Християнство.бг
Лалю Метев
Изказването на Негово Светейшество, макар формално да признава „дефицит на справедливост“ и да апелира към памет и прошка, е проблематично и дълбоко недостатъчно. То прехвърля моралната тежест на прошката върху жертвите и обществото, без едновременно да изисква отговорност от онези, които са причинили травмата, и без да предлага конкретни институционални мерки за възстановяване на справедливостта. В този смисъл то не е само неадекватно, но и опасно: рискува да омаловажи историческата травма, да легитимира безнаказаност и да подкопае доверието в пастирската роля на Църквата.
Богословска и етична критика
Прошката в православната традиция не е абстрактен императив, който може да бъде изискван от жертвите преди признаване на вината и искрено покаяние от виновните. Истинското помирение предполага последователност: истина, покаяние и възстановяване. Апелът за масово „прощаване“, отправен без тези предпоставки, нарушава богословската логика и поставя пастирската функция в противоречие с нейния дълг да защитава онеправданите.
В православното богословие покаянието и изповедта са предпоставка за възстановяване на общението; прошката е дар, който може да бъде даден свободно, но тя не отменя правото на жертвата на справедливост и възстановление. Призивът „да намерим сили да простим на виновните“ без едновременно искане за покаяние и признаване на вината лесно се превръща в оправдание на безнаказаност.
Пастирската роля изисква първо утеха и застъпничество за пострадалите. Духовният водач трябва да застане ясно до онеправданите, да признае тяхната болка и да изиска истина и покаяние от виновните, преди да призовава към помирение. Апели, които прехвърлят моралната тежест върху жертвите, ерозират пастирската легитимност и подкопават доверието в Църквата като морален авторитет.
Съществува и етична разлика между жертва и виновен: не е допустимо да се поставят на едно равнище онези, които са пострадали, и онези, които са причинили насилие и са нарушили човешкото достойнство. Формулировки, които създават впечатление за морална еквиваленция, са богословски неточни и етично неприемливи.
Прошката не може да бъде заместител на покаянието или на институционалната отговорност. За да бъде автентична, тя трябва да бъде съпроводена от конкретни мерки за истина, възпоменание и възстановяване. Само така помирението ще бъде истинско и няма да служи като инструмент за заглушаване на историческата истина или за институционално самооправдание.
Правно‑етична критика
Юридическата отговорност и търсенето на правосъдие не могат да бъдат заменени с морален призив. Апелът за прошка не бива да заглушава исканията за разследване, достъп до архиви, възпоменание и обезщетение. Жертвите и техните наследници са субекти на права, които изискват конкретни институционални действия, а не само общи морални формули.
Правосъдните процедури и моралните апели имат различни функции: едните търсят отговорност и възстановяване чрез институции и закони, другите — духовно и етично помирение. Призивът за прошка не може да замести правните механизми за установяване на истината и въздаване на справедливост.
Пострадалите и техните наследници имат право на истина, на достъп до архиви, на обществено признание и на възможности за възстановяване. Тези права са юридически и морално обвързващи и не могат да бъдат подменени с абстрактни или едностранни призиви за помирение.
Ако съществуват данни за колаборация, мълчание или съучастие от страна на църковни или други институции, това налага публично признаване и конкретни мерки: съдействие при разследвания, откриване и предоставяне на архиви, подкрепа за възпоменателни инициативи и програми за възстановяване. Само така моралните послания ще имат автентична тежест и няма да служат за прикриване на институционални пропуски.
Конкретни искания към Патриарха и Св. Синод
Публичен призив за покаяние към виновните: да се отправи едновременно с призива за прошка и ясен апел към онези, които носят отговорност за репресиите, да потърсят искрено покаяние и да поискат прошка от жертвите и техните наследници.
Лично присъствие и слушане: представители на Св. Синод да присъстват на възпоменателни събития и да организират срещи лице в лице с наследниците на пострадалите, за да чуят техните свидетелства и болка.
Публично признание на болката: официално обръщение, което ясно признава историческата травма, без омаловажаване, и заявява готовност за конкретни действия.
Подкрепа за истина и изследване: съдействие за независими исторически изследвания, отваряне на архиви и създаване на платформа за съхранение на свидетелства.
Мемориализация и пастирска грижа: подкрепа за мемориали, възпоменателни служби и програми за духовна и социална подкрепа на пострадалите семейства.
Прозрачност и етика: въвеждане на вътрешни стандарти за прозрачност и отчетност в Църквата, включително по въпроси, които пораждат обществено недоверие.
Призив за конкретни действия
Ако призивът за прошка има смисъл, той трябва да бъде съпроводен от ясни и измерими стъпки: публично признаване на болката, призив към покаяние от страна на виновните, лично присъствие и слушане на наследниците, подкрепа за независими исторически изследвания и отваряне на архиви, мемориализация и програми за пастирска и социална подкрепа. Само така прошката може да бъде автентична и да не се превърне в инструмент за институционално самооправдание.
До 30 дни: публично изявление от Св. Синод с признание за болката на жертвите и ясен ангажимент за следващи стъпки, включително срокове и отговорни лица.
До 3 месеца: организиране на първа серия срещи „лице в лице“ между представители на Св. Синод и наследници, с възможност за записване и архивиране на свидетелствата.
До 6 месеца: създаване на работна група (църковни представители, историци, правозащитници, наследници), която да подготви предложения за архивен достъп, мемориализация и образователни програми.
До 12 месеца: публичен отчет за постигнатото и план за продължаващи мерки, включително конкретни инициативи за пастирска и социална подкрепа.
Само чрез последователни и прозрачни действия призивът за прошка може да стане смислен и да допринесе за възстановяване на доверието и справедливостта.
Заключение
Ние не отричаме стойността на прошката като християнска добродетел. Но настояваме тя да бъде търсена и предлагана в рамките на истина, покаяние и справедливост. Апелът за прошка, отправен без искане за покаяние и без конкретни мерки за възстановяване, рискува да заглуши историческата истина и да нарани още повече пострадалите. Очакваме от Патриарха и Св. Синод да предприемат конкретни, измерими и честни стъпки, които да уважат паметта на жертвите и да възстановят доверието в духовното ръководство.
Лалю Метев, пр. юр., 26 ноември 2025 г.
Източник: Блогът на Лалю Метев
