Християнство.бг
Прот. Алексей Умински
Всички идеи рано или късно умират, а Христос е жив[1]
За жестокостта, Рождеството и утрото наместо стени
Защо на Рождество се радваме, макар че по-правилно би било да плачем? Защо отиваме в храма, след като дори и там воюваме един с друг? Трябва ли християнинът да жали хората и от двете страни на сегашните световни конфликти? Кое не е както трябва с думите „С нас е Бог“? За това и за още много друго „Правмир“ поговори към края на годината с прот. Алексей Умински, председател на московския храм „Света Троица“ на ул. „Хохловска“.
За храма
– Вън от стените на храма са нечестивите, а ние тук, вътре, всички сме свои, правилни. Доколко храмът се явява спасение от бурния и враждебен свят?
– Той събира хора, сякаш изземвайки ги от този свят. Но не защото светът не е достоен за тях, а пък тук се събират само такива едни особени хора, които ги „поднасят в специална посуда“. А защото това място просто принадлежи на Царството небесно и тук, по време на божествената Литургия, в някакъв смисъл престават да действат законите на падналия свят. Хората така или иначе си остават грешни, недостойни, нямащи в себе си достатъчно потенциал даже за същинска борба с греха, за преодоляване на самите себе си. И макар да възгласяваме, че „Светинята е за светите“, каква ти тук святост?
В определен момент обаче тук започват да действат законите на вечността. Както за това е написано при Манделщам: „Ливада, дето време не тече“.[2] В този момент на всекиго от нас по непостижим начин се дава възможността да влезе във Вечността. Човек може да промени нещо в себе си, просто защото иска да принадлежи на Вечността. Това желание може да се роди само тук, струва ми се.
След това той ще се върне в обичайното си време, ще стане предишният, отново ще потъне във водовъртежа на житейските събития. Отново ще бъде опръскан от калта на преминаващата машина на времето.
– А защо да се идва за час, та сетне да се върнеш обратно?
– Тук отново си спомням за нашия велик Борис Борисович Гребеншчиков,[3] който умее с думи да изразява неизразимите неща: „Пътувахме натам, където е стената; натам, където трябваше да е стена. Там беше утро“.
И действително, навсякъде около тебе е стена, но ти попадаш в свят, където всичко разцъфва, защото този свят е свързан с вечността, с Христовата любов, с обетованията на Христа.
Онова, което Христос обещава в Своето Евангелие, се случва с човека неочаквано, внезапно и изобщо не по разписание. И съвсем не защото човекът се моли за това нещо и го очаква: „Е кога, кога най-сетне“. А защото наместо стените – изведнъж: утро.
И с това вече може да се живее.
За идеята
– Неотдавна прочетох в блога на един добър свещеник, че именно сега църквата е станала място за легализация на ненавистта, на нелюбовта към другия. Защото ти си прав, а другият не е прав.
– Всяко съобщество е място, където се предоставя легализация за любов към едни и ненавист – към други. Църквата, това е съобщество, организирано включително около конфесионалното разбиране, че има правилно вярващи и неправилно вярващи, при това даже вътре в собствената религиозна култура. Някой казва: „Ние сме за традицията, не като някакви либерали“. Възможността да се самоидентифицираш чрез отношението си към другия съществува във всяко съобщество. И това също може да се нарече с думата „църква“. То обаче така или иначе противоречи на думите на Христос.
Защото, ако хората се събират в името на идея, пък била тя даже религиозна, даже най-прекрасната и догматически безупречната, тази идея винаги ще разделя. А Христос не е донесъл никакви идеи в този свят. Просто е дошъл лично. И хората се обединяват около Него, „в Мое име“.[4] Ако пък Христос е посред нас, има ли значение какви са твоите идеи? Какъв смисъл има в тях, ако редом е Христос?
– Има ли идеи, до които Христос не може да бъде редом?
– Към всяка идея се опитват да привлекат Бога: „С нас е Бог“. А опонентите им възразяват: „Не е с вас, а с нас“. Това обаче е едно и също. Защото вие нанякъде дърпате Бога, все едно че искате Той да играе за вашия отбор.
Тук обаче е наобратно. Не Бог е с нас, а ние – с Него… Ние нали все пак сме с Него?
Когато редом до теб е Христос, твоята идея бледнее и се изпарява. Сам Той казва: „По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си“.[5] И това е всичко. Той говори за любовта, а не за това кой ще се спаси – кой няма да се спаси, кой е еретик и кой не е еретик. Кой е либерал и кой – демократ. Сред Христовите ученици е имало различни хора. Например Симон Зилот или Кананит. Зилот е бил затова, защото е бил традиционалист, фундаменталист. И е бил готов да воюва с всички онези, които не са споделяли неговите идеи. Преди всичко обаче той е бил апостол и Христов ученик.[6]
Както и другите ученици. Сред тях са Йоан – апостолът на любовта; Петър – който се е съмнявал; бил е и Юда, който Го е предал. Нали обаче вероятно и при Юда е имало някаква идея, която той е искал да въплъти. Тук въпросът е само за това доколко твоята идея ти е скъпа на теб самия? И доколко ти е скъп Христос? Нито една човешка идея не се съчетава докрай с Христос.
Съзнавам колко възмущения, колко недоумения биха се появили тук. Желая обаче именно да изостря този въпрос. Ако Христос е идея, то с Него ще можеш и да съединиш всичко, каквото пожелаеш. Христос обаче не е идея. Той е наш Бог. И редом с Него нито една идея няма какъвто и да било смисъл.
За позицията
– Живеем в свят, в който всичко ужасно се поляризира, налага се човек да избира на чия страна е. Има го, например, конфликтът в Близкия изток. Имаше го 7 октомври, когато хора бяха подложени на чудовищна терористична атака. И ги имаше и другите, които осъществиха тази атака. Сега между тях върви противопоставяне не на живот, а на смърт. Ние за кого сме? Мнозина казват: „Ние не сме за никого. Жал ни е за всички…“.
– О, не в такива едри щрихи. Когато заемаме някаква позиция, правим това защото така сме възпитани от нашата култура, от нашите книги, от родителите си. А не защото сме християни. Измежду хората, които се самоопределят по отношение на конфликта в Близкия изток и към другия, по-насъщен за нас конфликт, има християни, нехристияни, вярващи, невярващи. Най-често те не заемат позициите си, изхождайки от Евангелието. Да заеме евангелска позиция е безумно тежко дори и за вярващия. Евангелието ни казва, че Христос обича всеки човек. И члена на „Хамас“, и израилтянина, и страдалия, и този, който е причинил страданието, и тези, които сега се унищожават един другиго – всички те са любими на Христос. Да заеме такава позиция за човека е невъзможно. Това не е по нашите сили, не е в нашите способности. Любовта на човека винаги принадлежи на някого, на нещо. Нашата любов е винаги избирателна.
– С други думи, ние не можем да не заемаме позиция?
– Да, просто не трябва да я наричаме „християнска“. Невъзможно е да се гледа на международните конфликти по християнски. Това е глупост. Струва ми се, че не трябва да се разпростираме надалеч в мисловни процеси, като: на чия страна са християните? Християнската позиция в един или друг конфликт е начинът, по който проявяваш себе си – на конкретно място, с конкретен човек.
Вчера бях във фонда „Вяра“. Показваха фрагмент от късометражен филм от 1992-1993 г. за Виктор Зорза, който е бил и в концлагерите, и в сталинските лагери, и е воювал в британските военновъздушни сили, след което е започнал да се занимава с хосписното движение. Питат го: „Каква полза от хосписите, в случай че на власт отново се завърнат фашистите? Нима хосписите могат да спасят света от глобалното зло?“. И този евреин – този нехристиянин, който е преминал през лагерите и Холокоста, изведнъж отговаря: „Че какво, фашистът не е ли човек? Той няма ли да умира?“.
И наистина каква е разликата чий е животът? Все едно животът на различните хора тежи различно, все едно при различните хора смъртта се случва различно.
И затова, да, ние трябва да жалим всички. Дали това е оправдание на злото? Не знам. Със сигурност за някого това е възможност да избави самия себе си от вземането на решение. Да жалиш всички обаче е възможно единствено тогава, когато сам превързваш раната. И на единия, и на другия, като в хосписа. Тогава – да. А не когато гледаш на тази месомелачка като на футболен мач, а сам си седиш в безопасност, до тебе не долита нито бомба, нито ракета, нито терористи нахлуват в дома ти, нито в града ти влизат танкове. Разбирам също така и тези хора, които имат там родственици. Разбирам дълбокото човешко преживяване. Разбирам преживяването на хората, които имат свои роднини на всички места, където падат бомби, където се взривяват снаряди. Разбирам го това преживяване. А другите преживявания аз не ги разбирам! Преживяванията пред екрана не ги разбирам.
– В съветско време имаше такъв израз: „абстрактен хуманизъм“. Добро ли е това, или е лошо?
– Не съществува „абстрактен хуманизъм“. Хуманизъм – това е, когато се стремиш реално да служиш на хората, когато нещо правиш за тях, когато някой се нуждае от тебе. Когато хора се притичват на помощ даже на чужди. Когато събират пари за бежанците. Когато помагат на бездомните. Когато идват като доброволци в хосписите. Ето това го разбирам. Друг хуманизъм аз не познавам.
– Значи хуманизмът винаги е действие?
– Разбира се. И само тогава разбираш какво означава да жалиш. Разбираш как така е възможно да жалиш човека, който иска да се възползва от тебе, а ти просто си вършиш твоята работа, при това без особено възвишени и високи чувства и емоции. Около мене виждам много такива хора. В хосписа, сред доброволците, които помагат на бежанците или служат на бездомните, на които им се иска бързичко нещо да заплатят и да избягат по-далеч, така че да не може повече да ги видят. Тези доброволци рано или късно стигат до този, от когото мирише лошо, до оня, който има лош характер. Такъв хуманизъм ми е понятен.
За архаизма на църковните текстове
– Защо понякога в самите свещени текстове виждаме толкова жестокост, че си мислиш: „Но как изобщо е възможно това да се произнася?“. Да, прилича на иносказание, но така или иначе настъпва моментът, когато тези фрази за „който вземе и разбие о камък твоите младенци“,[7] умиване на ръцете в кръвта на врага или богослужението на Велики четвъртък, където се проклинат евреите – всичко това започва да отвращава.
– Слава Богу, имаме Св. Писание на Новия Завет, което ни дава вярното разбиране на Стария Завет. Христос в Проповедта на планината в прав текст казва: „Слушали сте, че бе казано: „обичай ближния си, и мрази врага си“. Аз пък ви казвам: обичайте враговете си“.[8] Това е, въпросът е разрешен! Човешкото е отминало. Настъпило е божественото.
Разбира се обаче средновековните текстове носят върху си странния, вече напълно ненужен исторически отпечатък.
Отдавна е дошло времето някои неща в нашия църковен живот не просто да бъдат обновени, а направо кардинално променени.
Да се промени самото молитвено, църковно мислене. Длъжни сме, например, да се помолим за жертвите, които се дават днес, в съвременността. Има молебен за хората, които са станали жертви на пътнотранспортни произшествия. У нас на това е посветена цяла седмица. Разбираемо е, че това е една ужасна трагедия – твърде много хора загиват поради невнимателност. Защо обаче това да се отслужва на църковнославянски? Какво, нима не може да се помолим за загиналите с обикновени, човешки думи? През цялото време възникват някакви ярки, остри страшни въпроси на времето, изискващи прости и ясни думи. Какво общо имат тук църковнославянизмите, които отвеждат от реалността в някакво илюзорно минало?
Но, разбира се, ние пазим древните византийски текстове, които са великолепни в своята висота. До голяма степен обаче те биват и груби, и неуместни за нашето време. А това са просто текстове, не са Свещено Писание. Те може даже и да не се произнасят.
За „можем да повторим“
– Страшно е, че живеем в някакво време, когато всичко, което е изглеждало веднъж и завинаги решено, може наново да бъде подложено на проверка и отменено. Едно повсеместно „можем да повторим“.
– Никакви въпроси не са разрешени. Те са били решени в онова поколение, което е преживяло събитието, докосвайки се до събитието лично. И което сетне е докоснало и децата, защото емоционално им е било предадено усещането за преживяната трагедия.
На всички хора от моето поколение им е предаден ужасът пред войната, филмите и песните, от които ние помним колко ужасна е войната. „Това не трябва да се повтаря“ е слоган на нашето поколение.
А „можем да повторим“ – това е вече следващото поколение. То гледа на военните действия като на американски блокбъстъри, където всичко е като на филм.
Ще има повторения. И Христос казва: „Ще чувате боеве и вести за войни“.[9] Всички ужаси ще се повтарят.
– А ако Христос сега дойде в нашия свят – отново ли ще Го разпнат?
– Не, Той ще дойде вече за да съди живи и мъртви. А Го разпъваме, така да се каже, в продължение на целия този период. Неговото разпятие и слизане в ада – това са неща извънвремеви. С това започнахме и нашия разговор. Влизаме ето тук, докосвайки се до Вечността, и в тази вечност са и Неговото предателство, и разпятието, и слизането в ада, и Възкресението. Всичко това сега е с нас. Мисля си, че ние във всяко поколение преживяваме всичко това наведнъж. Дадено ни е това и щастие, и нещастие едновременно – да преживеем Евангелието реално. На всички нас, на всеки християнин му е дадено да преживее това – в такава степен, в каквато той иска, готви се за него, смята го важно за себе си. И колкото е по-важно, толкова по-остро го преживяваш. И тогава ти преживяваш ужаса на Апокалипсиса всеки път в поколението, в което живееш. Всичко, което е написано в тази велика пророческа книга, се сбъдва пред очите ти.
За Рождеството
– Вероятно заради това мене празникът на Рождеството никога не ме е радвал особено. Пасха – това е вече победата. А Рождеството – ами нали ще Го убият?
– Ще Го убият. И всички около Него убиват. Та нали тъкмо на Рождество става най-ужасното. Христос се ражда и целият тържествуващ ад е пуснат да вилнее. Винаги е така. Всички очакват: „Но къде си Ти, Господи? Кога ще дойдеш? Защо не идваш, виж колко зле ни е тука“. Той идва и, заради това, че е дошъл, избиват невинните младенци. Заради Него! Той е причината за клането, за погрома. И какво трябва да кажат тези майки? За какво дойде Ти? Ако не беше Ти, децата ни щяха да са живи…
Колкото и да е парадоксално, колкото и страшно да звучи това, ние обаче напълно изтласкваме от съзнанието си Рахил, за която в Евангелието е казано: „Рахил плачеше за децата си, и не искаше да се утеши, защото ги няма“.[10]
Той бяга, Него Го спасяват, а други загиват.
Нали обаче, в края на краищата, Той не бяга от смъртта. Просто върви към нея по друг път, зряло. За да може не тя да Го победи – както е победила младенците, – а за да я победи Той нея. И да настъпи това утро, което е наместо стените.
– Каква елха обаче, на какво се радваме, след като това утро е толкова далеч, а преди това е смъртта?
– Защото отначало то идва при теб като елхата, златните играчки за елхата и всичко онова, което е толкова красиво описано при Пастернак. Ето, всичкото това идва с Пастернак (смее се). И едва по-късно разбираш, че пастернаковото Рождество е красива, умилителна картичка, но не повече от това. А Рождеството – Рождеството е друго.
– Страшно?
– Страшно, но въпреки това: слава във висините Богу, на земята мир и благоволение.[11] Какво е това благоволението? Това е желание за добро. На земята – мир, а между хората – желание за добро. Ето така.
Неговото раждане в този свят само по себе си е вече победа над смъртта. Защото Той се ражда като смъртен, въпреки че е Бог безсмъртен. Такъв е този дисонанс.
– Ражда се, за да умре, а в действителност – за да умре и да живее вечно.
– За да даде вечен живот и да победи смъртта.
Всичко това е, разбира се, хубаво на думи. Има обаче и на дело нещо удивително, когато хората могат вътре в себе си да побеждават смъртта. Направо съм поразен когато ненадейно срещам това при хората, при това понякога и при деца, понякога при юноши и при съвсем млади хора.
– Това е отново във връзка с хосписа, разбира се?
– А къде другаде бих могъл да срещна очи в очи тази борба на живота със смъртта? В хосписа уж би трябвало да тържествува смъртта, само че нищо подобно! Когато видиш как деца, как техните родители намират в себе се нещо, каквото ти даже в своя опит като свещеник почти не познаваш. И си мислиш – та откъде при тях толкова любов, толкова надежда, толкова сили да не се страхуват, да приемат, да победят, за да продължат и да живеят нататък? Само че да живеят вече чрез другите, вече по различен начин.
– Та нали това се отнася и до Рождеството. Раждането и смъртта присъстват винаги едновременно.
– Да, нали с това започнахме. Дайте да се върнем към Църквата. Това пространство, което умее толкова силно да разделя хората по идеен признак. То може обаче още и до такава степен да обединява съвсем различни хора, че техните идеи да остават зад прага, тъй като тук истински, любовно действа нещо друго. На всеки християнин това вероятно е познато.
Идеите винаги могат да бъдат обяснени, те лесно се приемат, дават ти увереност в твоята правота. Те са едни такива фундаментални. Те обаче винаги са земни, ето в това е въпросът. Която и да е идея, колкото и прекрасна да би била тя, принадлежи на временния свят. И затова рано или късно ще умре, както са умирали империи, огромни царства и велики философии. Превръщали са се просто в томове на лавицата с книги. И нищо повече от това.
А Христос е жив.
26 декември 2023 г.
Превод: Борис Маринов
[1] Уминский, А. „Все идеи рано или поздно умирают, а Христос — жив“, на интернет-страницата Правмир: https://www.pravmir.ru/vse-idei-rano-ili-pozdno-umirayut-a-hristos-zhiv-protoierej-aleksij-uminskij/ (достъп – 10 януари 2024 г.); въпросите към о. Алексей задава Мария Божович (бел. прев.).
[2] Из стихотворението на Осип Манделщам „Ето дарохранителница, като слънце златно…“ – 1915 г. (бел. рус. ред.).
[3] Поет, музикант, композитор, лидер на рок група „Аквариум“, признат от Министерство на правосъдието (на Руската федерация) за „иноагент“ – чуждестранен агент (бел. рус. ред.).
[4] Виж: Мат. 18:20 (бел. прев.).
[5] Иоан 13:35 (бел. прев.).
[6] Зилот (гр. ζηλωτής) и Кананит (арам. qan’ana) в превод, съответно от гръцки и от арамейски, обозначават едно и също — „ревнител“, т. е. благочестив човек, ревностно следващ юдейския закон (бел. рус. ред.).
[7] Пс. 136:9 (бел. ред.).
[8] Мат. 5:43-44 (бел. прев.).
[9] Мат. 24:6 (бел. прев.).
[10] Мат. 2:18 (бел. прев.).
[11] Срв. Лука 2:14 (бел. прев.).
