Ренета Трифонова
Ренета Трифонова
Днес се надига нова вълна на възмущение от думи на патриарх Даниил, написани и прочетени на конференция по повод 145 години от основаването на Върховния касационен съд като основен стълб на българската държавност и най-вишса инстанция при въздаването на справедливост.
Патриарх Даниил казал (написал) в поздравителния адрес до ВКС:
„Дефицитът на справедливост в нашето общество е наистина голям. И това не е от днес. Проведеният преди 80 години Народен съд, на чиито решения е посветена организираната от Вас конфереция, е постановил присъди, които са оспорими както в юридическо, така и в чисто човешко отношение. За съжаление отрицанието, взело тогава превес над справедливостта съпътства нашето общество и до днес. То се превръща в начин на мислене и поведение, който заплашва нашето общество с още по-дълбоки разделения. Правилната оценка за събития от недалечното ни минало – като Народния съд, чиито осъдителни решения променят хода на историята на нашето земно Отечество и са в основата на една половинвековна несправедливост – следва да бъде съчетано обаче с нашето лично вътрешно усилие като православни християни и като членове на Христовото тяло – Църквата, да съхраняваме и предаваме на бъдните поколения паметта за невинните жертви, като същевременно намерим сили да простим на виновните; да се примирим с нашите братя и сестри като поставим за основа на нашето единение и общение Самия Господ Иисус Христос, Който е любов (срв. 1 Йоан 4:8); да възпитаваме у нашите деца и наследници да не повтарят грешките от историята, като имат съзнанието, че Бог е Този, Който ще съди историята и човеците. Надяваме се и се молим нашият Господ, Бог и Спасител Иисус Христос да приюти в Своето Небесно Царство душите на всички пострадали от Народния съд! Същевременно се молим Той да просвещава умовете и сърцата на всички съдии днес, за да съдят те праведно и безпристрастно, прилагайки закона по най-справедливия начин. Тогава ще имаме Божието благословение като общество и като отделни човеци“.
Добре е, че патриархът засяга липсата на справедливост като проблем. В Християнство.бг отдавна пишем за това, още повече, че за всички трябва да е ясно – липсата на справедливост води до разделение не само в държавата, в обществото, но и в Църквата. И в БПЦ това се усеща още по-силно, тъй като в самата църква – като институция и общност – би трябвало да има поне елементарна справедливост, за да убеди външните за нея, че живее според евангелските принципи. Но уви, постоянно се натъкваме на обратното. Ако забележим, например, че любимият ни владика е постъпил несправедливо към някого, веднага угоднически го окачествяваме като „заслужено“ отношение, а на човека, който е засегнат, обикновено му „липсва смирение“ (отношението към поредния преместен без обяснения софийски свещеник Константин Стойчев беше особено крещящ пример). Съответно, на стария принцип, че „количествените натрупвания водят до качествени изменения“, който означава, че множеството малки промени водят до съществено изменение, един ден няма да познаем църквата си, както днес живелите преди 9 септември 1944 г. трудно я разпознават.
Добре е и че се говори за прошка. Аз също съм говорила за прошка – още преди две години, в местна телевизия по темата за войната в Украйна – че ще се наложи в бъдеще украинците да простят на руснаците за тази жестока война, защото трудно се живее без прошка – НО! След като бъде въздадена справедливост. Всеки, който извършва престъпления срещу човечеството го чака Международен съд в Хага. Осъдени бяха нацистите, осъдени баха престъпниците от Югославската война, комунистите обаче не бяха осъдени, въпреки огромните им грехове към собствения им народ. А времето не е отминало, защото престъпленията срещу държавността и човечеството нямат давностен срок по НК. Патриархът ни признава, че липсва справедливост и разделението и отрицанието в обществото е огромно, но не дава правилното лекарство как да бъде преодоляно, защото:
1. Прошка може да бъде дадена тогава, когато бъде поискана. В лично качество всеки може да прецени дали би могъл да прости, но в публичното и обществено пространство не можем да го изискваме от другите, особено, ако сме израстнали в семейства, добре оползотворили облагите на този режим или близките ни са били част от репресивния апарат на БКП.
2. В България няма осъдени за престъпления функционери на комунистическия режим, включително и участници в Народния съд. Преди 25 години беше приет закон, обявил комунистическия режим в България за престъпен, но той си остана единственият правен акт, осъдил тоталитаризма, при това – без последствия. Нямаше ефект и от приемането на закона „Панев“ през 1992 г. който визира огромен брой тежки криминалния деяния на БКП, сраснала се с държавата и управлявала 45 години преди падането на режима. През 1995 г. този закон беше отменен при управлението на Жан Виденов. Дори надзирателите в лагерите на смъртта не получиха справедливи присъди, а преживяха спокойно старините си.
3. През 1992 г. беше пропуснат историческият шанс за декомунизация по времето на президента Жельо Желев, който се обяви против цялостния законопроект за декомунизация на правителството на Филип Димитров, обяснявайки решението си с думите: „Националното помирение и успехът в икономическата реформа са за мен истинската декомунизация“. След 33 години се вижда, че националното помирение не се случи – напротив, разделелнието става още по-ожесточено, а реформите в редица области „буксуват“. Държави, които приеха лустрационни закони, са далеч пред нас в общественото си и икономическо развитие.
3. Според Йордан Соколов – юрист, държавник и председател на 38-то НС, пропагандирането на комунистически идеи и възхваляването на престъпленията на режима на БКП трябва да се разглеждат еднакво от правна гледна точка: „Това е пропагандиране на антидемократични идеи, което е подсъдно деяние според Наказателния кодекс“, казва той през 2015 г. пред Дойче веле, като припомня, че холандски журналист е получил три години ефективна присъда заради това, че публично е отричал Холокоста, в същото време у нас няма осъдени заради антидемократична пропаганда, която днес е в своята кулминация, защото прокуратурата работи селективно. Ако един духовник е забелязал, че липсва справедливост и има разделение в обществото, той трябва да посочи именно това като причина – българската прокуратура не си върши работата – и това да бъде обръщението пред прокуратурата, а не пред съда, защото тя е длъжна да се самосезира. Но това може да бъде отминато с мълчание, щом и.ф. главен прокурор на РБ Борислав Сарафов каже, че подкрепя задължителното изучаване на предмет „Религия“,
4. Липсата на справедливост винаги разяжда обществото, съответно – и църковната общност. Особено ако българи са убивали българи заради чужда окупационна власт. Как църквата преодолява това? Никак. Как реагира висшият църковен орган – Св. Синод на отправяните дългогодишни упреци, че няма прославени мъченици за вярата, гонени и убивани по време на комунистическия режим? Не реагира. Защото тяхната канонизация и прославяне е част от възвръщането на справедливостта в обществото. Не можем просто така да се примирим и да простим, след като нито има осъдени сред палачите и престъпниците на режима, нито има справедливост от страна на Църквата към жертвите в духовно и литргично отношение, нито пък някой иска прошка от тях. Мнозина са изгорени, убити, мъчени, живи заровени, преследвани за вярата си – именно като християни, духовници, монаси – как БПЦ отговаря справедливо на този техен подвиг? Още мълчи. Патриархът дори не отслужи лично панихидата за 100-годишнината от взривяването на митрополитската катедрала „Света Неделя“, на която е председател. И тогава имаше поредната справедлива вълна от възмущение, че духовният водач не е почел лично жертвите на болшевишките атентатори.
5. Да „намерим сили да простим на виновните; да се примирим с нашите братя и сестри като поставим за основа на нашето единение и общение Самия Господ Иисус Христос, Който е любов“, казва патирархът. В този контекст е и моят въпрос към него: как да се примирим и да простим на мъчителите и богоборците, когато не само са искали прошка, не само не сме видели разкаяние от тях, не само не са осъдени за престъпленията си, но и надигнаха глава и водят жестока война, насочена срещу всички нас? Примирявето с един огромен исторически процес на отрицание на Божия образ у човека, на човешката личност, довел не само до смъртта на милиони – в СССР и Източна Европа – е онова примиряване, което св. апостол Павел в едно от посланията си посочва като абсолютно невъзможно и нередно: „Какво съгласие може да има между Христа и Велиара? Или какво общо има верният с неверния?“ (2 Кор. 6:15). Неефективното осъждане на болшевизма за неговите исторически грешки и геноцид доведе до решението на наследниците на болшевиките да започнат нова война в сърцето на Европа, която доведе до нови жертви, нови страдания, нови разделения и до още по-голяма несправедливост.
6. Тъй като през изминалите дни у нас пристигна икона с вградени мощи на св. Гавриил Ургебадзе и негови лични вещи, а бяха водени и беседи, в които често се споменаваше как той е изгорил портрета на Ленин и е пострадал жестоко заради това – с гонения, мъчения, наказателна психиатрия – как да тълкуваме този негов акт – като прошка на светеца към болшевишките гонители или като политически акт и крайно отрицателно отношение към тази власт? Нека патриархът сам си отговори на този въпрос. Защото освен да разнясаме мощи и лични вещи на светци, трябва да се поучаваме и от техния живот. Иначе ще бъдем като онези, които наглед имат благочестие, но от силата му са се отрекли (2 Тим. 3:5).
В заключение трябва да се каже, че свалянето на петолъчката от Партийния дом и премахването на паметниците на комунизма не е достатъчно, за да се излекува тази рана (в малките населени места партизанските паметници с петолъчки още стоят). Разделеното ни общество действително се нуждае от национално помирение, но то няма да се случи, особено след краха на комунистическия режим, защото такова помирение е свързано с необходимостта от справедливост. Чак когато има разследване, съд, ефективни присъди за виновните, когато за тази огромна рана в обществото ни започне да се говори публично и без страх, когато този период влезе в учебниците и започнат обществени дискусии с младите поколения за запазване на историческата и национална памет (както се случва и до днес в Германия), тогава болката от загубата на близките може да започне да отминава и да казваме и намекваме, че в личен и обществен план трябва да намерим сили да простим. Но не и преди това.
И понеже винаги се намират хора, които говорят и пишат за „православна държава“ и „православен народ“, фактът, че той е толкова разделен, означава, че е и дълбоко нехристиянски и нито разбира смисъла на прошката, нито иска да я даде. Затова църквата и държавата – ако държат да бъдат заедно – трябва да намерят начин да възвърнат тази справедливост, която да ни помири – държавата, чрез прокуратурата и съда, а църквата – чрез признанието на подвига на жертвите на режима и прославянето им. Но не само с панихиди веднъж в годината, а с вписване в църковния календар, богослужебна прослава на загиналите от комунистите за християнската вяра и редовното им честване. Има много такива мъченици, житията им са описани в дебели томове от покойната монахиня Валентина Друмева, а повече от 30 години очакваме Св. Синод да свърши останалото – по примера на другите поместни църкви. И може би точно сега е моментът да се повдигне отново този въпрос.
