Притчата за Голямата вечеря: Вестителите

XI Неделя след Неделята подир Въздвижение

Един човек приготви голяма вечеря и покани мнозина;
и в часа за вечеря изпрати слугата си да каже на поканените: дойдете, понеже всичко е вече готово.
И почнаха всички като сговорени да се извиняват. Първият му рече: купих си нива и ще трябва да отида да я видя; моля те, извини ме. Другият рече: купих си пет рала волове и отивам да ги опитам; моля те, извини ме. Третият рече: ожених се, и затова не мога да дойда.
И като се върна, слугата обади това на господаря си. Тогава стопанинът на къщата се разсърди и рече на слугата си: излез по-скоро по стъгдите и улиците на града и доведи тук бедните, маломощните, хромите и слепите.
И рече слугата: господарю, извършено е, както заповяда, и още място има.
И рече господарят на слугата: излез по друмища и плетища, и, колкото намериш, накарай ги да влязат, за да се напълни къщата ми.
Защото, казвам ви: никой от поканените няма да вкуси от вечерята ми. Понеже мнозина са звани, а малцина – избрани (Лука 14:16-24).

Ставрофорен иконом Александър Лашков

В Чехословакия по време на комунистическия режим живяло едно момче на име Йосиф Габор. Баща му бил преподавател по Научен комунизъм, а майка му – силно вярваща жена. Всяка неделя тя водела Йосиф и брат му на църква.

Ала това не било никак лесно. В неделен ден те ставали твърде рано и с влак пътували три часа до Прага. След това отивали в храма и присъствали на цялата служба, която траела около два часа и половина. След службата сядали в близкия парк и изяждали сандвичите, които си носели за обяд. Правели кратка разходка и отново се връщали в църква, за да присъстват и на следобедната служба, която също продължавала два и половина часа. Привечер вземали влака и след ново тричасово пътуване се прибирали у дома.

Днес Йосиф Габор е истински мисионер сред своите сънарод­ници в Чехия. Когато разказва как като дете е ходел на църква, очите му се пълнят със сълзи. Сълзи на благодарност към неговата майка, която направила толкова много за духовното му израстване; която му помогнала да открие вярата, да намери Христос и да се научи да му служи. А също и да усети сладостта и красотата на това служение.

Всеки Божи ден призивният камбанен звън възвестява нача­лото на църковната служба и кани всички да дойдат и да участват в нея. Каква богата духовна трапеза е нашето православно богослужение! В символи и възвишени образи то представя пред нас историята на мирозданието и Божието домостроителство; възправя пред духовния ни взор ликовете на Божиите угодници и ни прави съучастници в техните подвизи и жертви; възпроиз­вежда основните събития от живота на Спасителя и чрез светото тайнство Евхаристия ни прави участници в Неговата Тайна вечеря. Каква по-богата храна за душата? Каква по-голяма услада за духа? Какво по-полезно назидание за ума можем да си представим! Затова вие сте тук всяка неделя и всеки празник и аз се радвам и възхищавам на вашата редовност и на вашето радение.

И днес светата служба ни предложи едно истинско духовно лакомство – Притчата за голямата вечеря (Лук. 14:16-24). В нея под образа на най-обикновени житейски отношения ни се предлага един съвършен урок за духовен живот. Всички знаем тълкуванието на притчата. Господарят, Който приготвил вече­рята, е Сам Бог. Слугата, изпратен да вика поканените, е Господ Иисус Христос, Който, по думите на апостол Павел, „прие образ на раб” (Фил. 2:7) и преброди надлъж и шир Палестина, за да „дири и спаси погиналото” (Мат. 18:11). Но не само Христос е Божият вестител. Той е пръв, а след Него са учениците Му – светите апостоли, после техните ученици и приемници и така до наши дни и до свършека на света. Ние, които сме приели поканата и редовно идваме и сядаме на Божията трапеза, също сме Божии слуги и вестители. За това именно бих искал да поговорим днес – какви вестители сме ние и кого сме поканили и довели на спасителната Божия трапеза.

Да започнем с родителите. Къде са вашите синове и дъщери, драги родители? Независимо на каква възраст са децата ви, вие поканихте ли ги, настояхте ли, привлякохте ли ги на Божията вечеря? Не случайно ви разказах в началото за Йосиф Габор и майка му. Тя е виждала, че децата ѝ невинаги с охота са ставали рано, за да ходят на църква, но редовно ги е водела там, защото е била сигурна, че това е полезно и нужно за тях; че то е незаменимо за душите им, точно както училището е незаменимо за умовете им или ходенето на лекар – за здравето им. Грижим ли се ние така добросъвестно за духовното здраве на децата си, както се грижим за телесното им здраве? Грижим ли се ние за нравственото им израстване така, както се грижим за умственото им развитие? Или се задоволяваме сами да сядаме на Божията трапеза, а децата да оставяме духовно гладни? Бих искал да припомня на всички, че наред с грижите за здравето, прехраната и образованието на нашите деца, религиозното им възпитание също е наша основна грижа и пръв родителски дълг. А това, което се отнася за родителите и децата, важи в пълна мяра за бабите, дядовците и за внуците им.

Сега бих искал да се обърна към младите и да им задам същия въпрос: къде са вашите родители? Предадохте ли им Божията покана, те чуха ли я от вас лично – ненатрапчива, но убедителна и настойчива? Да, зная, че има и такива, които крият от роди­телите си своите религиозни убеждения. Тях бих искал да ги призова към повече смелост и откритост. Църквата учи хората на добро, а християнската вяра ни прави по-уверени, по-силни и целеустремени. Няма от какво да се срамуваме, че сме вярващи. Такива са били и днес продължават да бъдат големите умове на човечеството, най-изтъкнатите писатели, музиканти, художници и артисти. Ако някой се подиграва с вярата ни, това значи, че той просто е невъзпитан, пък бил и наш родител; ако някой ни забранява да изповядваме вярата си, значи е безсърдечен и тираничен. Когато някой от вас има подобно затруднение, бих го посъветвал спокойно, почтително и твърдо да заяви позицията си и да изиска тя да бъде зачитана и уважавана. Точно така, както и ние не отричаме правото на неверие на атеистите. Защото това е въпрос на убеждение и съвест. А ако искаме да повлияем на нашите близки, били те безбожници или неутрални, не бива да забравяме, че най-силната и убедителна проповед е пропо­ведта на делата. Добротата, миролюбието, добронамереността, отзивчивостта са като тихия пролетен дъжд. Те бавно и неусетно проникват и в най-коравата душа, напояват я с добро и нежност, размекват я и току-виж и в нея покълнали крехките стръкчета на вярата. В духовната практика са известни много подобни случаи.

Като говорим за ролята ни на вестители, не бих искал да се ограничим само в кръга на нашето семейство, роднини и близки. Съучениците, колегите, приятелите, случайните познати, цялото човешко семейство трябва да чуе Божията покана. Такъв е смисълът на заповедта на Господаря от притчата да се излезе по стъгдите и улиците на града, да се обиколят друмища и плетища. Не е достатъчно само да сме редовни на богослуженията и да очакваме църквата сама да се напълни. Трябва да потърсим душите там, където са, и по думите на Господаря да ги „накараме да дойдат”. Има хора, групи и съсловия, до които Евангелието никога няма да стигне, ако не им се занесе. И тези носачи на Благовестието сме ние, избраните. А щом сме избрани да седнем на Божията трапеза, длъжни сме да бъдем и Божии съработници.

Делото на призоваването не винаги е толкова трудно, колкото ни изглежда. Да, хората са погълнати от своите борби и суети – едни за оцеляване, други от ламтеж за удоволствия и замогване. Те изглеждат слепи и глухи за словото и вечните реалности, но не е съвсем така. Никой не бива да бъде отминаван заради очевидната му привързаност към „света”. Навсякъде, сред всички възрастови групи и професии има души, жадни и гладни за вяра, истина и добро. Не са нужни много приказки, ораторско умение и професионална убедителност. Най-обикновени думи, казани искрено и простичко, но на място, могат да имат силно и трайно въздействие. Понякога и една реплика е достатъчна, за да събуди дълго стаявания интерес и да отключи душата за вярата. Но трябва да бъдем готови да я кажем. Трябва да живеем с нагласата на вестители.

Празничната Божия трапеза винаги стои готова, отрупана с разкошни духовни ястия. Ние обаче, които сме сред малцината избрани да седим на нея, храним ли истински душите си с тях или само седим и гледаме? Какво сме придобили като човеци и християни от това, че седим на духовната трапеза? Станали ли сме по-добри, по-състрадателни и отзивчиви към нуждите на другите; надмогнали ли сме поне малко леността, безгрижието и себелюбието си? Всичко това много ясно може да се види, ако всеки откровено си отговори на въпроса: колко свои ближни е поканил на Божията вечеря и така им е дал шанса да попаднат в числото на избраните; с колцина от своите братя и сестри, колеги и приятели, съседи и познати е споделил тази велика Божия милост? И ако отговорът е отрицателен, трябва да знаем, че напразно сме седнали на масата и се броим в числото на избра­ните. Трябва час по-скоро да станем, да идем сред своите ближни „по стъгди и улици”, по „друмища и плетища” и да изпълним заповедта на Господаря: „Идете и колкото намерите, накарайте ги да влязат, за да се напълни къщата Ми”(Лук. 14:23).

12 декември 2004 г.

–––––––––

Източник: Блог на отец Александър Лашков