Маргарита Генчева
Гуруизмът е един от основните проблеми на нашата църква. Да издигаме идол не е ново явление, но днес превръщането на хора в „гурута“ пронизва като тънка, червена нишка църковния ни живот.
Склонни сме да търсим чудото или човека, който да ни освободи от отговорност за собствените ни действия. „Щом така е казал отецът, значи така се прави“ – казваме, без да влагаме мисъл, здрава разсъдителност и проява на християнската ни съвест, за да видим дали това, което ни е казано, действително е съвместимо с Евангелието и с Христовите повели.
Тук не става въпрос за послушанието, което естествено произтича от обичта на децата към техния духовен баща. Разковничето е, че се опитваме чрез думи като „смирение“ и „послушание“ да оправдаем собственото си безхаберие, леност, нежелание да приемем последиците от действията и бездействията си.
По този начин не се изграждат свободни личности, които да обичат Христос, а роби на страстите, човекоугодничеството и обстоятелствата. Гурутата са много модерни в днешната православна среда в България. Те са симптом на подмяна на християнството с обикновено идолопоклонство.
Ако превърнем свещеника или епископа в гуру, на когото да се покланяме вместо на Христос, се губят отношенията в енорията, а хората започват да се радикализират. А фокусът от Литургията се измества и дяволът е доволен, защото общността става „съблазън за мнозина“.
А истинската обич между хората идва в малките жестове на топлина, грижа и усмивка.
Не е нормално в едно семейство да виждаме само намръщени погледи, които да заклеймяват и осъждат различните от тях. Това не е семейство, а „секта на праведните“.
Всъщност проблема с гуруизма се корени във вярването, че притежаваме истината или имаме контрол над нея. И щом притежаваме тази истина, значи сме повече от другите, съответно това се превръща в хлъзгава пътека на горделивост и самовъзвеличаване. Към истината можем да пристъпваме с любов и благоговение като към Тайна. Но присвоим ли я за себе си, автоматично се отдалечаваме от нея, като вкарваме и себе си, и ближните в заблуда.
Напоследък има една тенденция в християнските среди да защитаваме или спасяваме истината. Първо, че това е невъзможно, защото Истината определено е повече от всеки един от нас. Второ, правим го без милост и любов, със заклеймяване, отричане на другия човек, поставянето му в списъци. Християнството може да се свидетелства чрез това какво не представлява то, но най-вече чрез светлината и радостта.
Доброто е неизмеримо повече от просто липсата или отрицанието на злото. Защото злото не е необходимо условие за съществуването на доброто, на любовта, на истината. Доброто съществува само по себе си.
Затова постоянната полемика по виртуалните площади на нашето съвремие страшно много изморява. Днес е пълно с аргументи, с доказателства, с ораторски речи, които завладяват „масите“. Това, което липсва, е изпълването на миговете от нашия живот с милост, с проста детска радост, със съзерцание, с братско общуване, с грижа за човека.
В една енория, в отношенията между миряните и духовника, трябва да присъства радостта. В това е изразът на християнството, а не в сляпото подчинение на правила, извадени извън контекста на времето и мястото, на което са написани.
