Маргарита Генчева
Маргарита Генчева
Митр. Антоний Сурожки пише в Началото на молитвата, че „отсъствието на Бога не е обективно отсъствие, а наше субективно преживяване на някакво състояние“.1
Молитвата е среща с Бога, двустранни дълбоки взаимоотношения, част от които може и да е Неговото мълчание.
Получава се, че не Бог отсъства от нашия живот, а ние не сме в себе си, чужди сме на това, което Бог е промислил за нас, заровили сме под пластове прах най-ценното и доброто в сърцето си.
„Денят, в който Бог отсъства, когато мълчи – това е началото на молитвата“,2 твърди митр. Антоний. Когато викнем Небето и не чуем отговор.
Някъде бях чела, че Бог винаги отговаря на молитвите ни. Просто отговорите Му често не са такива, каквито очакваме.
Сред целия шум на този свят, сред цялата глухота и безчувственост, Бог мълчи.
Осъзнавам колко е трудно да остана дори десет минути насаме със себе си. Не мога да издържа. Защото ще чуя гласа на съвестта си, неминуемо ще си задам някои въпроси. А Господ, в Своето тихо и величествено присъствие, чака да се върна при Него.
Страх ме е да погледна в дълбините на сърцето си. Предпочитам да намеря комфорт, а не истина, и, по думите на Клайв Стейпълс Луис, накрая това ще се превърне в разочарование.
Кончината на патриарх Неофит и неговото погребение ни напомни за смисъла на истинското покаяние, когато блудният син „дойде в себе си“ (Лука 15:17).
Страстите са мъчителни, защото ни разпиляват. И не може друго, освен болка, да изпитваме при преобръщането на нашата разбунтувана воля. Връщането е болезнено, но това, според Луис, е болка като при обелването на коричката от някоя зараснала рана.
Много агресия и нападения усетих напоследък във всичките ни отношения. Сърцата ни са далеч едно от друго. Крещим, защото не можем да се чуем.
Ако дойдем в себе си, ако утихнем, ще се върнем и един към другиго и, може би, в тишината най-сетне ще се чуем, ще видим другия такъв, какъвто е, с неговите желания, мечти и надежди за живота, с неговите болки и изпитания.
Бяхме ли в себе си, когато протестирахме пред Синода, а на следващия ден късно вечерта изгубихме дядо Неофит? Всеки трябва да отговори на този въпрос пред съвестта си. Защото плодовете от дадено действие зависят от мотивите на сърцето, с които го извършваш.
Не осъзнавах напълно този важен извод. Затова се бях скандализирала, когато прочетох такъв въпрос, зададен от приятел.
Сега, когато разбрах посланието на думите му, отговорът ми е, че ако от любов към истината действаме и говорим, дори да сбъркаме, ще се поправим. Ако сме лукави, дори да извършим „правилното действие“, плодовете за нас и за околните ще са съвсем различни.
Дано този Велик пост да е за нас път към покаяние, връщане към себе си, към другите и към Бога. Не знам какво предстои. Но знам, че жаждата за истината, любовта към истината и радостта никой не може да ни отнеме.
Пожелавам ви един пост, изпълнен с Христовия мир и тишина! Един пост, в който да израснем, да се разпнем с Христос, за да възкръснем заедно с Него в славата Му!
Простете ми, братя и сестри!
–––––
- Началото на молитвата, С.: „Омофор“, 2004 (Глава 2 – „Да почукаш на вратата“). ↩︎
- Пак там, с. 22. ↩︎
