Ренета Трифонова
Притчата за блудния син, която чухме днес, не говори за нито един конкретен грешник или грях; това е притча за човешкия грях въобще, за греховността, за разкаянието, за покаянието и за връщането в бащиния дом; и също за тази слепота, с която на прага на бащиния дом и дори в неговите предели може да бъде посрещнат разкаялият се грешник, който е бил мъртъв и е възкръснал.
Всеки от нас се изправя пред въпроса: къде се намираме ние спрямо тази притча, кои сме ние в тази история? Дали сме в същото състояние, в което е бил блудният син, когато, търсейки свобода, искайки да задоволи всичките си желания, без да се съобразява с нищо, той се обръща към баща си и му казва: „Дай ми моя дял и аз ще те оставя и ще живея според желанията на сърцето си“? В състояние ли сме постоянно да се обръщаме към Бога, непрекъснато да искаме нещо от Него: помощ, милост, дарове – но не за да изградим живота си, а за да използваме тези Божии дарове само за себе си, да се наситим с тях, да им се наслаждаваме и да ги разпиляваме безплодно, без да принесем никакъв плод нито за хората, нито за Бога, нито за себе си?
По-нататък виждаме как блудният син не само взема от Бога това, което му е необходимо, за да живее, но си тръгва, отива там, където е по-спокоен, където съвестта му не го упреква, където Божието бащино присъствие не го укорява, където бащиният му дом не му напомня за чистите и светли години на детството; отива на място, където ще бъде заобиколен от хора, които са като него във всичко, които са се откъснали от Бога, които са се отрекли от ранното си чисто минало и които живеят според влечението и желанието на своите покварени сърца… Къде сме ние?
Дали и ние, в моментен порив или през целия си живот, се отдалечаваме все по-далеч и по-далеч от Бога, от този дом на предците, където присъствието на Отца, обкръжението на хора, които живеят истинно и чисто, биха ни напомняли какъв може и трябва да бъде животът? Наистина ли позволяваме да бъдем увлечени и отнесени, сякаш от поток, в среда, която ще одобри един безбожен, обезбожен живот – живот, отрекъл се от най-дълбоките светини на живота, от цялата му чистота, от най-висшите му пориви – най-ярките и най-благородните, който изискват жертва, за която преставаме да бъдем готови, а по-късно и способни?
Дали ние, като блудния син, сме в процеса на лудостта, който обхваща човека, когато той търси да удовлетвори само глада на сърцето, глада на плътта, глада на мислите, този кръговрат, който никога не засища, защото човешкият ум, човешкото сърце, целият човек е толкова дълбок, че само Бог може да го задоволи напълно? Все още ли сме в този етап, в който се опитваме да задоволим вечния си глад с временна, загиваща, умираща храна?
Още ли не сме разбрали, че всичко, което земята ни дава, тя ще поиска обратно и че ние законно и справедливо ще дадем пръстта си на земята, защото цялата тази пръст принадлежи на земята, взета от нея? Спомнете си за блудния син – той започна да гладува, но гладуваше толкова много, че нищо не можеше да го засити, никой не му даде да яде. И тогава той си спомни, че в бащиния му дом не само баща му, не само децата му, семейството му, не само най-близките му роднини, но наемниците и робите бяха сити…
Да, когато се приближаваме към Бога, много преди да станем Негови, родни Христови братя и деца на нашия небесен Баща, много преди това ни се дават зърна от вечна храна. Хананейката, за която се разказва в Евангелието, казва на Христос: „Дори кучетата се хранят с трохите, които падат от трапезата на господарите им“. Така сме и ние в живота, все още незавърнали се в къщата като синове, но принадлежащи към това семейство – или като роби, от страх, или като наемници, с надеждата за някаква награда, или като скитници, търсещи подслон – все още се храним от този дом.
И така, къде сме? Нима ние, чедата на Православната Църква, братята Христови, чедата на Небесния Отец, още ли не сме се пробудили и не сме разбрали, че дори да се приближим, дори да станем наемници, това вече е началото на насищането на душата? Колко хора сега се хранят от зърната на Евангелието, от зърната на Църквата, от зърната на православната вяра и православния живот и от благодатта, която живее в Църквата! Но да разберем не е достатъчно: трябва да тръгнем на път, трябва да осъзнаем, че ако спрем само там, където сме, ще умрем от глад. И този път е труден път; дори да се откъснеш от гладна, далечна среда и да се върнеш в бащиния дом е трудно, защото човек се привързва към греха, привързва се към безбожиието, привързва се към това да бъде роб и да има власт над себе си, дори властта за последната гибел…
Трябва да се опомним и да тръгнем по пътя на изповедта, която принесе блудният син: „Съгреших, Отче, против небето и пред Теб…” Да, съгреших, но Ти си оставаш мой Отец, макар и да не съм достоен да се нарека Твой син; не мога ли като наемник да намеря подслон в Твоята любов, в Твоята Църква, в Твоя живот, в Твоята истина? За да осъзнае своята греховност, човек трябва да почувства този глад, трябва да почувства, че няма друга надежда, освен като се върне в дома на Отца. И там ни очаква Баща – Отец, Който винаги ни е давал всичко, Който ни е отпуснал за грешна и убийствена свобода, в очакване тогава да разберем и едва тогава да се върнем.
Той чака, но не стои пред портите Си, чакайки ние да стигнем до тях, да пропълзим на колене, да се поклоним до земята, да Го молим за прошка. Отдалеч Той вижда блудния син, тича към него, хвърля се на врата му, прегръща го, гали го, утешава го, че е толкова скверен, толкова грешен, толкова близо до гибелта. И бащата му връща всичко. Но сега този син обича като никой друг, защото, според думите на Христос, „комуто много се прощава, той много обича“1.
А ние? Тръгнахме ли по този път, осъзнавайки, че смъртта е зад нас, а животът и спасението са само в бащиния дом? И какво ще срещнем, когато се върнем в бащината къща?
Ние, които мислим, че не сме го оставили – как ще го посрещнем, как ще се срещнем с блудния син? Помните ли думите на онзи син, който винаги оставаше верен на баща си? Когато чу ликуването, той попита: „Какво има?“ — и не се зарадва на завръщането на брат си, дори не го нарече брат, каза на баща си: „Този твой син… “ Той не призна брат си и упрекна баща си. Но когато се върне някой, който е отишъл далеч, тази среща трябва да се превърне не в изпитание, а в празник. От дълбините на радостта човек може да се промени, но от затвора на душата, от онази принуда, от онзи мрак, който предполага осъждане и студена прошка на лъжеправедника, е невъзможно да започне нов живот.
Но кажете, как може човек да постъпва така? Прощаването по този начин не крие ли риск да простим на човек, който не заслужава прошка? Прошката започва в момента, в който съжаляваме виновния, когато за виновния ни е жал, а не когато виновният разбере, че е сгрешил. Прошката нараства тогава, когато човекът, който съжалява виновния, само за да излекува случилото се, е готов да поеме тежестта и мъките на тези отношения. Прошката започва в момента, в който кажа в сърцето си: янма да очаквам този човек да стане различен, обичам го достатъчно такъв, какъвто е, за да му простя и да понеса последствията от тази прошка. Той няма да се поправи и да се промени веднага; може би отношенията ни ще стават все по-трудни и болезнени, но аз ще го понеса, за да може той да разцъфти и да започне да живее…
Това е само началото на прошката, това са само първите стъпки към нея, но ако не направим тези стъпки, когато усетим, че сме прави, тогава нямаме право да очакваме нищо от виновния… Кой ще дойде при нас, за да го унижаваме отново и отново, да го обиждаме, за да му напомняме на всяка крачка колко е бил виновен? Така човек не става нов, така животът не става нов.
И така, в този ден, когато се чудим и удивляваме, виждайки как бащата е успял да прости на блудния син, нека помислим какво можем да направим по отношение на онези хора, към които изпитваме злоба, които упрекваме, че по някакъв начин са ни пренебрегнали, обидили, оскърбили. Нека не претегляме вината им, а да си зададем въпроса: има ли у нас такава любов, която може да им върне живота и нашите отношения да се подновят, а адът на човешките взаимоотношения да превърнем в истинския рай на Царството Божие? Амин.
––––––––––––––
Превод: Ренета Трифонова
Източник: Електронна библиотека на митрополит Антоний Сурожки
––––––––––––––––––
- Според думите на Христос в Евангелието от Лука 7:47 – „комуто малко се прощава, той малко обича“ (бел. прев). ↩︎
