Християнство.бг
В наближаващите предпразнични дни на Рождество Христово, екипът на „Християнство.бг“ разговаря с проф. д-р Димитър Попмаринов, преподавател в Православния богословски факултет на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ – за мисията на Църквата в света, за дяконията и връзката ѝ с академичната общност, за доброволчеството и свидетелството на вярата.
– Проф. Попмаринов, обръщаме се към Вас в навечерието на Рождественските празници, за да поговорим за дяконията и мисията на Църквата и неразривната ѝ връзка с църковните общности. Вие сте библеист, специалист по старозаветна библеистика и библейско богословие. Библеистиката е област в богословието, която е трудна – и за изучаване, и за изследване. Борави с много история, археология, древни езици… Би ли могла библеистиката да отговори на някои съвременни църковни проблеми, ако се вгледа в живота на древните хора и техните отношения с Бога?
– За голямо съжаление днес празникът Рождество Христово за по-голямата част от обществото е загубил истинския си смисъл. Превърнал се е в противоположност на това, за което се ражда Този, Когото се предполага, че празнуваме. Празникът е изнесен извън храма и е пренесен в супермаркети, ресторанти, кръчми и всичко останало, което всички знаем. Говори се, че е „семеен празник“, но този израз е само клише, което се употребява формално, за да засвидетелства изпразненото си от съдържание значение. От една страна това е същностната промяна на съдържанието, което днес има думата „семейство“, а от друга – индивидуализма, който завладява нашето общество. За християнското, православното съзнание семейството без Църквата не е семейство. Семейството се реализира като такова в пълнота единствено и само във и чрез Църквата – то е призвано да бъде домашната църква. Самата етимология на думата „семейство“ насочва към това – тя насочва към „семето“, което лежи в основата на тази общност от хора, и която трябва да ги обединява. Семето е общополагащото начало, първоизворът на живота на общността. В тази връзка е същността на празника. Света Богородица приема в себе си „семето“ на Светия Дух и родилото се от нея Дете създава семейството към което ние, които се определяме като православни християни, принадлежим. Това е великата тайна на живота. Празникът Рождество Христово ни насочва към размисъл, почитание и преклонение пред тази велика тайна, в която и ние като личности сме част.
Свещеното Писание (Библията) не е наръчник по изпълнение на рецепти. То отговаря на всички въпроси, но единствено и само през очите на вярата и прочита на Църквата. Като казвам Църквата нямам предвид само нейната институционална страна, а преди всичко нейната светост, пълнотата ѝ като небесна и земна, благодатта, която тя ни дава чрез положените от нас духовни и интелектуални усилия. Ако човек погледне страниците на Стария Завет, описаните там семейни отношения, той ще открие, може би с изненада, че както тогава, така и днес те не са се променили. Промяната е външна, предопределена от социалните, икономическите обстоятелства, от технологията. Отношенията между хората обаче са същите – страстите, страданията, радостите и пр. Същностна, дълбинна промяна има само тогава, когато човекът се обърне към Иисус Христос и се опитва да следва Неговото учение, според благодатта преподавана чрез Неговата Църква. Само тогава човек, който иска да се вдълбочи в библеистиката и богословието като цяло би могъл да си отговори на въпросите, поставяни от съвременните обстоятелства. Така би внесъл и своя дял за отговор на тези питания сред църковната общност и обществото като цяло. Тогава би научил, че най-важното, което можем да се поучим от живота на древните хора е това, че техният живот изцяло е придобивал смисъл именно чрез вярата им в Бога, постоянният стремеж към Него, въпреки че е бил съпътстван от изкривявания, изкушения и заблуди. Според свидетелството на псалмиста невярващият в Бога бил смятан за безумец.
– Освен с библеистика, вие сте активен участник в мисията и дяконията на Църквата и подкрепяте връзката им с богословската академична общност. По какъв начин факултетите могат да помогнат на студентите в затвърждаването на църковния им живот? Или нека така да зададем въпроса – защо академичната общност трябва да има връзка с мисията и дяконията на Църквата, след като нейната задача е да образова студентите?
– Още от времето на имп. Теодосий Велики (5 в.) се създава висша школа, която е предшественик на съвременните университети. Тя унаследява донякъде заложените от времето на Платоновата Академия идеи в областта на образованието и мисълта. Школата в Константинопол (по-късно известна като Магнаурска) е опит да се християнизира тогавашното образование, да се изчисти от езическите наслоения. Исторически, ако проследим произхода на съвременното университетско образование, ще видим, че то се е родило през Средновековието в недрата на Римокатолическата църква – манастири, прицърковни училища, различни църковни структури. Постепенно обаче то излиза извън нейните рамки, особено след Реформацията (16 в.) и се подчинява на държавната, светската власт. Всичко това върви заедно с настъпващата в обществото секуларизация. За Църквата остават само отделни звена – богословски факултети, семинарии, департаменти и пр. (в различните страни се определят по различен начин). Следствие на това развитие в ново време те вече не се ръководят пряко от религиозните институции, а административно и донякъде идеологически се подчиняват, следват държавната власт (структура, специалности, програми, научни степени и звания, администрация и пр.).
Така създалата се ситуация на богословско образование, която при нас бе прекъсната през атеистическия период, е трудно да бъде възстановена в нейните начални измерения, каквито е имала преди комунизма. Създадените нови богословски звена към българските университети повече или по-малко са независими от църковната институция. Съответно тя повече или по-малко се отнася с известна доза подозрение относно тяхната дейност – имам предвид и отношенията по време на разкола. Съответно това пречи, според мен, на по-тесните отношения като цяло и в областта на мисията и дяконията в частност. В Православния богословски факултет все още съществува специалността “Теология и социални грижи”, но никой не се интересува от нея. За да има интерес, смятам, той трябва да е взаимен – да има отговор и от страна на църковната институция. Доколкото ми е известно такива структури в рамките на Светия Синод не съществуват.
С оглед на всичко това, макар и съвсем схематично изказано, е обусловена и дейността на преподавателите. Ако съществуваха изградени такива структури можеше да се подходи професионално, с необходимата сериозност. Сега има само определени инициативи от отделни преподаватели и студенти, които са частични, единични и пр. Моето разбиране е, че за да има утвърждаване на църковния живот на студентите трябва да има воля и от двете страни – на църковната институция и на учебните звена. Тогава, като следствие, ще се осъществява, ще бъде жива мисията, заложена в образованието и учението, което се преподава на студентите и осъществяването ѝ на практика чрез православната дякония.
– Знаем, че дори и да бъде зададена определена мисия от самата институция на Църквата, ако няма личности, които да я изпълняват, тя остава само празна фраза. От друга страна пък, отделните личности нямат този мащаб на действие, които има една организирана институция. Коя мисия и дякония е по-важна и от коя трябва да тръгнем – от институционалната или личната?
– Моето мнение по въпроса е, че определяща е личността. В центъра на Църквата е личността на Иисус Христос. В нейните земни измерения, като институция, Църквата е следствие. Той я изгражда, Той е нейната Глава. Според мен днес съществува определено изкривяване на смисъла на думата „мисия“. Повече или по-малко ние я приемаме като вид организация, структура – активизъм, правила, норми, отчетност и пр. Това разбиране е привнесено от мирогледа на преди всичко неправославния опит. Ако се върнем към православното разбиране ще видим, че в основата на това, което наричаме мисия, стои думата мартирия, свидетелство на вярата. А според Евангелието „вярата без деля е мъртва“. На първо място стои учението, за което говори сам Иисус Христос, а то от своя страна води към дела (ср. разказа за Марта и Мария). И едното и другото са важни, но вярата е тази, която води към делата. Това са два вида добродетели, които взаимно се допълват.
За голямо съжаление, според личното ми мнение, в българската православна традиция много е отъняла светостта. След времето на св. Патриарх Евтимий ние нямаме светци, които да са съчетали двете страни – духовното и приложното начало. През османския период, а и в ново време имаме светци (имам предвид жертви на комунистическия режим, които чакат да бъдат канонизирани), които са засвидетелствали своята вяра чрез саможертва. Това е велик подвиг. Но за съжаление нямаме светци-аскети, учители, съзерцатели, които да са създали духовни школи, последователи, както св. Иоан Рилски, св. Климент Охридски, св. Теодосий Търновски напр. Та, в отговор на Вашия въпрос, смятам, че личността, личностното начало са водещи, а най-добрите представители сред тях са светците. Техният пример е този, който може да помогне в осъществяването на свидетелството, изразявано чрез различните християнски добродетели, таланти, които Бог е дарувал на всеки човек. Вярвам, че из средите на православните българи ще се родят такива свети личности, които ще покажат на народа Истината чрез слово и дела и ще го поведат след нея.
– Същността на милосърдната дейност е доста по-различна от социалната – първата е обърната към човека и неговата личност, а втората – към неговите материални нужди. Ето, че ни сполетяха и бежански кризи, в които не можем дори да се организираме бързо и да помогнем институционално, както други поместни църкви го направиха… Виждаме, че и доброволци и мисионери много трудно се намират. Къде се къса връзката според Вас, само Църквата ли трудно се справя институционално или и християните не са подготвени за такава дейност?
– Въпросът e колко са християните? Какво е качеството на християнството – номинално, декларативно – само на думи или и на дела? Спомням си един случай, в православна страна, в началото на 90-те на миналия век бяха открили нетленни мощи, които благоухаят. Никой нямал представа на кого са, кой е този човек. Тамошната църква направила изследване и се оказало, че те са на жена, починала през 20-те години на века. През целия си живот тя водила незабележим живот, грижела се за нуждаещите се в едно сиропиталище. Тя не била видима за околните, но Бог е Този, Който я е „забелязал“ и предложил пред нас нейния пример. А той е: как могат да се съчетаят личностното и общественото начало – милосърдието и социалното институциализирано служение.
На едно място Н. Бердяев пише: „Моят хляб е материален проблем, а хлябът на моя ближен – духовен“. Отминалият при нас социализъм ни учеше, че обществото решава проблемите. Личността беше оставена на втори, трети план. Вапцаров пише: „Какво тук значи някаква си личност?!“. Смъртта е краят. Личността трябва да се жертва за обществото като първична даденост. Тя е негов продукт и следователно смъртта е цената. Новият, предрешен социализъм ни натрапва друго: индивидът е важен! Социалните структури, НПО-тата, те са тези, които ще помогнат. Църковната институция е придатък – ако следва правилата ОК! Ако не – тя е извън класацията. Днес царства индивидуализма. Съответно в преобладаващата си част обществото се изгражда от индивиди, а не от личности. Индивидуалното съзнание и манталитет се градят на първичния принцип – инстинкта за оцеляване и неговите производни. Съответно се изисква да се задоволяват стомаха, очите, т. е. насладите, емоциите и пр. Древните са го казали: „Хляб и зрелища“. Вижте нашите телевизии, средства за осведомяване, реклами, различните школи, обещаващи физическо здраве, чудеса и пр. За постигане на всичко това на индивида трябва да се гарантира материален просперитет. Той е освободен от товара на духовните задължения. Той има задължения единствено и само към държавата, защото те са му наложени. Личностното начало напротив, търси духовното, връзка с висшето, с абсолютното, с Бога, Който е личност. В неговата висша проява то е готовност за жертва, дори саможертва. Днес духовното е сведено до доволството от материалното благополучие, приравнено е с него. Съответно, поради неверие в Бога, съзнанието за грях е изличено. А както казва Достоевски: „Ако няма Бог, всичко ми е позволено“.
Българското общество като цяло е дехристиянизирано. Нашето православие в преобладаващата си част е битово. Повечето доброволци и милосърдни дейци са водени от вътрешноприсъщи, чисто човешки мотиви да помагат отколкото от осъзната принадлежност към Православната църква. Както казва Тертулиан душата на човека по природа е християнка. Това, според мен, е причината този вид изповед на вярата да липсва у нас. Връщам се към това: да не забравяме, че православното разбиране за мисия се свързва с личностното начало – свидетелство за вярата. Ако нея я няма всичко губи своя смисъл. Защото ако няма жива вяра, т. е. дейна, даваща плодове, то не бива да говорим за последната, най-висша добродетел – любовта. За съжаление, казано малко не по църковному – все още няма критична маса както в клира на БПЦ, така и от православни християни, из средите на които да се почувства тази нужда, призвание към милосърдие и съответно то да се институциализира. Такъв пример на институциализирано милосърдие имаме от нашето минало – времето преди идването на атеистическата власт. То се е осъществявало чрез прицърковни структури – училища, болници, сиропиталища, старчески домове и пр. към митрополии, манастири, енории.
– Пишете в някои от изследванията си, че ако вярата не е образована, когато отхвърля всяка логика и аргументите на разума, тя става опасна. Важи ли това за православната вяра, за нас самите, застраховани ли сме от такова залитане?
– Знанието е сила. То се цени високо в Свещеното Писание. Който познава добре Библията ще намери безброй примери. Сам Спасителят изисква от последователите Си да познават Писанието. Той упреква Своите ученици (пътниците за Емаус), че не знаят Писанията. Преди да кръщават повярвалите в Него той задължава апостолите да ги образоват: „идете, научете всички народи… като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал“ (курс. Д.П.). Тази традиция на дълбоко, истинско знание се е ценяла особено много от древната Църква. В първите векове на християнството, когато се е избистряло нейното учение, най-дейни са били образованите отци на Църквата. Това е важало с голяма сила предвид появилите още в началото ереси. Отците е трябвало да „пазят всичко“ унаследено от апостолите, което Иисус Христос им е заповядал. Те трябвало да съчетаят интелектуалния си багаж, натрупан в процеса на образование, с духовния опит, който придобили в срещата си с Иисус Христос в Църквата. Съчетанието на едното с другото водело до здрав, духовен реализъм.
А стремеж към отклонения винаги е имало. С това започва грехопадението – стремеж към лъжливо, лесно знание. В историята на Църквата са известни случаи на отклонения, когато някои християни са смятали, че е достатъчно само да вярват и благодатта непременно ще има даде всичко, което искат – без особени усилия. Това в своите крайни заблуди водело да отричане на знанието като такова, дори обръщането към него, към просветата и пр. Такова разбиране било наречено гносеомахия /омраза към знанието/, което Църквата в лицето на св. Иоан Дамаскин е отхвърлила като ерес. Неслучайно едни от най-почитаните светци са имали не само свят живот, но и висока степен на образованост.
Често пъти неправилното знание води до отклонения, до духовни изкривявания, а в крайните си прояви до фанатизъм. Обикновено изпадналият във фанатизъм човек представя своето мнение като мнение на Църквата, на Православието и се крие зад техния авторитет. Говори от тяхно име. Той има съзнанието, че вече знае нещата, че е в такова общение с духовния свят, с Бога, че не му трябва мнението и опита на други хора. Обикновено той следва и почита някои избрани от него авторитети, които съответстват на неговата нагласа. В по-лошия случай той дори ги превръща в идоли. В този случай надделява хипертрофираното човешко его, което се крие обикновено зад фалшиво благочестие, фалшива смиреност и пр. Руснаците имат хубава поговорка по въпроса: смирение паче гордости. В духовната практика на Църквата такава съблазън се нарича „прелест“. По този въпрос е писано много в православната духовна литература. Опасност от такова залитане съществува пред всеки, особено сред новоповярвалите или приелите православно кръщение от друго вероизповедание; свидетелство за липса на здрав духовен опит.
– Във връзка с предишния въпрос – отминалият век беше време на най-голямото неверие – той роди богоборчестото, революциите, атеизма, превърна последния в идеология. В днешния век наблюдаваме обратния феномен – превръщането на вярата в идеология. По какво си приличат идеологията на неверието и идеологията на вярата (или вярата, превърната в идеология)? Коя от двете може да бъде по-опасна за човека?
– Няма идеология на неверието. И едните и другите – религията и идеологиите – си приличат по това, че те стъпват върху вярата. Разликата е в съдържанието. Религиозната вяра обещава трансцендентни, духовни блага, а идеологиите – земни. Дори и атеизмът, като идеология, стъпва върху вярата. Атеистите просто вярват, че Бог не съществува. Абсурдът е, че не може да отричаш нещо, което не съществува. Не можеш да имаш понятие за нищо. Това, което наричаме „нищо“ винаги съзнавано или несъзнавано го свързваме с липса на нещо, т. е. съществуващо, независимо дали е материално или интелектуално. Ще цитирам отново Достоевски, който с устата на своя герой от Бесове казва: „Ако Ставрогин вярва, той не вярва, че вярва. Ако пък не вярва, не вярва, че не вярва“.
Обикновено идеологиите имат своя есхатология, иначе не могат да оправдаят съществуването си. Тук те се родеят с религиозната вяра. Така някои от тях постепенно се превръщат в квазирелигиозни системи, каквото беше изповядваният у нас комунизъм. По този въпрос също е писано много. Днес например особено място заемат идеологии, които изграждат образ на света като място, което ще бъде преобразено от духа на човека, от неговите природни, умствени качества, въплътени в съвременния технологичен растеж – царството Божие на земята, но без Бога. Това е забързана, политическа, акутна есхатология. Нещата трябва да се случат тук и сега. Такава например е трансхуманизмът и подобните на нея като постхуманизма и пр. Идеологията се превръща в определен вид вяра, която придобива религиозен характер и става нов вид езичество.
И другата страна на нещата. Когато религията, религиозната вяра отстъпи от трансцендентните си основания, когато тя се занимава повече със земните дела, като напр. намесва се в политиката, решава социални и пр. въпроси, тя в повечето случаи несъзнавано превръща учението в идеология. Не че не трябва да има мнение и разбиране за земните дела – политика, обществени отношения и пр., но те не трябва да изместват нейната основна задача, да променят учението, а когато става дума за християнството – идеята за преобразяването на човека в образа на Бога, богоуподобяването да бъде свеждана само до социалното му положение. Евангелието е категорично: „Бъдете съвършени, както е съвършен и небесният ваш Отец“. Днес социологизирането на библейското учение, особено на Запад е една от основните опасности за християнството като цяло и за Православието, в частност. Църковни среди започват да се обвързват с национални, политически и пр. идейни течения. Това води до подмяна на основните цели, които Църквата преследва, а именно спасението на човека, извеждането му до състояние на съвършенство.
– В Стария Завет много често се разказва за войни. Днес, повече от 2000 години след Рождество Христово нещата не изглеждат по-различни. В книгата си „Между вярата и разума“ пишете за времето на Камю с неговите абсурди, екзистенциалната криза и търсенето на смисъл, последвани от ужаса на световните войни, които поставят вярата пред изпитание. Какво се промени от старозаветното време до днес и дали човечеството е изгубило смисъла на съществуването си, щом едно и също време се повтаря в историята и хората правят едни и същи грешки?
– Ако бях американец щях да кажа, че точният отговор на въпроса е за повече от милион долара. Рационален отговор няма. Отговорът е във вярата, а извеждането му на рационално, разумно равнище е следствие. Моето виждане е, че човечеството харесва греха. Голяма част от него изпитва наслада да греши. Да си спомним случая с гадаринците. Те не приели Иисус Христос, помолили Го да си отиде от тях. Затова се повтаря и грехът. Страстите на хората са същите, такива каквито са станали непосредствено след изгонването на човека от рая. За съвременния modus vivendi раят е тук на земята, земните удоволствия, хедонизмът е основен принцип. Приликата между старозаветния и съвременния човек е, че старозаветният човек намирал смисъл в тукашния, земния живот. Той се е надявал, приемал е, че вярата в Бога му носи благополучие тук и сега. Животът му бил изключително свързан със семейството, народа, в тяхното благополучие. Примери за такова разбиране се намират напр. в книгите Иов, Еклисиаст и някои др. Същевременно очакванията са лишени от последен, онтологичен, есхатологичен оптимизъм. Очакването на Месия през цялата старозаветна история най-накрая се принизява до качеството Му на политически водач, който с помощта на Бога ще спаси народа. Разликата е, че и днес надеждата е в политиката, но без Бога. Тя е панацея, трябва да реши всички проблеми. Към нея има религиозни очаквания – превръща се в идол. Съответно се очаква нов политически месия – княза на мира сего, с когото Иисус Христос, както Сам заявява, няма нищо общо.
Разминаването със старозаветните надежди обаче се състои в това, че Месия не се оказва Този, Когото евреите са искали. С раждането Си Той донесъл нещо много повече от техните очаквания. Затова не бил познат от тях, бил неразбран и разпънат на кръста. Той им донесъл ново учение, дарувал им възкресение, победа над смъртта – дарувал им смисъл. Нещо, което старозаветните пророци само са предусещали, виждали смътно чрез пророческия си взор, надявали са се, но не са съзнавали в пълнота. А нещастията на съвременния човек идват от това, че той се отказва от Иисус Христос, дори се бори с Него. Той не иска Неговото царство. Той си иска собственото, потъналото в грях царство, за което и води тези жестоки войни, свежда себе си до животинско състояние. Загубата на надеждата, която проправя пътя отвъд хоризонта на земния живот, носи отчаяние, униние не само на отделни хора и общества, а и на цели народи, както сочи Евангелието. Единственият изход е в Църквата, в нейната дълбинна, спасяваща, освещаваща пътя на всеки вярващ цел, водеща към спасение. Следователно основната грешка на съвременния свят е отказът му от Иисус Христос, от Църквата. Вярата в Иисус Христос като Бог и Човек, като Спасител, е сведена до минимум. Най-старото поколение, някога учило вероучение, вече е забравило, а новото не знае, а дори и не иска да знае думите на Иисус Христос: „Без Мене не можете да вършите нищо.“ Затова се повтарят и всички грешки.
Проф. д-р Димитър Попмаринов Киров е един от първите щатни преподаватели на новооснования Православен богословски факултет във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ през 1991 г. Преподава дисциплини в областта на старозаветната библеистика и библейското богословие. Съосновател и пръв председател на Православното християнско движение “Св. Евтимий, Патриарх Търновски” през 1990 година, участник от България като председател на Православното християнско движение „Св. Евтимий, Патриарх Търновски“ в основаването на Балканския православен младежки съюз (Balkan Orthodox Youth Association) през 1992 г. в Нямц, Румъния и член на управителния съвет. Участник е в множество научни прояви в страната и чужбина, представял българското богословие и страната ни на международни научни прояви и лекции в Женева, Санкт Петербург, Солун, Виена, Москва, Ню Йорк, Сеул и др. Проф. д-р Димитър Попмаринов е делегат на Църковно-народния събор на БПЦ през 1998 г. и на Църковно-народния събор на БПЦ през 2002 ., а също и делегат на патриаршеския избирателен събор на Българската православна църква през 2013 г. Дългогодишен декан на Православния богословски факултет във ВТУ. Член на екипа и управителния съвет на фондация „Дякония и мисия“.
На свое заседание от 17 май 2021 г. Академичният съвет на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ на основание чл. 8а и чл. 15а от Статута на наградната система, символите, ритуалите и празниците на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ и въз основа на рецензия на Временната комисия за присъждане на почетното звание „Почетен професор на съответния факултет“ Академичният съвет реши да присъди почетното звание „Почетен професор на Православния богословски факултет“ на проф. д-р Димитър Маринов Киров за неговия значим принос за популяризиране, издигане и утвърждаване името на Православния богословски факултет на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“.
Повече информация и публикации в интернет можете да видите на Димитър Попмаринов • Християнство.бг
Видео беседи с участието на проф. Димитър Попмаринов вижте на: Академичен дискусионен клуб.
