Християнство.бг
В събота, 23 юли 2022 г., д-р Кръстю Банев беше ръкоположен за дякон с името Никита в църквата „Св. Димитър“ в Едмънтън, Лондон. Негово Високопреосвещенство архиепископът на Тиатира и Великобритания (Вселенска патриаршия) Никита оглави утренята и съслужи Божествената литургия с Негово Преосвещенство Илионския епископ Рафаил. Сред съслужилите беше Високопреподобният архим. Нифон Цималис, директор на канцеларията на архиепископа, прот. Александър Фостиропулос, протопрезвитер Христо Стефану, иконом Джон Хукуей, иконом Кристиян Акселберг, отец Траян Горанов (свещеник в храм „Св. Андрей Първозвани“ в Торки, Архиепископия на Тиатира), архидякон д-р Георги Цурус и дяконите Гервасий Казакос, Константин Мамурис и Кенет Паркър и други духовници на архиепископията, както и прот. Добромир Димитров (свещеник в църковна община „Св. Йоан Рилски“, Лондон, Българска източноправославна епархия в Западна и Средна Европа). Истински радостният ден завърши с гостоприемен прием в чест на това прекрасно събитие в живота на Църквата.
Д-р Кръстю Банев е роден в София през 1974 г. През 1993 г. завършва НГДЕК „Св Константин Кирил Философ“. Продължава обучението си в СУ „Св. Климент Охридски“ в специалностите геология и богословие. От 1998 г. живее във Великобритания. През 2002 г. защитава магистърска и през 2008 г. докторска дисертация по раннохристиянска история в университета в Кеймбридж. Работи като лектор по гръцка патрология в Института за православни християнски изследвания в същия град и в университета в Дърам (Durham University), където впоследствие е избран за доцент по византийско и православно богословие. Главният му труд е публикуван под заглавието Theophilus of Alexandria and the First Origenist Controversy: Rhetoric and Power (Oxford 2015). На български език превежда книгата на архимандрит Софроний Сахаров, Свети Силуан Атонски (София: Омофор, 2008).
Новоръкоположеният дякон Никита изрази своята благодарност и се обърна към всички в храма със следните думи:
„Ваше Високопреосвещенство архиепископ Никита, Ваше Преосвещенство епископ Рафаил, скъпи отец Джон, почитаемо духовенство, в Христа дякони и хора, които сте се събрали тук днес.
Като стоя на стъпалата, водещи към светия Олтар, аз смирено моля всички за горещи молитви. В днешното евангелско четиво чухме за изцелението на жената, която била болна от дванадесет години. Числото дванадесет можем да разчетем като символ на целостта на човешкия живот. Болестта на жената засегнала цялото ѝ тяло, целия ѝ живот. Случило се чудо и тя била напълно изцелена, докосвайки се до дрехата на Христос. И така, в тази история имаме образ на цялост, на пълнота. В друг пасаж Христос оприличава Царството на съкровище, заровено в полето, или на безценен бисер. Когато някои намерят тези съкровища, те продават, оставят всичко и с голяма радост вземат съкровището, което са намерили, или перлата, която са купили.
В момента съм на 47 години, скоро ще навърша 48. Роден съм в София. Първите 24 г. от живота си живях в България, в София завърших първото си образование и дойдох в Англия за по-нататъшно обучение. Живея тук вече 24 години – през това време завърших докторската си степен в Кеймбридж и заех преподавателската си позиция в катедрата по теология и религиозни изследвания в университета в Дърам. През първата половина от моя живота не знаех за „съкровището, заровено в полето“, никога не бях чувал за „безценния бисер“ и никога не бях размишлявал върху историята на жената, която била излекувана след дванадесет години на болест. Израснах в свят, в който много малко от приятелите ми бяха кръстени. Моето собствено кръщение се състоя, когато бях на 19 години. Преди това никога не бяхме празнували Великден в моето семейство, освен че имахме червени яйца и чувахме звъна на камбаните в далечината. Но Църквата, животът на Църквата, християнската традиция беше за нас нещо от страниците на историята или в най-добрия случай част от нашата култура.
Като дете баща ми, който ме учеше на езици, ми беше показал много латински и гръцки надписи в музеите на страната ни и така ми вдъхна любов към античния свят. Като възрастен открих, че той е работил като археолог в древния град Кабиле, където се намира една най-големите християнски базилики на Балканите (62×28 метра) с основи от първата половина на IV век. Това установиха екип от български археолози през 70-те години на миналия век, както и това, че до църквата има голям правоъгълен басейн за кръщение. Когато преди две години посетих мястото и се разхождах из основите на този басейн, се чудех колко хора са били кръстени там през 343 г., когато епископът на този град е участвал в големия събор в Сердика (София).
Ясно е, че по това време кръщението като влизане в живота на Църквата включва не само един човек или едно семейство, а целия град, цялата общност. Съществуването на тази християнска цивилизация беше нещо чуждо и непознато за мен, когато бях студент във Факултета по науките за земята в София и следвах пет години геология, изучавайки минерали и кристали, скали и планини, петрол и вкаменелости. Един от моите преподаватели там, Живко Иванов, ме насърчи, когато му казах по средата на обучението си, че обмислям да запиша и в Богословския факултет: „Разбира се, че трябва да отидеш там! Познавам хората от теологията, ние сме най-добри приятели!“ И така, моето пътуване към Църквата тръгна по релсите на приятелството.
Не завърших богословското си образование в България, а в Англия, където срещнах и съпругата си Естер. През 2004 г. се венчахме в Кеймбридж от покойния архиепископ Григорий, който през 2008 г. ме ръкоположи за четец в църквата в Лийдс, където отец Самуил беше енорийски свещеник. Върнах се в Лийдс по време на годините на COVID, когато там служеше отец Ставрос. Днес дойдох от Дърам, подкрепен от молитвите на нашата общност и с благословението и насърчението на отец Андрей и отец Юстин.
Стоя пред Ваше Високопреосвещенство и като излекуваната от болестта жена чувствам, че целият ми живот е концентриран в този момент. Присъствието на всички хора, тяхното приятелство и молитви, присъствието на майка ми Лиляна, на баща ми Красимир, чието име беше споменато в каноничното свидетелство на отец Йоан от Уолсол, който за съжаление не можа да бъде с нас; присъствието на моя брат близнак Йордан и по-големия ми брат Генчо, на моя зет Аелред и неговата годеница Ники, на Франк и Беки, на Костас, нашият най-щедър домакин, на презвитера Василия, на леля Селия, Едуард, Нели и голямото ми английско семейство, на моите български и гръцки роднини, на отец Добромир, Ивелина и Ралица, отец Траян и семейството му, на отец Христос, Григорий, Силуани и Ева, на отец Нифон, и приятели от близо и далеч; напомни ми за базиликата в Кабиле и нейния басейн за кръщение, който беше толкова голям, че можехме всички да скочим в него!
И разбира се, от басейна за кръщение излиза нов човек, облечен в нова бяла дреха, с ново име като християнин, който е обърнат с лице към Изток, когато се моли в църквата. Съзнавам, че сега съм с лице към Изток и че всички са зад мен. Съзнавам техните молитви и знам, че когато ми бъдат облечени одеждите, ще си спомням за тях – пискюлите и декорациите по одеждите на духовенството ще ми напомнят за всички хора и тяхната любов, а когато не е имало любов – за трудностите, които съпътстват израстването ни в Христа.
Присъствието ми тук днес е резултат от двете години COVID изолация, през което време не можехме да празнуваме празниците си, не можехме да бъдем на църква. За Великден 2020 г., когато нашите енорийски църкви бяха затворени, отидохме със семейството ми в един разрушен манастир в североизточна Англия. Станахме рано и отидохме да гледаме изгряващото слънце, да пеем „Христос Воскресе“ и великденските песни, които знаехме. Но Църквата ми липсваше. Стоенето на археологическия обект вече не ми говореше, нито ме привличаше. Църквата беше оживяла. Беше излязла от археологическите руини, а с нея бяха оживели и древните езици, които бях изучавал.
Благодаря на Ваше Високопреосвещенство, че ме повика и ме прие, че ме прегърна като един от своите синове в Бога. Благодаря на Негово Преосвещенство епископ Рафаил, че ме напътстваше, когато дойдох в Единбург и по телефона. Благодаря на моята съпруга Естер, че е винаги до мен, и на нашите деца Лиляна-Мария, Анастасия и Симеон за търпението и любовта. Благодаря на всички присъстващи тук и на тези, които се присъединиха към нас отдалеч, и смирено моля вашите молитви да продължат да ме придружават в новото ми служение.“
Отговорът на Негово Високопреосвещенство беше следният:
„[…] Както знаете, свети Никита беше гот. Той проповядваше Христовото слово и зарди това беше пленен и накрая изгорен жив, но той свидетелства не само чрез мъченическата си смърт, но и чрез думите и любовта си, чрез простотата на живота си. И аз се моля да продължите да свидетелствате на всички хора, защото живеем във време, когато светът се нуждае от истинското свидетелство за Христос и Вие ще го правите не само като възпитател и семеен човек, съпруг и баща, дори все още като син. Вие ще свидетелствате, като живеете в Христос и вървите с Него в най-трудните моменти от живота си. Не се тревожете толкова за пътищата на света. Тревожете се само за пътищата и пътя на Иисус Христос! Защото Той Ви изведе от безбожния етап в живота Ви до дните на благодатта и Ви помаза със Своето послание, със Своята истина и Своето свещеничество“.
Снимките са предоставени с любезното съдействие на Алексий Генарис.
––––-
Източник: thyateira.org.uk
