Ани Вълева
Какво ни даде и какво ни взе пандемията? Какво е да си доброволец? И всъщност дава или получава доброволецът?… Един разказ на Ани Вълева – доброволец в кампанията „Обади ми се! Ще преминем заедно през това!“, за приятелството и общуването във време на дистанция...
Бързото разпространение на новия вирус хвърли целия свят в ужас. Пандемията беше реалност и всеки ден навлизаше все по-надълбоко в битието ни, докато не се настани удобно и се увери, че свикваме с нейното присъствие. Да, вирусът съществуваше и безмилостно демонстрираше това, напомняйки ни, че пред нищо няма да се спре, а и все още няма лекарство, което да осуети плановете му. Светът замлъкна скован от ужас и потъна в тишина…
Всичко това се случи по време на Великия пост, когато християните очаквахме Възкресението на Нашия Господ Иисус Христос, Пасха – Празникът на празниците и победата над смъртта. Постът и пандемията някак бяха в унисон, защото светът влезе в тишина, молитва и очакване. Ситуацията засегна всички, наложи ограничени социални контакти, изолира ни в домовете, много хора губеха работата си и нормалния ритъм на живот, останаха далеч от любимите си съпрузи, деца, родители и приятели. Не работеха училища, театри, ресторанти, паркове, спортни площадки, детски градини… Мартенско небе и тишина… Откъснати сме един от друг – живот разбит на парчета, сврени в домашната си обител и потънали в безброй грижи и мисли за оцеляване.
Ами сега?! Как да пренастроим животите си в тази нова реалност „коронавирус“? Всякакви планове отлитаха в небитието, а новото планиране се свеждаше до това – да изляза с маска до магазина или аптеката, за да напазарувам и да пазя дистанция от повърхности, но най-вече от хора. Целта на социалната изолация бе да бъде ограничено разпространението на вируса и по някаква щастлива възможност „аз да бъда последният, който ще се зарази с вируса“ с надеждата, че дотогава ще се знае достатъчно за него и ще се лекуваме всички с най-добрите практики. Плувахме в океан от коронавирусни новини, колко заболели, оздравели, смъртни случаи, дезинфекция, заразени области и градове, световна икономическа криза, подплатени с различни теории на конспирациите, които мачкаха с негативната си преса съзнанието на обществото. Все още вярвах, че от тази пандемия ще се родят плодовете на доброто и светът ще си отдъхне.
Лично аз трудно приех, че ще бъда откъсната от литургичния си живот, приятелите си, доброволческата си дейност с възрастните хора от старческия дом във Велико Търново, тъй като те са най-застрашени от вируса. Нашите приятели останаха затворени в сградата, а ние в домовете си. Повече от година и половина доброволци и екип на фондация „Дякония и мисия“, посещаваме дома за стари хора „Венета Ботева“ във Велико Търново.
Денят за срещите ни е петъчният следобед. Когато пристъпя прага на старческия дом имам усещането, че отивам при моите баба и дядо, които ме чакат с нетърпение, кротко приседнали на двора и потънали в покоя на мъдростта си. В двора на старческия дом има невероятна цветна градина, която е поддържана от самите тях с огромно старание и любов. Килими от цветя, розово-оранжеви лалета надигнали приветливо цветове към слънцето, поздравяваха усмихнато и напомняха за ласките на пролетта.
Всеки път, когато вляза в дома за стари хора аз ставам „малка“ и това ми харесва, защото отново съм дете и почти се доближавам до онзи „малък човек“, за когото се говори в Евангелието. По време на следобедните петъчни срещи гледаме заедно филми на православна тематика, говорим за светците и тяхното застъпничество, за ангелския свят, за чудесата по време на нашите пътувания, като разглеждаме снимки от посетените места. Между нас има изградено приятелство и доверие, процесът е двустранен и грижата за другия е от всички. На много неща ме научиха възрастните хора – едно от тях е, че и те могат да рисуват усмивки и са също като малки деца, които очакват топла дума и внимание.
При всяка наша среща ние все повече се опознавахме и сближавахме и така едни на други станахме част от своя живот. Общата ни радост бе помрачена от пандемията… Настъпиха усилни дни, дни на изпитание, в които човек започва да се събира в себе си и да разсъждава върху собствените си действия. С достатъчно любими хора бях разделена и това не ми даваше покой. Не можех да стоя безучастна. Единственият израз на любовта ми към тях беше молитвата и надеждата в Бога.
Една вечер директорът на фондация „Дякония и мисия“ д-р Стефка Кънчева ми се обади по телефона, за да ми съобщи за началото на нова кампания „Обади ми се! Ще преминем заедно през това!“, която бе насочена към възрастните хора от дома „Венета Ботева“ във Велико Търново. В следващия момент осъзнах, че не всичко е толкова трагично, защото имахме възможността да се чуваме по телефона с хората и общуването ще продължи, въпреки епидемиологичната обстановка. Включих се в кампанията без да се замисля.
Първо, защото обичах да работя с екипа на Фондацията, второ – защото обичах това, което правим и трето, което може би е на първо място – д-р Стефка Кънчева ме зарази с вируса на любовта и грижата към другия – ближния. Любовта наруши пространството на карантината и излезе отвъд границите й.
Беше изготвен плакат с наши телефони и информация, който поставиха в старческия дом. С екипа на фондацията чакахме телефонните обаждания на хората от дома… Утрото на следващия ден ми подари усмивки с телефонно обаждане от достолепна дама, която много обичаме всички от фондацията. Бях поразена от силния й дух и топлината, която се усещаше в думите й, докато разговаряхме. Интересуваше се как съм, как се чувствам и за семейството ми, което също познаваше, с една майчина грижа, която прогони всички тъмни облаци надвиснали над мен заради тази пандемия. Оставих тази радост да ме победи и след това да ме понесе на крилете си. Преклоних се пред мъдростта, преклоних се пред човека! Благодарих и безброй пъти. Накрая чух в слушалката: „Изпращаме ви много целувки! Благодарим, че ви има и до нови срещи!“.
И така, всеки ден, ден през ден, започнах да получавам обаждания от старческия дом, а нишката на приятелството ставаше все по-здрава. Започнаха да се включват хора, които бях виждала по веднъж в дома и до ден днешен, когато пиша тези думи карантината от два месеца насам не е отпаднала, но и телефонните обаждания не са спрели. Говорех с часове, в които слушах разкази от живота на един интелигентен господин. Мислено се пренасях в онова време на неговата младост и попивах всяка негова дума. Ставах част от неговата история, следователно той от моята. Изключително мил и благолепен човек. Винаги ми звънеше по едно и също време – в късния следобед.
Докато разговаряхме, аз пиех кафето си и той знаеше това. Кафе и литература, защо не? Вече започнах да надскачам мисълта за пандемията от вируса и се потапях в литературния свят, който е красив и изпъстрен с мечти. В един от разговорите ни той спомена, че обича да пише кратки стихотворения, аз го помолих да ми прочете някое. Останах очарована от таланта, който има и му пожелах до края на карантината да напише още стихове, които ще прочете при следващото ни гостуване.
След два дни отново ми се обади, за да ми прочете стих, посветен на нашето приятелство, в което изразяваше благодарност, че не е сам в този труден момент. Няма думи с които да опиша чувството на радост и благодарност. Това не може да се обясни, а само да се преживее в дълбините на сърцето. Свети Серафим Саровски в една от беседите си с Мотовилов казва: ”Господ дири преизпълнено с любов към Бога и ближния сърце, то е и Неговият престол, на който се разкрива пълната му пренебесна слава“. Осъзнах, че не съм изгубила сърцето си в динамиката на съвременния свят, в който се разпадаше човешката личност и обществото, той не беше го покорил, за да го изпразни от любовта и да го умъртви.
Възхищавах се на кротостта и смиреността на приятелите ни от старческия дом. Въпреки че бяха затворени дълго време, те приемаха случващото се спокойно. Живееха с мисълта и надеждата за следващата ни среща в Дома или на някое от поклоническите пътувания. Нито веднъж не чух някой от тях да възнегодува против обстановката с взетите мерки за сигурност. Проследявах спокойното им поведение и анализирах. Разбирах, че те всъщност са моят мирен пристан, който ме чакаше с отворени обятия, в които да отпочинат разбушувалите се помисли, като ме отрезвят и утешат.
По време на пандемията Бог ми подари хора – приятели, които за миг не ме оставиха да падна духом. Дните ми преминаваха между радостта и тъгата. Денем говорех по телефона с приятелите си от старческия дом и винаги се усмихвах щастлива, вечер говорех с приятелите ми, които ме подкрепяха и помагаха да не угасне тази усмивка заради върлуващата болест, която ме хвърляше в неведение и ограничаваше жестоко. Никога няма да забравя онези два дни, в които лежах безпомощна с ужасно главоболие и бях безсилна да направя каквото и да е. Не бях в състояние да мисля, да говоря… просто се молех болката да спре. Този породил се конфликт между мен и случващото се наоколо ме изтощи и сломи. През това време моите приятели от дома за възрастни хора ме търсеха по телефона, но аз не бях в състояние да разговарям. Чувствах се още по-зле и това не ми даваше покой.
Първото нещо, което направих в деня, в който се почувствах физически добре, бе да се свържа с тях. Вече бях подготвила извинителната си реч, защото осъзнавах с цялата си отговорност, че хората разчитат на нас в труден за тях момент, но се оказах в неприятна ситуация. Звъннах. Отсреща – разтревожен глас с много въпроси: „Как си? Притесних се за теб като не се обади? Всичко наред ли е? Изплаших се! Свикнал съм да се обаждаш…! Всяка вечер разговарям с теб мислено и се надявам ти и семейството ти да сте добре…“.
Замислих се: кой е доброволецът? От телефонната слушалка бликна такава загриженост и топлина, че ме подхвърли нагоре към небесата. Поразиха ме думите, които чух накрая: „Вие толкова много правите за нас и сме ви благодарни!”.
Скъпи приятели от Дома за стари хора! Не знам аз какво съм направила, но знайте, че вие направихте много за мен! Подадохте ми ръка, докато падах в бездната на тъгата, издърпахте ме от нея с приятелството си, с топлите думи, с мъдрите съвети, с жестовете към колегите и мен! Рисувахте усмивката ми, щипехте бузите ми като на внучка, четяхте ми приказки и стихотворения, разказвахте ми впечатленията си от пътуванията ни заедно и не на последно място, говорехте с надежда и любов за следващата ни нова среща след отпадането на мерките. Благодаря за приятелството!
От пандемията се родиха добри плодове – приятелства, които разшириха сърцето ми и ме промениха, показвайки ми чудеса! Лично за мен любовта свали „короната“ на вируса и го направи безобиден пред лицето й. Но, моля ви, не се пазете от любовта! Познайте я и предайте нататък!
Благодаря на добротворците! Вие внесохте мир в живота ми, който аз посветих на много битки, най-вече на битката с мен самата!
Ани Вълева, 2020 г.
–––
Ани Вълева е доброволец във фондация „Дякония и мисия“ от самото начало на доброволческата ни кампания „Заедно творим добро“. Завършила е бакалавърска програма по Теология в Православния богословски факултет на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, а в момента е студент в магистърска програма „Богословие на личността и обществото“. Участник в ежеседмичните срещи в Дома за стари хора „Венета Ботева“ във Велико Търново, в поклоннически пътувания, доброволец в благотворителни инициативи и един от доброволците на кампанията „Обеди ми се! Ще преминем заедно през това!“.
–––-
Ани Вълева поддържа Ангелофания от хартия, страница на нейната авторска работилница, чрез която радостният повод от сътворяването на ангели може да стане начин на служение и взаимопомощ. Поръчай ангел и зарадвай ближен!
С дейността на Фондация „Дякония и мисия“ можете да се запознаете от нейния сайт и страница в социалната мрежа.
Вижте още:
Д-р Стефка Кънчева: „Нека всеки от нас бъде благовестител“
Пътуване до Сливен с възрастните хора от ДСХ „Венета Ботева“
