Ренета Трифонова
Ето още една Христова притча, записана в Евангелието според Лука: „Един човек имаше двама сина; и по-младият от тях рече на баща си: татко, дай ми дел, който ми се пада от имота. И бащата им раздели имота. Не след много дни младият син, като събра всичко, отиде в далечна страна, и там прахоса имота си, като живееше разпътно. А след като той разпиля всичко, настана голям глад в оная страна, и той изпадна в нужда; и отиде та се пристави у едного от жителите на оная страна, а тоя го прати по земите си да пасе свини; и той бе петимен да напълни корема си с рожкове, що свините ядяха, но никой не му даваше. А като дойде в себе си, рече: колко наемници у баща ми имат в изобилие хляб, пък аз от глад умирам! Ще стана и ще отида при баща си и ще му река: татко, съгреших против небето и пред тебе, и не съм вече достоен да се нарека твой син; направи ме като един от наемниците си. И стана, та отиде при баща си. И когато беше още далеч, видя го баща му, и му домиля; и като се затече, хвърли се на шията му и го обцелува. А синът му рече: татко, съгреших против небето и пред тебе, и не съм вече достоен да се нарека твой син. А бащата рече на слугите си: изнесете най-хубавата премяна и го облечете, и дайте пръстен на ръката му и обуща на нозете; па докарайте и заколете угоеното теле: нека ядем и се веселим, защото той мой син мъртъв беше, и оживя, изгубен беше и се намери. И взеха да се веселят. А по-старият му син беше на нива; и на връщане, като наближи до къщи, чу песни и игри; и като повика едного от слугите, попита: що е това? Той му рече: брат ти си дойде, и баща ти закла угоеното теле, защото го прие здрав. Той се разсърди, и не искаше да влезе. А баща му излезе и го канеше. Но той отговори на баща си и рече: ето, аз толкова години ти служа, и ни веднъж твоя заповед не престъпих; и мене никога дори козле не си дал, за да се повеселя с приятелите си; а като дойде тоя ти син, който прахоса имота ти с блудници, за него ти закла угоеното тебе. А той му рече: чедо, ти си винаги с мене, и всичко мое е твое, а трябваше да се зарадваме и развеселим затова, че тоя ти брат мъртъв беше, и оживя, изгубен беше, и се намери1Лук. 15: 11-32..
Тази притча се чете и в храма, когато вярващите започват да се подготвят за Великия пост, т.е. към началото на времето за покаяние. И може би никъде Евангелието не ни разкрива по-добре в какво е същността на покаянието. Блудният син отишъл надалеч, „в далечна страна“. И ето че тази „далечна страна“, тази чужбина, ни показва дълбоката същност на нашия живот, на нашето състояние. Само разбрали за това, ние можем да започнем възвръщането си към истинския живот. Само човек, който поне веднъж в живота си не е усетил това, който никога духовно не се е почувствал в чужбина, отделен, изгнаник – само такъв няма да разбере в какво е същността на християнството. А такъв, който в този свят докрай си е „у дома“, който не е изпитвал копнеж по друга реалност, няма да разбере какво е това покаянието и разкаянието. Защото то не е във формалното изброяване на собствените недостатъци, грешки и дори престъпления.
Не, разкаянието и покаянието се раждат от опита на отчуждаването от Бога, от радостта от общението с Него. Сравнително лесно е да си признаем грешките и недостатъците. Но колко по-трудно е изведнъж да разбера, че съм разрушил, предал, изгубил духовната си красота, че се намирам толкова далеч от истинския си дом, от истинския си живот, че нещо безценно, чисто и прекрасно е разрушено и разбито в самата тъкан на моя живот. Само че именно това е разкаянието и затова то по необходимост включва в себе си дълбокото желание да се завърнеш, да си дойдеш, отново да намериш изгубения дом. Внезапно аз започвам да разбирам, че мен моят небесен Отец ме е надарил с безценни съкровища: преди всичко със самия живот и с възможността истински да му се наслаждавам, а това означава да го претворявам в смисъл, в любов, в знание. Че в Своя Син Иисус Христос Той ми е дарувал нов живот и ми е открил Своето вечно Царство, радостта и мира в Светия Дух.
Получил съм знание от Бога и в това знание е силата ми да бъда син – свободен и любящ Бога. И всичко това аз съм го изгубил, от всичко това съм се отрекъл – не само в отделните си „грехове“ и „прегрешения“, но в греха на всички грехове: в заминаването си в „далечната страна“, в това мое избиране на чужбината, в това мое откъсване, в напускането ми…
Ето че обаче блудният син си спомнил. Спомнил си и Отца, и бащиния дом, и изгубената радост от живота. И станал, и се върнал. И Отец го приел и го опростил. В тези предшестващи поста недели ние пеем в храма: „При реките Вавилонски – там седяхме и плачехме, кога си спомняхме за Сион…“2Пс. 136:1.. Пеем псалома на изгнанието и отчуждението, но и на разкаянието, любовта и завръщането. О, само да можехме да си проправим път през житейската суета до тази памет на сърцето и на душата, знаещи, че не в това тук е нашият живот, че не както трябва живеем ние. Знаещи с тайнствената памет, помнещи за изгубения Бащин дом и радостта от живота.
„Ще стана и ще отида…“ Колко е просто и колко е трудно. Само от тези прости думи обаче зависи всичко. В моя живот и в живота на обкръжаващия ме свят. Само от истинското разкаяние, от това просветляване на ума, сърцето и душата, едновременно разбрали и мрака, и горчилката, и тази печал на нашия паднал живот, и светлината на Божествената любов, готова по всяко време да изпълни живота ни.
Превод: Борис Маринов
Източник: Протойерей Александър Шмеман „Неделни статии и беседи“, София, Комунитас, 2014
- 1Лук. 15: 11-32.
- 2Пс. 136:1.
