Ренета Трифонова
Ренета Трифонова
„И когато влизаше в едно село, срещнаха Го десет души прокажени, които се спряха отдалеч и с висок глас викаха: Иисусе Наставниче, помилуй ни! Когато ги видя, рече им: идете, покажете се на свещениците. И когато отиваха, очистиха се. А един от тях, като видя, че е изцерен, върна се, прославяйки Бога с висок глас, и падна ничком пред нозете Му, като Му благодареше: и той беше самарянин. Тогава Иисус продума и рече: нали десетимата се очистиха? А де са деветте? Как не се намериха и други да се върнат, за да въздадат Богу слава, освен тоя другородец? И му рече: стани, иди си: твоята вяра те спаси” (Лук.17:11-19).
Тази притча е за благодарността. За това, че човешкият грях е изменил (както всичко друго, така и това) първичното състояние на човека – състоянието на благодарност към Бога.
Христос ни напомня с тази притча именно това – как човекът е дотолкова изменчив и отдалечен от Бога, че от 10-те само един се върнал да благодари – да отдаде дължимото на Божията воля. И дори не като дълг, а като съвсем естествена нужда да се обърне към Този, от Когото е получил помощ.
Защо благодарността е толкова важна за човека? Ние постоянно можем да си благодарим за всичко един на друг през целия ден – в градския транспорт, когато ни отстъпят място, в супермаркета, когато някой наблизо ни помогне с тежките пазарски торби, на паркинга – когато някой ни отстъпи път, за да преминем първи, бързайки за някъде. Постоянно можем да казваме „благодаря“ на някого, и на всички около нас, но всъщност нито да сме благодарни за деня си, нито да осъзнаваме този ден като подарен живот и здраве за нас.
Това е така, защото човешката благодарност не е постянна и се различава съществено от онова състояние на благодатна неизменна благодарност към Бога, което е равносилно на постоянното помнене на Бога. Защо само един оздравял се върнал да благодари, щом всички са се излекували? Защото само той и преди да оздравее, е имал Бога в сърцето си и му е бил благодарен за всичко, дори за влошеното си здраве. Само този един прокажен е живеел с постоянното помнене на Бога – и в добро, и в лошо – и с обич към Него. Само този оздравял от проказата не е прекъсвал връзката си с Бога всеки ден – и в ежедневните си занимания, и в случилото му се заболяване. Евангелската притча ни показва, че ако човекът не е благодарен в лошото, той няма да оцени и доброто.
Притчата за 10-те прокажени ни припомня и друго – какво се случило с Адам в райската градина. Адам отпаднал от Бога, защото се обърнал към себе си, защото помислил, че може да живее и без Бога. А помислил така, защото спрял да бъде благодарен за Божията милост и любов към него – толкова голяма, че Адам бил сътворен по Божи образ. Ако човекът изпитва постоянно благодарност към Бога, той никога и за нищо не би възроптал – чувството на благодарност е постоянната ни връзка с Христос.
Какво пише св. ап. Павел до солуняни във връзка с благодарността – той я свързва с радостта, молитвата, Божията воля, пророчествата, въздържанието:
“Гледайте, никой никому да не отвръща зло за зло; а винаги желайте доброто и един другиму, и на всички.
Винаги се радвайте.
Непрестанно се молете.
За всичко благодарете; защото такава е спрямо вас волята Божия в Христа Иисуса.
Духа не угасяйте.
Пророчествата не унижавайте.
Всичко изпитвайте, о доброто се дръжте.
Въздържайте се от всякакво зло“ (1 Сол. 5:15-22).
Колко е важна благодарността, ни показва наименованието на жертвата, която принасяме на всяка св. Литургия за целия свят. Наричаме я „благодарствена жертва“. Именно необходимостта на човека да благодари и да жертва е доказателството за връзката на човека с Бога в благодарността – благодарствената жертва за целия свят се извършва във всеки храм и тя ни съединява с Христос в Неговите Тяло и Кръв.
Липсата на благодарност е признак за наличието на гордост в човека. Псалмопевецът пише: „Жертва Богу е дух съкрушен, сърце съкрушено и смирено Ти, Боже, не ще презреш!“ (Пс. 50:19). От 10-те прокажени, само един имал съкрушен дух и смирено сърце, и само той отворил сърцето си обратно към Бога, за да оздравее не само тялото, но и душата: „Иди си, твоята вяра те спаси!“ – вярата на прокажения била равносилна на неговата благодарност за Божията милост и прошка…
