу добре установените вестници в Германия. Целите на нацистката партия трябвало да бъдат постигнати без голяма криза или публичен скандал. 

Два меморандума за пресата⁵ 

Два меморандума на Райнхард и екипа му относно политиките за пресата  позволяват да се разбере същността на това, което стои зад наредбите на Аман — пълното завладяване и поставянето ѝ под контрол от нацистката партия.

Първият от тези документи е адресиран към партийните лидери, съвета на Прескамарата на Райха и висшите служители на Министерството на пропагандата.  Озаглавен е „Кратко обяснение на проектите на наредбата за осигуряване на независимостта на вестникарската издателска индустрия и наредбата за закриване на издателски фирми с цел премахване на нездравословните условия на конкуренция“. Обемът му е 14 машинописни страници. Няколко са темите, на които документът набляга: 

1. Националсоциалистическите изисквания към вестникарската преса и издателския сектор;
2. неспособността на гаупресата да се конкурира успешно с провинциалните масови вестници Generalanzeiger (с гаупреса се обозначават вестниците на главните административни окръзи в Нацистка Германия, контролирани от нацистите и имащи за цел да приспособят нацистката пропаганда към местните проблеми, правейки я по-ефективна);
3. необходимостта от прекратяване на борбата на конкуренцията, която заплашва да разори индустрията;
4. ликвидирането на конфесионално ориентираната преса;
5. конкретните разпоредби на наредбите във връзка с очакваните им последици.

„Националсоциалистическият светоглед вижда в пресата средство за възпитание на народа в духа на националсоциализма. Вследствие на това пресата е инструмент на националсоциалистическата държава. Националсоциалистическият светоглед изисква пълно приемане и не толерира разпространението на други основни политически идеи. На тази основа държавата, чиято основа е националсоциалистическото движение, признава само националсоциалистическа преса. За да постигне това и да му придаде законов израз, националсоциалистическата държава формулира и публикува Закона за редакторите и Закона за Райхската камара на културата. И двата закона обхващат всички германски граждани, които творчески работят в пресата, въз основа на техния характер и убеждения. Всеки, който по професионални или лични причини е неподходящ за изпълнението на високите изисквания на пресата, губи всякаква възможност за дейност в тези професии чрез изключване от журналистическия регистър или, ако е издател, чрез изключване от Райхската прескамара“, пише още в документа.

В меморандума се обяснява още, че „националсоциалистическата революция“ не е потискала цялата непартийна преса, а само марксиско-комунистическите вестници, в резултат на което само стотина националсоциалистически вестника са изправени срещу около три хиляди вестници, които преди 1933 г. дори се противопоставят на нацистката идеология. Третата част от меморандума показва как наредбата да елиминира нездравословната конкуренция. Четвъртата част набляга на елиминирането на всички еврейски и конфесионални интереси, забраната на вестникарски вериги и анонимни капиталистически предприятия. Петата част разглежда очакваните последици от прилагането на Амановите наредби. В заключение наредбите на Макс Аман според авторите на меморандума предлагат единственото решение за спасяване бъдещето на цялата германска преса.

Вторият меморандум директно посочва позициите на кои издатели и издателски групи в журналистическата сфера трябва да бъдат отслабени или елиминирани. Ясно и практично са обяснени ползите, които ще получи нацистката преса при елиминирането на всякаква друга конкуренция.  

Антисемитски закони и действия 

На 15 септември, 1935 г. нацисткият режим въвежда два закона: Законът за гражданството в Райха и Законът за защита на германската кръв и германската чест.

Законът за гражданството в Райха определя като гражданин този, който е „с германска или сродна кръв“. Евреите, бидейки друга раса, нямат политически права и не са пълноправни граждани. 

Законът за защита на германската кръв и чест забранява сватби и сексуални връзки между евреи и хора „с германска или сродна кръв“. Тези расистки закони постигат кулминацията си в Холокоста⁶. 

Законът за защита на германската кръв посочва още, че:

1. Евреите нямат право да наемат жени от „германска или сродна кръв“ под 45-годишна възраст като домакински помощници в домовете си;
2. на евреите е забранено да издигат знамето на Райха и националния флаг или да показват националните цветове; 
3. евреите имат право да показват еврейските цветове и това право е защитено от държавата.

В периода 1933 – 1939 г. се появяват над 400 антисемитски указа. Така евреите постепенно са лишавани от участие в професионалния, културния и гражданския живот в Германия. 

След „Кристалната нощ“⁷ в Германия и Австрия (9/10 ноември 1938 г.), когато са опожарени и разграбени повече от хиляда синагоги, магазини, притежавани от евреи, тридесет хиляди евреи са арестувани и изпратени в концентрационните лагери в Дахау, Бухенвалд и Захсенхаузен. 

Нацисткото законодателство забранява на евреите достъпа до всички обществени училища и университети, както и до кина, театри и спортни съоръжения. Евреите нямат достъп и до определени „арийски зони“ в градовете⁸. 

Ако погледнем изрезка от вестник, част от редакционна статия на Dresdner Anzeiger от 10 ноември 1938 г., ще забележим, че текстът описва събитията по дистанциран и неутрален начин⁹, избягвайки всякаква критика към нацистката власт, която всъщност организира „Нощта на счупените стъкла“. 

„В синагогата е избухнал пожар… основната структура на храма беше разрушена от пламъците“. 

Част от записите в дневника на Гьобелс, който описва погрома срещу евреите през нощта на 9 ноември 1938 г., показват циничното отношение на министъра на пропагандата към човешкия живот. Зверствата, оркестрирани от Гьобелс, са отговор на смъртта на германския дипломат Ернст фон Рат, който умира след нападение от евреина Хершел Гринспан¹⁰. 

„Искам да отида в хотела, там виждам небето кърваво червено. Синагогата гори. Веднага към Гау. Там още никой нищо не знае. Разрешаваме да гасим само доколкото е необходимо за околните сгради. В противен случай го оставете да изгори. Ударният отряд върши ужасна работа. Сега пристигат съобщения от целия Райх: 50, след това 7 [5] синагоги горят. Фюрерът е наредил 2[5]-30 000 евреи да бъдат арестувани незабавно. Това ще свърши работа. Те трябва да видят, че сега мярката на нашето търпение е изчерпана“, пише Гьобелс. 

„Когато отивам към хотела, прозорците се разбиват на парчета. Браво! Браво! Синагогите горят във всички големи градове. Немска собственост не е застрашена“. 

„Volkischer Beobachter“ отвътре¹¹

Този вестник бил дори по-стриктен в спазването на разпоредбите, отколкото непартийната преса. 

Като официален орган на партията на Хитлер обслужващият персонал на вестника трябвало да спазва множество от директиви и предписания. Запазено е интересно свидетелство на управляващия редактор на берлинския клон на партийния вестник от 28 юли 1948 г.:

„Два пъти дневно в Министерството на пропагандата се провеждаше така наречената пресконференция, на която „Tagesparole“ (ежедневното указание) на Райхспресшефа се разпространяваше с безкрайни коментари. Записвана стенографски и поставяна на бюрата ни като насока, тази информация възлизаше на десет или дванадесет плътно напечатани страници всеки ден, съдържащи много забрани и малко разрешения. Тя предписваше третирането на определените теми с абсолютна прецизност — по отношение на пространството, тона, заглавията и дори мястото на публикациите.

По време на войната тези условия непрекъснато се влошаваха. Военната цензура държеше пресата още по-изкъсо, а журналистите трябваше да бъдат постоянно нащрек, за да не разкрият някаква предполагаема военна тайна или да не нарушат друга подобна разпоредба. Не е шега, например, че думата „руски“ беше забранена и трябваше да бъде заменена с „болшевишки“, така че цензорите превръщаха „руска зима“ в „болшевишка зима“. На редактора не оставаше почти никаква свобода на действие, освен да даде името си на тази анонимна официална безсмислица, като при всяка невнимателна дума рискуваше да бъде остро санкциониран.

Ако дадена директива се повтаряше често, тя можеше да остане в сила цял месец, през който трябваше стриктно да се спазва. Инициативността на редакторите се проявяваше главно в опитите им, поне понякога, да заобиколят предписанията. По време на войната, когато Völkischer Beobachter описваше Рузвелт като „гангстер“, „престъпник“ или „луд“, а Чърчил като „пияница“ или „идиот“, тези изрази не бяха по избор на редакторите, а им бяха официално предписани. Ако, възмутени от тази грубост, се осмеляваха да използват други думи, биваха порицавани или предупреждавани.

От 1933 г. нататък редакторите все повече се превръщаха просто в печати за официалните възгледи, като единствената им роля беше да сложат отметка върху подготвения материал, за да удостоверят, че са го обработили, и нищо повече. Докладите на DNB (Германската информационна агенция), от които почти 50% трябваше да бъдат публикувани без редакция, служеха като директиви, които редакторите бяха длъжни строго да спазват.

Работата на професионалните редактори между 1933 и 1945 г. дори не заслужаваше названието “независима журналистика”, тъй като основните ѝ принципи — достъпът до безпристрастна информация, отворените врати към източниците и необходимото уважение към официални и частни лица — просто не съществуваха“.

„Трумф на волята“ — пропаганда в киното¹²

Както пресата, литературата, театърът и радиото, така и киното в Нацистка Германия служи за пропаганда на националсоциализма, Хитлер и неговата партия. Самият фюрер поръчва на Лени Рифенщал, бивша актриса и танцьорка, да създаде филм в прослава на Шестия конгрес на Нацистката партия, случил се през септември 1934 г. в Нюрнберг. 

Филмът започва с поредица от надписи, които уведомяват зрителите колко години от кое известно събитие са минали, а един от надписите гласи „19 месеца от възраждането на Германия“, тоест 19 месеца, откакто нацистите са дошли на власт. Пропагандният филм е „излъчван по заповед на фюрера“, разбира още зрителят.  Хитлер и други от партийните членове слизат от самолет, белязан със свастика, а възторжени млади германци посрещат своя лидер с нацисткия поздрав. Навсякъде по улиците на Нюрнберг се вее нацисткото знаме, а кадрите дават щастливи лица на малки деца, които се усмихват на Хитлер. Сцената  наподобява древните римски триумфи, когато цели тълпи от хора чакат императора да се появи на балкончето и да произнесе реч за величието на Римската империя (а в случая на Германския Райх). 

Хитлер се спира и разговаря с войниците, с жените, а през цялото време фокусът е върху физическата красота и сила на младите момчета войници. Шестият конгрес на Хитлеровата партия започва с кадър, в който от мрака изплува имперският орел, символ на Райха. 

Въведителната реч държи Рудолф Хес, виден член на партията, който поздравява фюрера с думите: „Вие сте Германия: когато вие действате, нацията действа, когато вие съдите, народът съди… С вашето управление Германия ще постигне целта си да стане дом на всички германци по света“. 

Йозеф Дитрих, германски генерал сред най-близките сътрудници на Хитлер, казва нещо, което засяга пресата: „Истината е основата, върху която силата на пресата стои и пада. Единственото ни изискване към чуждестранната преса и нашата собствена преса е да се съобщава истината за Германия“. Разбира се, когато нацистите говорят за „истина“, зрителите трябва да разбират „лъжа“, най-малкото заради стриктния контрол върху медиите да не говорят нищо срещу Националсоциалистическата партия. „Истина“ е това, което се дефинира от партията като истина. По този начин Дитрих всъщност отправя едно предупреждение към журналистите да пишат само за това, което фюрерът нареди и само по този начин, по който е позволено. 

Юлиус Щрайхер, гаулайтер на Горна Франкония прогласява:  „Народ, който не пази своята расова чистота, ще загине!“. В тези думи е синтезирана цялата нацистка идеология. 

Адолф Хитлер се обръща към немската младеж, като подчертава, че младежта е бъдещето на нацията, а той не иска повече класови разделения, а един ден да има „един Райх“. „Вие сте плът от нашата плът, кръв от нашата кръв и самите ви умове са изпълнени със същия дух, който ни доминира“, добавя с подчертано патетичен глас Хитлер. 

Филмът е типичен пример как се пропагандира една авторитарна идеология — специалната музика, патетичните речи, авторитарният начин, по който се държи Хитлер пред аудиторията си, морето от младежи, които приветстват своя вожд, демонстрациите на “силата и волята” на германската армия. Най-често показваният знак в „Триумф на волята“ е свастиката, която присъства навсякъде: на подиумите, по знамената, на войнишките униформи и която трябва да покаже, че германският народ вече е обединен под ръководството на диктатора. 

Синтез за това, което нацистката пропаганда иска да внуши (че единството под една твърда ръка е по-добро от демокрацията), ни предлага финалната реч на фюрера в края на Шестия конгрес на нацистката партия. По-специално Хитлер твърди, че: 

„Германският народ е щастлив от знанието, че постоянно променящото се ръководство сега е заменено от фиксиран стълб; сила, която смята себе си за представител на най-добрата кръв и, знаейки това, се е издигнала до ръководството на тази нация и е решена да запази това лидерство, да го използва по най-добрия начин и никога повече да не се отказва от него“. 

Заключение

Средствата за масова информация — пресата и радиото, а също и киното, са активно впрегнати за пропаганда на националсоциализма и консолидиране на нацисткия режим. Това е постигнато чрез различни форми на репресии – закони, директиви, затвор и концентрационни лагери. Чрез репресивните мерки нацистката партия овладява германските медии, като затваря или убива всички неудобни на режима хора. 

Важно е да бъдат изследвани причините за тоталитарните режими, техните методи и пропаганда, за да не бъде забравена историята. Ако миналото се забрави, това е първата крачка ужасите на Холокоста и Втората световна война да бъдат повторени. Нацизмът е осъден от историята, но и до днес съществуват нацистки движения, а същите тоталитарни оръжия за репресии и контрол виждаме да бъдат използвани и от съвременни диктатори. Затова смятам, че паметта за миналото днес е ключова, ако желаем свят, в който да има мир. 

—————

1. https://acrobat.adobe.com/id/urn:aaid:sc:EU:994e29a9-3098-491e-bb7d-ed21791978da ↩︎
2. https://encyclopedia.ushmm.org/content/en/article/writing-the-news ↩︎
3. Нацизмът – история, генезис, идеи и влияние, Фрьолан Карл Мюлер, глава 21, превод Николова Ива, 2025, КВЦ ↩︎
4. “The Captive Press of The Third Reich”, Oron James Hale, 1964, “Final solution” ↩︎
5. пак там ↩︎
6. https://encyclopedia.ushmm.org/content/en/article/the-nuremberg-race-laws ↩︎
7. https://www.britannica.com/event/Kristallnacht?utm_source=chatgpt.com ↩︎
8. https://encyclopedia.ushmm.org/content/en/article/antisemitic-legislation-1933-1939 ↩︎
9. https://www.spiegel.de/geschichte/70-jahre-reichskristallnacht-startschuss-fuer-den-systematischen-terror-a-948000.html ↩︎
10. https://www.tracesofwar.com/articles/5290/Joseph-Goebbels-diary-entries-after-the-Kristallnacht-10-11-November-1938.htm ↩︎
11. “The Captive Press in The Third Reich” (“The Captive publishing industry 1936 – 1939”, p.246-247) ↩︎
12. https://www.dailymotion.com/video/x7wp10u ↩︎