Ренета Трифонова
В дните на Рождество Христово разговаряме с проф. дфн Калин Янакиев – преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, философ, богослов и публицист, автор в „Християнство и култура“ и „Портал Култура“. Един разговор за тревогата на света и тихата радост от чудото на Рождеството.
***
– Проф. Янакиев, като че ли е невъзможно да започнем да разговаряме дори в дните на такова радостно християнско събитие без тревога. Ето, светът посреща Христовото Рождество и се моли за мир и мирни дни. Освен войната в Украйна обаче, през изминалата година започна още една война – в Газа. Докато говорим и се молим за мир, умират дневно много хора от насилствена смърт. Защо живеем в такъв парадокс, от който като че ли няма изход – къде грешим?
– Ако започна с края на вашия въпрос, бих казал, че удивителното за мен е, че християни – и у нас, и в Русия, а може би и на други места по света – изглежда загубиха нещо изключително важно и съществено за християните – способността да различаваме духовете. Забелязвам, че много хора у нас, твърдещи, че са църковни, не могат да различават добро от зло, поддават се на общите места: не бива да разсъждаваме в черно и бяло, казват, сякаш именно християните не са онези, на които е казано – „да, да, не, не и всичко друго е от лукавия“. Да не виждаш, че онова, което се върши в Украйна, онова, което бе извършено в ивицата Газа е зло, да се опитваш да го усложняваш, означава да отстъпваш именно от християнската си съвест. Мисля, обаче, че това се дължи най-вече на това, че всъщност в християнството навлезе едно изкушение, за което лично аз винаги съм си мислил, че е изкушение от миналите дни, че е изкушение, което не би трябвало да засяга нашия живот.
Става дума за идолопоклонството. Ако се абстрахираме от наивната представа, че идолопоклонството е поклонение на някакви статуи, на някакви изображения, ние ще трябва да кажем, че идолопоклонството изглежда винаги е съпътствало християнския живот и в днешно време ние виждаме колко дълбоко и всеобхватно е всъщност то. Нека си дадем сметка колко много хора, които твърдят, че са християни и че са православни, всъщност са – направо ще бъда напълно откровен – идолопоклонници. Вместо на Христос, те са склонни да обожествяват и направо да се покланят на цели народи: руският „народ богоносец“, Русия в чиито земи „босоногият Христос“ я обхождал от край до край… Всъщност, колко много хора не вярват в Бога, а вярват в Русия, твърдейки, че са православни и християни! Колко много хора, превръщат в сатанинско изкушение обобщени категории, като например: „целокупният Запад“ и т.н. Ето защо, светът посреща, както казвате, Христовото Рождество, и същевременно живее със спокойна съвест с една война.
Но нека си дадем сметка и за още нещо във връзка с вашия въпрос. Изглежда – особено съвременните християни – и у нас, особено в Русия, са изгубили съзнанието или вярата си в нещо, което Христос е казал още на своите апостоли: „Ще съзидам Църквата Си на тоя камък – казва той, когато св. ап. Петър изповядва вярата на апостолите – и вратата адови няма да ѝ надделеят“. Много от „ревностните“ християни всъщност изглежда въобще не вярват, че „вратата адови“ не могат да надделеят над Църквата. Забележете колко често чуваме, че съвременната цивилизация разчовечавала човека, унищожавала човека и по този начин лишавала Спасителя от спасявания. Ето защо определени християни са склонни буквално да преобърнат кръста в меч, за да започнат да спасяват Спасителя, да спасяват спасявананото от Спасителя, защото очевидно са загубили вярата в онова, в което трябва да са уверени: „вратата адови няма да ѝ надделеят“.
Не, много хора са склонни да вярват много повече в силата на сатаната, отколкото в силата на Бога и, именно това води до едно особено „богословие на войната“, както го наричат в съвременна Русия, в което богословие на войната ние всъщност сме убеждавани, че в момента сатаната е по-силен от Христос и че ние трябва да преобърнем кръста си в меч, сиреч – да нарушим онова поръчение, което Христос е дал още в Гетсиманската градина на св. ап. Петър, когато му е наредил: „прибери меча си в ножницата, да не изпия ли чашата, която ми е дал Отец?“ Не, редица християни смятат, че нещата са дошли дотам, че ние трябва да преобърнем кръста в меч и да действаме с меча, вместо с кръста.
– За света, който не обикна Христос, такава съвременност е „логична“. Но е необяснимо как една църковна йерархия яде Тялото Господне и пие Кръвта на Този, Който победи смъртта, а в същата литургия се моли за победа, за смъртта на още повече хора. Как да обясним на читателите ни колко страшно е това, което прави в момента Руската църква пред очите на целия християнски свят?
– Ще кажа направо и съвършено откровено, че аз не мога в днешно време да имам каквото и да било църковно общение с Руската православна църква. Руското православие в днешно време се е превърнало в нещо, което направо ще нарека „политическа религия“. Всъщност, в руското православие отдавна не се изповядва Христос, отдавна не се изповядва Църквата, изповядва се нещо съвършено различно.
Това е една собствено дуалистична религия. Но мястото на онова, което преди по времето на комунизма Русия проповадваше – победата, неминуемата победа на комунизма и, същевременно империалистичния, загниващия, отминаващия Запад – в днешно време се преобърна. Направо можем да кажем, че на мястото на марксистко-ленинската идеология – впрочем доста чужда на човешката природа – властимащите в тази страна взеха (както обичат да се изразяват) на въоръжение православието и го превърнаха в онзи дуализъм, който не беше особено убедителен, когато беше изповядван по комунистически. Дайте си сметка, че в днешно време – и тук ще се върна към отговора, който дадох на първия въпрос – християнството се идентифицира с Русия, православието се идентифицира с Русия, а същевременно Западът, либерализмът, се идентифицират със сатаната и с тъмното начало. Това няма общо с християнството.
Ще трябва да кажем със съжаление, че изглежда Църквата – и за това ни дава пример Руската православна църква – бе подложена на по-слабо изкушение тогава, когато тя бе гонена по времето на богоборния комунистически атеизъм, и падна много по-зловещо в изкушението на властта, в изкушението на тази уж „симфонѝя“ между светската и духовната власт. Преди няколко дни научих, че на празнуването на св. Николай Мирликийски Чудотворец, „патриарх Московский и всея Руси“ обявил, че ще започне литургията един час по-рано, защото трябвало да вземе участие, представете си, в съвета по безопасност (или както там се нарича военния комитет на Путин) и очевидно е сметнал, че там е по-важно да присъства, отколкото на литургия.
Пак казвам, лично за мен Руската православна църква днес е вън от вярата и общението. Ние се намираме пред една изключително странна – може би за първи път появяваща се ерес – ерес не във вероучението (в догматиката), а в светогледа. Наричам днешното руско православие „паднало в светогледна ерес“ и поради тази причина аз не бих могъл в никакъв случай да взема участие в съвместно богослужение заедно с духовници, които са в общение с висшата йерархия на РПЦ.
– Вие често говорите и пишете за съвременната опасност – идеологиите, които вече се вихрят успешно и в църковните среди. Имате ли обяснение защо идеологията и конспирациите така лесно и бързо впримчват човека и какъв би могъл да бъде изходът от този голям проблем за църковната общност?
– На въпроса какъв би могъл да бъде изходът от този проблем аз не бих се наел да отговоря, но идеологията и конспирациите са елементарни страсти, и поради тази причина те са много по-лесно внедряващи се, отколкото редица други; и за това не сме си давали достатъчно сметка. В днешно време онези християни, за които казах, че са склонни да обърнат кръста в меч, онези, които са склонни да вярват, че сатаната е станал по-силен от Христос, онези, които са склонни да вярват, че ние трябва да спасяваме спасяваните на Спасителя, а не Той нас да спасява, се изпълнени с едно базисно недоверие към този свят. Дайте си сметка колко много се говори за „дълбока държава“, за „световни правителства“, за „световни заговори“, колко много и колко често се говори за някакви особени планове, за „великото зануляване“ и т.н. и колко много от тези идеологии се приемат с най-голяма охота именно от църковните люде.
Какво означава това? Най-базисно означава маловерие. Именно това е маловерието: злото е по-силно, доброто е по-слабо, ние сме онези, които трябва да тръгнем да защитаваме доброто и Самия Спасител, Самия Бог, инак злото ще ни надделее. Всъщност става дума за малодушен страх, който не прави чест по никакъв начин на християните.
– В книгата си „Историята и нейните „апокалипсиси“, наричате Църквата „общество от онтологични чужденци за този свят“, чрез които Христос пребивава на земята – „чрез тях и в тях“. Мислите ли, че в тези усилни времена това общество още повече ще се „отчужди“ и ще се „свива“ обратно в малките енории и семейството като домашна църква, въпреки все по-бързото глобализиране на света?
– Изглежда сме си правили илюзии, че църковните хора, които да, именно са онтологичните чужденци в този свят, след падането на атеистичните режими, особено в нашите страни, са станали мнозинство. Не, те са така малко, както бяха и по-рано. Там е работата, че наред с тях, с тези малко църковни хора, се появиха и редица други, които величаят себе си за „църковни“, а всъщност са до голяма степен идополоклонници от този тип, за който говорих в предишните си отговори. Не виждам нищо страшно, че това истинско църковно общество ще се „свива“ в малките енории, в семействата и в домашната църква. Изглежда трябва да признаем, че това е мястото на истинската църковност и не бива кой знае колко много да се тревожим за това.
– Антисемитизмът отново надига глава, прояви се и в България. Защо е толкова упорита и жилава тази идеология, която през определено време се проявява, въпреки уроците, които ни даде миналото?
– Антисемитизмът в днешно време е елемент от една много по-глобална фобия и това е антизападническата фобия. Като пак казвам, за разлика от по-ранни времена, когато в църковните, в православните среди антизападничеството се идентифицираше с антикатолицизма, антипротестантизма (от които [католицизма и протестантизма] определени православни много се бояха), в днешни времена това е отишло дори на заден план. Не, и католицизма, и протестантизма буквално са „потънали“ според тези хора в онзи митически либерализъм, с който ни плашат всички, и този либерализъм е онзи, с който съвременните фобийни православни християни воюват. Някъде там в това месиво от антизападническите фобии се надига и съвременният антисемитизъм.
– През 2017 г. писахте в Портал Култура, че зилотизмът започна да се превръща в норма на християнско поведение и отношение у нас. Какво бихте казали днес, в отминаващата вече 2023 г.? Има ли промяна?
– Ще трябва призная с огорчение, че у нас, ние вече имаме две църковни общности. Едната – автентичната, онази, която е съществувала винаги – съществуваше и по време на атеистичния комунистически режим, и една, която се появи оттогава, откакто претърпелия гибел комунизъм взе на въоръжение православието като нещо, което се оказа много удобно за него. Всъщност онези, които наричаме зилоти, са хора, които изглежда никога не са встъпили в новозаветното, истинското християнство. Те са старозаветни по нагласата си хора, не са даже истински вярващи; забележете колко много от тях изпитват невероятно презрение към богословското знание. Много често ще чуете от тях: важното е да вярваме, а не да четем и да знаем; с умстване не може, трябва с проста вяра… „Простата“ им вяра обаче обикновено се свежда до това, какво е забранено от закона, какво е позволено, кога, къде е позволено, какво ни е казал отецът, какво той ни е забранил и т.н.
И най-накрая, много голяма част от тези зилоти практически са взели на въоръжение християнската вяра, църковността, не заради друго, а за да имат свещено алиби, за да мразят. Защото не е все едно да мразиш откровено – да, мразя тези, презирам ги, ревнувам ги, комплексиран съм от тях – това е твърде просто, твърде трудно оправдаемо. Друго е, когато кажеш, че мразиш, защото изхождаш от някакво свещено алиби, като например православната вяра, православните правила, православният закон. Тогава, тъй да се каже, ти мразиш, и омразата ти не е порок, а направо заслуга.
Мисля, че нещата не са се променили от предишните години, както ме питате, напротив, у нас те са взели още по-широк мащаб. Погледнете (а вие, разбира се, знаете много добре) в тъй наречените църковни религиозни сайтове, страници и т.под. и ще видите, че най-разгорещени, най-словоохотливи, най-находчиви, ако щете, са онези, които чисто и просто мразят. Мразят, но мразят със „свещено алиби“. Мразят от религиозни позиции. Мразят от църковния амвон. Тоест не просто мразят, а си приписват заслугата за своята омраза.
– Един последен въпрос. Подготвяте ли някакъв нов проект – книга, събитие?
– Да, през изминалата година най-сетне успях да завърша един изцяло богословски труд, който нарекох „Личност и същество. Постигането на понятието за личност в богословските дебати за Св. Троица през II–IV век“. Този път реших, че на всяка цена трябва да снабдя книгата с подробен научен апарат, с приведени под линия цитати в оригинал на гръцки и латински език, и ми остава всъщност да довърша именно и само този научен апарат. Надявам се през следващата година книгата да бъде издадена и дано към нея да има определен интерес.
– Благодаря за това интервю за нашите читатели! Екипът ни Ви желае благодатни Рождественски празници! Христос да е посред нас!
– Аз също и желая на всички ваши читатели истинско, светло преживяване на Рождеството! Да не забравяме, че Рождеството е радост, да не забравяме, че парадоксът на Рождеството е, че онова, което е отвъд, е с нас тук, а с нас тук е онова, което е отвъд. И следователно, в този свят няма просто онова, което е, няма просто онова, което е възможно. Тук, в този свят, е и отвъд възможното, тук е чудото, и нека се радваме на това чудо.
Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“ (1988); „Религиозно-философски размишления“ (1994); „Философски опити върху самотата и надеждата“ (1996); „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“ (1998); „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“ (2002); „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“ (2005); „Светът на Средновековието“ (2012); „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“ (2012); „Европа. Паметта. Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (2015); „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата“ (2017); „Историята и нейните „апокалипсиси“. Предизвикателството на вечния ад“ (2018); „Бог е с нас. Християнски слова и размисли“ (2018); „Политико-исторически полемики. Европа, Русия, България, Съвременността“ (2019); „Метафизика на личността. Християнски перспективи“ (2020). През 2015 г. е постриган за иподякон на БПЦ. През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“.
Биографична бележка: Портал Култура
