Атанас Димитров – АтаДим
Стрес, отчаяние и несигурност за бъдещето са основни характеристики на нашето време. В резултат на това съвременният човек се оказва притиснат в ситуация, от която няма изход, а всичките му опити за излизане водят единствено до задънени улици.
Обичайно стресът и отчаянието, безизходицата и несигурността са присъщи на корабокрушенец, борещ се с океански вълни, без да има за какво да се хване, без да съзира на хоризонта ни суша, ни пристанищен фар. С други думи, такъв човек е осъден да живее само дотолкова, доколкото силите му стигат преди вълните да го погълнат.
Поставете се, братя и сестри, за момент – доколкото ви е възможно – на мястото на този корабокрушенец. И както се намирате в такова отчайващо положение, изведнъж, насред настаналата пълна тъмнина и безжалостна морска ярост да съзрете в далечината мъждукаща светлинка, разчупваща падналия мрак. Тутакси отчаянието се изпарява. Светлината мигновено е принесла надежда, ориентир и посока. Загубените ви сили отведнъж се възвръщат и започвате да полагате всячески усилия да достигнете светлината, да се избавите.
В такова състояние на корабокрушенство се намира и днешният човек, понеже е загубил свързаността си с Бога. А далеч от Него властва мракът. Мракът носи несигурност. Несигурността – неувереност, неувереността – безпокойство, безпокойството – отчаяние, отчаянието – безизходица.
В същото време Божията любов към човека съществува. Тя е наша фактическа даденост от същия онзи момент, в който Христос дойде на земята. А Той дойде, защото Сам пожела това от любов към Своето творение. Дойде, без да има покана от страна на човека, който дотолкова се бе отчуждил от Него, че и да Го повика не пожела, въпреки безизходното положение, в което бе изпаднал.
При молитвата на Великия Богоявленски водосвет показателно се изрича защо Христос дойде на земята: „Защото Ти, Владико, поради милосърдието на милостта Си не можа да понесеш да гледаш човешкия род тиранизиран от сатаната; но Ти дойде и ни спаси. Защото Твоята милостива любов, Господи, не понесе да гледа как дяволът измъчва човешкия род, затова дойде и спасение ни дари.“
Тази Божия любов яви възможността човекът да достигне спасителното пристанище. Тя е фарът, който разпръсва мрака и сочи пътя на завръщането при Отца.
А предвечният Божи план за спасяването на човека намери своето изпълнение чрез една малка и като цяло незначима девойка, на която обаче предстоеше да стане ключът към рая.
Прави впечатление, че при осъществяването на Божествения Си план Бог не прави Своето величие достояние на всички човеци, за да не би някак свободната човешка воля да се почувства в невъзможност да Го приеме. Поради което имено Бог избира най-парадоксалните и често пъти необясними за човешката логика начини за осъществяването на плана Си.
Дори и самите родители на Пресвета Богородица са един от тези заложени в Божия план парадокси. При тях чудността се заключава от една страна в напредналата им възраст, а от друга – в бездетността им.
В техния случай постоянната и непрестанна молитва на праведните Йоаким и Анна, прошенията им за сдобиване с детенце дали своя резултат, въпреки бездетността и напредналата възраст на двамата. Неплодородната нива става плодородна чрез постоянно обработване и грижи. Подобно на това и бездетните съпрузи станали родители чрез вярата си в Бога и постоянната молитва към Него!
А ние, след като се възхищаваме на получените резултати и придобити плодове от нивата вследствие на полаганите усилия на земеделеца, какво ли възхищение би трябвало да отдадем на онзи плод, с който са се сподобили тези бездетни родители?! Какво ли възхищение би трябвало да отдадем на нашата Пресвята Богородица, на този Божи дар към праведните родители, на този Божи дар към всички човеци?!
Към всички човеци, защото цялото човечество, по причина на греха, било станало ялово и безплодно. Но все пак Бог не го изоставил, благословил го и то като свой плод Му дало нея – Тази, която станала мост, обединяващ Земята с Небето! Тази, Която вместила в своята утроба Спасителя на света! Тази, която ходатайства за всички човеци! Тази, която более за всеки един човек в грижа за неговото спасение.
Загрижеността и любовта на Пресветата Дева към човека ни указват, че пътят, който тя ни проправи чрез собствения си живот, е единственият сигурен път, извеждащ от съвременната безизходица, и че пътят на нейния живот е този, който тя ни призовава да следваме.
Каква невероятна увереност може да изпита човек, когато – макар и потеглил по непознат път – има за сигурен свой пътеводител Пресветата Дева. Чрез своето присъствие тя пропъжда от него всяка несигурност и страх, изпълвайки го със смелост и оптимизъм, за да може да продължава напред.
Пресвета Богородица, бидейки Майка на Христос, е Майка и на всички човеци. Нейното присъствие в нашия живот е от решаващо значение. То е, което ни разкрива Божието присъствие и любов, както и наличието на предвечен Божествен план за нашето избавление, понеже тя е била предопределена „отпреди векове и избрана изсред всички родове”, за да доведе в света радостта.
В своята утроба тя е понесла Любовта, затова и животът ѝ бил живот, преизпълнен от любов. Преживявала е в пълнота любовта, като е използвала езика на любовта, който е мълчанието. Пресвятата по време на земния си живот не говорела много, а преимуществено мълчала и преживявала в себе си събитията, които се случвали пред нея, защото знаела… Както казва св. евангелист Лука, тя „спазваше всички тия думи, като ги слагаше в сърцето си” (Лука. 2:19). Всичко, което Господ изричал, всичко, което извършвал, оставало дълбоко в душата ѝ и се запечатвало вътре в нея. По този начин тя опазвала благодатта, която Бог ѝ бил дарил.
Своето мълчание тя нарушила само, за да даде отговор на архангела: „Ето, рабинята Господня”. Нарушила мълчанието си, за да продължи да пребивава в мълчание! Мълчанието на Пресветата Дева е „многословието” на любовта!
Животът на Пресветата Дева е онзи фар в нощта, който осветлява и дава сигурен ориентир към спасително пристанище посред мрачното море на човешкия живот.
Тя е пример за всяка една майка, пример за майчина любов и всеотдайност. С уверени стъпки, със стъпките на любовта тя напътства съвременната майка.
Смиреното присъствие и мълчание, майчиният взор и грижа – всички тези специфики, които красят Пресветата Дева, са тези, които следва да красят и всяка една майка, защото тя бе Майката, удостоена от Господа Бога да понесе в утробата си Новия Живот. Оттогава насетне всяка една майка има задължението да се поучава от нейния пример.
За всекиму е голям Божи дар да си има майка, както и за всяка една жена е голям Божи дар да се удостои да стане майка. Затова и именно образът на майката е нещо свято в живота на всеки човек. Нейната роля в живота е от решаващо значение. Така че друг по-голям пример за майка не може да има освен тази, която роди Бога – Пресвета Богородица.
Колкото и да се опитват да обезценят свещеността на живота онези, които си мислят, че го управляват, пропъждайки Бога от него, те с нищо не могат да заменят онази сигурност и увереност, която Божието присъствие дава в живота.
Нека всеки се замисли какъв би бил животът ни, ако я нямаше нашата Пресвета Богородица!
Тя е пример за живот на всеки един човек от всяка една възраст. Пример за живот, изпълнен с доверие към Бога и себепредоставящ се на промисъла Му във всеки един момент. Нищо не може да я замени като пример, защото тя си остава истинският пример за смирение и послушание, за грижовност и разбиране, за търпение и любов.
В опитите да бъде изместена чрез натрапването на всякакви уж някакви нови, съвременни примери, тя заблестява още по-силно, по-ярко дори и от злато.
Тя доброволно сведе своята глава, за да може падналият човек да издигне неговата.
Имено тази ѝ любов към човека обуславя и признателността на човеците към нея. Няма друга човешка личност към която да се изричат толкова молитви, да се отправят прошения, да се отдават славословия. Най-красивите църковни химни, молебени, акатисти и безбройно множество други слова, изписани през хода на историята, са изпълнени със силата и подкрепата, която Пресветата Дева дава на целия свят. Защото тя чува молитвите и отговаря.
Нейното доверие в Бога ѝ носи сигурност и увереност, затова и тя посреща всичко мълчаливо и безшумно.
Нищо не може да замести смирението на Пресветата Дева. Напротив, точно такова смирение като нейното е крайно наложително да го има и в днешния свят на господстващ себецентризъм и болка.
Няма ли смирение, няма спокойствие – всичко е разбунено и неспокойно. Шумът, който отвсякъде гърми, допринася за това човек да не може да чува собствената си съвест, а постоянно да бъде държан в някаква скованост, така че да не може и на нищо да реагира.
Любовта към ближния отсъства, защото царят омразата и липсата на уважение към собствената ни индивидуалност, тоест към самите себе си.
Заповедта за любовта, дадена ни от Христос, вече нищо не значи за нас. Повелята „обичайте се един друг” не ни докосва, и това „да възлюбиш ближния като себе си”, вече ни е нещо напълно чуждо.
Посредством мълчанието и доверието в Божията воля Пресветата Дева идва при нас и ни указва начина, по който да обичаме и да притихваме.
Мълчанието на Пресветата декларира присъствието на Бога – присъствие, при което думите са излишни, защото всичко вече е получило отговора си в Него. Всеки звук, който би нарушил това мълчание, би прекъснал общението с Бога.
Макар да знае, че ще изпие горчивата чаша на болката, гледайки чедото си несправедливо да страда и да е разпвано от тези, които Той обикна, тя мълчи и търпи. Любовта и доверието към Господа Бога са лекували раните, причинени от болката по страдащото ѝ Чедо – болка, достигнала своя връх със смъртта Му на Кръста. Нейното търпение е и доказателството за доверието ѝ в Божествения план.
Кой друг наш съвременник, даван ни за пример, би се справил с болката?! И по какъв начин? За съжаление – никой!
Семейства се разпадат – разводът е лесното решение още при първата срещната трудност. Навсякъде се прокламира уж някаква независимост и човешка свобода, средствата за масова информация представят за водещи новини личните провали на т. нар. значими личности, в живота на които на първо място впечатление правят неправилното харчене на средства, разводите, полигамните връзки и толкова други неща, които макар и да са очевиден нравствен упадък и падение, биват представяни за нещо естествено.
Децата ни подсъзнателно приемат тези послания и започват да ги възприемат като естествени, в резултат на което нямат никакви предразсъдъци или задръжки, и изобщо не се замислят дали да извършат същите неща при аналогични ситуации. За съжаление и ние възрастните ги възприемаме, без каквото и да е трепване, като неща напълно естествени, лишавайки така децата си, при евентуална потребност, от преградна защита срещу целия боклук, който се излива наоколо. Нещо повече, използваме тези послания като единствен предмет, заслужаващ интерес, в разговорите си. Никой не говори по духовни теми и търсения! Те се възприемат като остарели приказки. Днес ежедневието е превзето от далеч по-„значими” теми!
Но кои са темите, вдъхващи кураж на нравствения човек и даващи му криле? Кои са темите, които пораждат у него надежда и борбеност за живот? И обратното, кои са онези теми, които будят у него тревожност и депресия, тревога и отчаяние? Кои го озлобяват и го превръщат в диво животно, неможещо вече да понася не само другите, но и самия себе си? Не е трудно да се намерят отговорите на тези въпроси, а още по-лесно е, след като сме отговорили вече, с математическа точност да разберем накъде води пътят, по който сме тръгнали. Стига разбира се честно да се вгледаме в себе си, давайки си правилна самооценка.
Човек е много мъничък и недостатъчен в това сам да намира решения на собствените си проблеми. И това е видно от целия стрес, който го е превзел.
Но в такъв случай се явява въпросът: след като счита себе си за всесилен, защо тогава се стресира? Защо се отчайва? Къде му е силата?
Ние християните имаме дълг да се противопоставяме на течението на радикалния фундаментализъм и на обезценяването на нравствеността, което днес бива силово налагано, изравнявайки всичко, през което премине. Ние сме длъжни посредством своя живот и пример да покажем на света начин за оцеляване, за подвизаване и проява на търпение.
На християнина не подхожда отчаянието, защото неговата надежда е Сам Христос. Не подхожда страхът, а любовта, защото „любовта пропъжда страха”. Не подхожда табелата на онеправдания, а на борещия се.
Нека започнем сега своя подвиг и усилие.
Имаме Отец, Който доказано ни обича и Който постоянно присъства в нашия живот.
Имаме най-сладчайшата майка – Пресветата Дева.
Нека викнем към нея всички заедно от все сърце, сега и винаги, без никакво отлагане. Защото тя само това прави: слуша ни и ни откликва.
– Пресладка наша Пресвята Богородице, към тебе прибягваме, ние, твоите чеда, търсейки избавление от ада, в който живеем.
– Ти си единствената наша непобедима защита.
– Ти облекчаваш болките ни, защото сама си познала болката.
– Ти си услада на ангелите и радост на наскърбените.
– Ти си нашата Величайша Майка и ние, твоите чеда, на колене те умоляваме, капни в сърцата ни поне мъничко капчици мир от твоя мир, мъничко капчици любов от своята любов и обхвани ни в грижовните си обятия, та да се умирим и да почувстваме сигурността, която дарява майчинската ти любов, и така чрез нея да почувстваме сладостта на Твоя Син и Бог, даряващ ни рая!
О, Майко, сладчайша Пресвета Богородице, на теб възлагаме цялата си надежда!
На теб всичко свое поверяваме, за да ходатайстваш пред Христа Бога за нашето спасение.
Бедни са езикът и мисълта човешки да опишат и да изразят своята благодарност, но сърцето е преизпълнено от благодарности към сладчайшата и грижовна Майка, Пресвята Богородица, която, когато чува нашите моления, не прави друго, освен това, което прави една загрижена майка – разтваря своите обятия, в които е държала младенеца Христос и ни обхваща в тях. Единствено тези обятия са прегръдката, която отморява и успокоява, утешава и умирява, покрива със сигурност и дава защита, която радва и … спасява!!!
———-
Превод от гръцки: Анула Христова
Източник: Вяра и Дело , брой 5 (31), септември 2021
Архимадндрит Вартоломей е роден през 1973 г. в Атина с мирското име Анастасий Газетас. След основното си образование учи и се дипломира в Богословския факултет на Атинския университет. От 2005 до 2013 г. заедно с приснопаметния архим. Хризостом и останалото братство, поема служението на манастира Есфигмен, като предстоятел и настоятел на манастирския събор на старците. Като такъв многократно го представлява в Свещения Кинотис на Света Гора. На 26 септември/9 октомври 2013 г. е избран с пълно единодушие за каноничен игумен на манастира Есфигмен, Света Гора Атон, чийто пастир по Божий промисъл е и досега.
