Меню Затваряне

Проф. Калин Янакиев: „Руската идеология като политическа религия“

Проф. Калин Янакиев

Какви са заплахите срещу либералната демокрация? Отговор на този въпрос предлага проф. Калин Янакиев в публичната си лекция, част от поредицата на Културния център „Бъдещето на либералната демокрация“. Калин Янакиев е философ, богослов и културолог. Той е професор и преподавател във Философския факултет на Софийския университет по средновековна култура и християнска философия. Член е на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.) и главен редактор на сп. „Християнство и култура“. Автор е на множество книги, сред които „Европа. Паметта. Църквата. Политико-исторически и духовни записки“, „Политико-исторически полемики. Европа, Русия, България, Съвременността“, „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“, „Философски опити върху самотата и надеждата“, „Светът на Средновековието“ и др. За поредицата: Имат ли валидност старите ценности в серията от последователни кризи, които преживяваме – информационното пресищане, постистината, пандемията, реалната война в Украйна? „Бъдещето на либералната демокрация“ е серия публични лекции на Културния център на СУ, в които се търсят отговорите на тези въпроси и се водят дискусии с видни политолози, юристи, историци и философи. Лектори в поредицата досега са били някои от най-изявените фигури в областта като доц. Огнян Минчев, доц. Светослав Малинов, проф. Даниел Вълчев, гл. ас. Ружа Смилова, проф. Димитър Вацов, проф. Евгений Дайнов, Явор Сидеров, проф. Красимир Стоянов, проф. Антоний Тодоров, Красимир Кънев и др., а нейни модератори: гл. ас. Ружа Смилова и проф. Александър Кьосев.

Първа част: „Руската идеология като политическа религия

Проф. Александър Кьосев: Драги гости, радвам се да ви видя на поредната лекция от серията „Бъдещето на либералната демокрация“ на Културен център на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Лектор ще бъде професор и колега Калин Янакиев, който няма нужда от представяне, но ще кажа няколко думи. Той е известен философ, богослов, културен историк, автор на 15 книги, човек с изключително задълбочено собствено мислене, който е успял да свърже най-абстрактните метафизични въпроси с най-острата политическа актуалност. От известно време пише удивителни текстове в портал „Култура“, които ме интересуват много и скандализират една православна културна общност. Аз не съм съвсем наясно как и къде да определя неговата политическа принадлежност – това ще каже той самият, но сред консервативните православни хора той очевидно е либерал, и аз го поканих по тази линия да говори по темата, която вълнува всички нас: „Заплахите на либералната демокрация“.

Проф. Калин Янакиев: Благодаря за честта да бъда поканен на лекция в Културния център, благодаря и на колегата проф. Александър Кьосев за тази покана. Да, действително е странно аз да говоря за заплахите пред либералната демокрация, тъй като винаги съм определял себе си като християнин и даже като „църковен християнин“. Мисля обаче, че тъкмо защото съм такъв (а аз не отричам, че съм такъв), забелязвам една опасност, която сякаш не е достатъчно забелязана от други хора. Мисля че, ако до началото на второто десетилетие на 21 век на либералната демокрация в световен мащаб противостояха различни нейни девиации: ердоганизмът, латиноамериканските авторитарни режими, предноазиатските псевдодемокрации, а и до 2005-2010 г. самият руски олигархичен авторитаризъм, то оттогава насам постепенно – и това мисля най-сетне трябва да признаем – започна на либералната демокрация да противостои постепенно една оформила се именно в Русия и все по-усилено експолтирана от нея на Запад – особено в източноевропейските и средноевропейските страни, според определението Ерик Фьогелин – една антилиберална политическа религия. Да, днешната руска идеология вече не е девиация на либералната демокрация, а е политическа религия според определението на Ерих Фьогелин, дадено разбира се, още през 1938 година.

Не трябва да си затваряме очите – през последното десетилетие ние имаме тази политическа религия като официална доктрина на Путинова Русия. Ще трябва направя определено по-дълго отклонение, за да кажа, какво според мен влагам в понятието „политическа религия“. Политическата религия според мен не е просто идеология, подобна на онези като либерализма, европейският консерватизъм, либералната демокрация и т.н. Не. Политическата религия е онази идейна-философска визия за историята, която осветлява нея – обяснява нея – историята, като процес, в който действат не просто хората, мотивирани от свои идеи, обособени проекти, визии, а чрез тях – чрез техните обществени групи – действат метафизически, метаисторически, мистични сили, на които човечеството се явява ресурс. Познатите до днес политически религии аз бих разделил на такива от хилиастичен тип и от катастрофичен тип. В политическите религии от хилиастичен тип, историята се обяснява като осъществяване, като реализиране на абсолют, използващ хората като свой ресурс и в края на краищата, осъществяващ неговото, на този абсолют царство – хилядолетно царство, оттам – хилиазъм.

Във философски план, завършен хилиазъм е философската система на Хегел. Тя, както ви е известно, казва, че историческият процес е осъществяването на една абсолютна идея, която се осъществява още чрез развитието на неорганичната материя, на живото, на човешкия прогрес, докато накрая не намери своето въплъщение в абсолютен дух. Анекдотично известно е, че Хегел вижда въплъщението на абсолютната идея, хилядолетното царство на абсолютния дух в съвременната нему руска монархия.

Хилиазмът се превръща в истинска политическа религия обаче в марксизма. Него, както е известно, хората осъществяват една независеща от тях, независима от тях, осъществяваща се историческа необходимост, и хората, произвеждайки производителните сили на обществото, волно или неволно, произвеждат и противоречащите на тях производствени отношения. Сиреч – хората, произвеждайки всяка обществено-икономическа формация, сама изкопава своя гроб, в който я бутат онези, които тя е произвела, и следва следващата политическа формация, която по същия начин произвежда своите производителни сили, влиза в противоречие с обществените отношения, бива бутната в историческия гроб, и така… докато производителните сили не се увеличат дотам, не стигнат до това равнище, че вече не могат да бъдат притежавани от едни хора – робовладелци, феодали, буржоа – за сметка на други, и самите произведени от буржоазията производителни сили, са нейния гроб, в който я бута глобалният пролетариат, осъществявайки хилядолетното, хилиастично царство на комунизма.

Хилиастичната политическа религия си представя следователно историята като движена от една непрозрачна за непосветеното човешко съзнание целева финална причина, открила се единствено на посветените в тази политическа религия, осъществяващо се чрез хората, но независимо от тяхното съзнателно желание. Адептите на тази хилиастична политическа религия през 20 век – комунистите – изживяваха себе си като пророците на този хилиастичен абсолют. Те изживяваха себе си не като осъществители на политически проекти, на идеи и на визии, а като осъществители на абсолюта, на историческата необходимост – тези, които са – да го кажем така – тайноизвършителите, свещениците на хилядолетното комунистическо царство.

Политическата религия от катастрофичен тип има базисно подобие и базисно различие от хилиастичната политическа религия. И тук, в тази политическа религия от катастрофичен тип, историята е движена от трансисторически абсолют, действащ чрез хората, но той е абсолют, който от самото ѝ начало и независимо от волята на хората я разлага, разлага историята и те – хората или определени обществени групи от тях – служат на този разлагащ абсолют.

Посветените в политическата религия от катастрофичен тип, се изживяват тук не като „мускула“, „мишцата“ на абсолюта, както в хилиастичната политическа религия, а като предопределеният, избраният противник на разлагащия абсолют. Те са, така да се каже, сотириологично, спасително общество, което в края на краищата ще се сблъска с разлагащия историята абсолют в последна и катастрофична апокалиптична битка.

Образцови представители през 20 век на катастрофичната хилиастична религия са националсоциалистите – националсоциалистическият тоталитаризъм. Следва да забележим, че и в двете тоталитарни идеологии или политически религии има елементи и от противоположните. Така например, нацизмът като катастрофичен тип политическа религия и противодейства на „разложителния еврейски бацил“, превръщащ творческата култур (culture) в разложителната цивилизацион (civilizacion) – тоталитарната държава, която противодейства на тази катастрофа, има чертите на устояващо, мистично „Божие царство“, хилядолетен райх, който воюва и ще воюва в тази катастрофа.

Обратно – хилиастичната политическа религия на комунизма, хилядолетното царство, поради динамиката на световната история винаги се осъществява чрез някаква пределна катастрофа – революция и, в 20 век ние видяхме – тази революция винаги започва в отделно взета страна, разширява се, изнася се, но така и никога не приключва. По тази причина хилиастичното, хилядолетното царство на комунизма винаги е в състояние на мобилизация и на катастрофичен сблъсък със своите предопределени за смърт противници. (Край на това отклонение.)

Сега ще кажа, че трябва да забележим, че поне от 10-ина години руската, путиновата (макар че не Путин е нейният автор – той не е теоретик), путиновата политическа антилиберална идеология, показва все по-отчетливи черти на политическа религия от катастрофичен тип. Тоест, това вече не е антилиберализма от типа на изповядвания и практикуван от споменатите в началото от мен девиации. Противниците на либерализма не са тези от първото десетилетие на 20 век, а е нещо метафизично, чието въплъщение е Путинова Русия.

Свидетелства за това, че тази идеология на путиновата политическа религия е с все повече метафизически черти, е че тя започва да стилизира и да стигматизира либералната демокрация със странни метафизически, все повече демонически, мистически черти.

Тук ще си послужа с определени примери от добре познати нам наши родни политически гуру, които разпространяват топосите на тази политическа религия. Така преди известно време естествената за всяка либерална демокрация тяга към глобализиране, бе стилизирана от този наш гуру в духа на руските топоси като „разрушаване на пейзажи, гробаве и олтари“. Нацията, заяви този наш гуру, са „мисли в главата на Бога“ и следоветелно тенденцията към глобализиране и разтваряне на на нациите към нещо по-общо е равна на обездомяване, разрушаване на олтари и направо посягане към „мислите на Бога“, което означава, че либералната демокрация и нейната естествена тяга към глобализъм, тук започва да се стилизира в демонически, в мистически, в политико-религиозни топоси.

По-нататък, пак естествената за либералната демокрация борба за все повече човешки възможности, за все повече увеличаване на личния избор, т.е. за все повече о-личностяване, бива стигматизиран от тези идеолози не просто като идейна противоположност, а като религиозна противоположност. Същият този гуру, чието име няма да спомена казва, че съвременната либерална демокрация е „абсолютизиране на хоризонталното измерение на живота“, респективно – изтриване на вертикално измерение на живота. Както виждате, този естествен политически процес бива тук сигматизиран почти като посягане на вертикала, сиреч замяна на Богочовечеството с човекобожеството – нещо, което експлицитно можем да прочетем в някои от руските идеологически съчинения от последното десетилетие.

Още по-нататък: либерализмът, нека се забележи, все повече бива стигматизиран като основание на технологично раз-човечаване, о-без-пол-овяване, т.е. той се превръща в основание към посегателство към Божието творение и Божият ред, т.е. бива политико-религиозно стигматизиран. А това също придава религиозен стигмат на противоположното на демокрацията.

С две думи: либерализмът става антагонист не на светски идеи, не на политически модели, а на Божествената уредба, на сакралното, става равен на негативна религия, става религиозен антагонист. И поради тази причина, противопоставящият се на либерализма руски политически модел, придобива много по-голяма страстност, метафизическа дълбочина, защото изживява себе си като апокалиптичен антагонист, изживява своята общност като имаща за тази своя катастрофична война свещено алиби.

Характерно за политическата религия, каквато постепенно стана през последните десетилетия тоталитарната руска идеология е, че тя не просто заема от собствено-религиозните топоси (до този момент аз посочих точно такива заемки), а направо се определя като религия, като Православието, за разлика от нацистката катастрофична политическа религия, която, както е известно, действително е заемала определени елементи от традиционното за Германия лутеранство, съчинявало е някакво свое нордическо християнство, но не повече от това. Интересно, че противника си германският нацизъм стилизира чрез заети от позитивните науки термини като „еврейския бацил“.

Руската политическа религия днес обаче, направо говори за апокалиптична битка, за Армагедон. Тя направо стилизира Русия като „православен Ноев ковчег“ – и нека не ви се струва, че аз си измислям – това е от едно съчинение на Александър Проханов, публикувано през последното десетилетие на 21 век. Да, Русия е приготвения, запазения, пазения от историята Ноев ковчег, в който ще бъде прибран остатъка от „разчовеченото човечество“, което Русия ще благоволи да прибере в себе си.

Че руската политическа идеология днес е политическа религия по най-ясен и кратък начин е формулирано от един от нейните основни идеолози Александър Дугин. Според него човешката история е инволюционен процес, движещ се от една първоначална епоха на традицията с господстващ в тази епоха дух на свещеното и на сакралното и населяван от хомо религиозус към една последваща епоха на модерна, настъпила разбира се през 18 век епоха на Просвещението, и която вече е пронизана от духа на чистия, антропологичен прагматизъм и вече е населявана от деградиралия хомо економикус. Именно тази епоха в наши дни откъм Запад деградира окончателно в епохата на постмодерна, в който господства духът на виртуалността, и която все повече и повече се населява от постчовека, превръща се в хибрид и в киборг.

Собствено, макар Дугин да не го казва (аз го казвам), изглежда силата, с която действа негативният абсолют в тази политическа религия, е именно човешката личност. Личността е раната, която непрекъснато разчопля дяволът. Личността е онази, която се еманципира от първоначалните осветени молекули – онтологични молекули – човекът се оличностява и еманципира от религиозната, народностната, родово-семейната си принадлежност, накрая ще се обособи и от половата си принадлежност – и ето, ще се превърне в същество, което преживява и има себе си като самотворящо се, виртуално същество. Това собствено е достигнато в съвременния свят – това е съвременният либерализъм. Той е разчовечаване на човека, той е тържество на епохата на постмодерна, той е господстващият дух на виртуалността, и превръщането на човека в постчовек – киборг. Следователно, онова, което противостои тук – либералната демокрация вече има чертите на абсолютен демонизъм. Тя не е противникът на ердоганизма, на латиноамериканските авторитарни режими, на азиатските псевдодемокрации, не! Това е религиозен противник.

Ще трябва да кажа са голямо прискърбие, че за разлика от нацизма, който както казах, заема само определени елементи от собствено религията, Путиновата политическа идеология днес се концепира като Православието. И в този смисъл Руската православна църква днес е основен извор и резервоар на тази политическа идеология. При нацизма голяма част от лутераните не са сътрудничели на нацизма (някои от тях са), но във всеки случай институционално сътрудничество с нацистката политическа религия ние нямаме. Днес имаме абсолютно сътрудничество на Руската православна църква с путиновия режим. В този смисъл бих казал – руското православие се е превърнало в политическа религия, т.е. деградирало от църковно изповедание в политико-религиозно изповедание. И това се забелязва в уви, все по-широки православни среди – и извън Русия. Все повече включително в нашите религиозни църковни среди, се говори за християнство-православие и/или либерализъм. Все по-често се говори за православните и/или либералите.

Тук наистина ще кажа за собствената си драма, за която спомена в началото Александър Кьосев: ако аз съм православен християнин, както изповядвам, аз би трябвало да съм по вероизповедание, по пострижение антилиберал. И обратно – ако съм либерал, аз съм вече отпаднал от православието, от християнството. Всичко това са топоси, идващи именно оттам – симптом за превръщането на руското православие в основен политико-религиозен ресурс за путиновата политическа идеология е, че в тази идеология християнското изповедание – православие постепенно започва да противостои не както в миналите векове на католицизма, на протестантизма и т.н. – не. И католицизма, протестантизма според тази политическа религия са се потопили, разтворили и погубили в либерализма. Поради тази причина те вече не са противника на православието. Изповеданието, което противостои на руското православие, е либерализма, в който се включват и католичеството, и протестантството, и всички тези разложени от либерализма изповедания.

Поради тази причина ние сме свидетели, че руското православие и идеолозите на путиновата политическа религия все по-неприкрито твърдят, че православието показва повече близки черти с исляма, с иранския шиизъм, с чеченския джихадизъм, отколкото с другите християнски изповедания. Ние можем да чуем с ушите си изявления на путинови идеолози в този смисъл. Това и улеснява един бъдещ и много опасен алианс на Русия с Иран, с Хамас и други такива терористични организации.

Summa sumarum, в руската политическа религия днес либерализмът е превърнат от политически в религиозно-политически антагонизъм, а това е много по-опасно, според мен. То е много по-опасно и защото – и тук трябва да го признаем – либералната демокрация няма свой метафизически фундамент. Аз не мога да кажа какво глобално, дълбоко, фундаментално може да бъде противопоставено на тази политическа религия. В този смисъл, говорителите на политическата религия на путинизма, днес са много по-опасни, от по-ранните ѝ девиантно-демократични противници. Да не говорим, че либералната демокрация днес изглежда не си дава и достатъчно сметка, че поне за Русия, руската катастрофична политическа религия се е превърнала не в политически, а в религиозен противник.

—————-

Цялата лекция „Заплахите срещу либералната демокрация“ можете да гледате във видеото. Заглавието на първата част от лекцията е на Християнство.бг. Следва втора част на текста.

Posted in Богословие, Философия, Философия на религията

Вижте още: