Меню Затваряне

Литургията е най-големият съд на света

Еп. Атанасий Йевтич

Продължение от Човекът, светът, Църквата в Литургията  (Първа беседа)

Свети Максим Изповедник, като тълкува Литургията в храма и храма като образ на света, разбира това едновременно и като образ Божий в света, но образ на отношението на Бога със света и на света с Бога. Защото, казахме, библейският израз, понятие и реалност на образа=икона означава отношение=общение. Защото Бог влиза в едно отношение, в „брак” със света и тук няма „развод”. Затова сътворението на света е новост и за вечния, неизменяем, винаги Новия и винаги Същия Бог. Едновременно с това обаче за Него светът е и радост, това, което се казва в Премъдрост Соломонова (вж. 7:21–8:1).

Въплъщението Христово е новост в историята на света, в историята на битието, то и за самия Бог е ново събитие и преживяване. Затова за християните историята е нещо позитивно. Църквата е в историята и гледа на историята позитивно, но това не означава, че Църквата утвърждава и одобрява всичко в историята. Тя в същото време и съди света, съди историята.

Литургията е най-големият съд на света, но не като осъждане, а като отсъждане, като оценка. Тя отсъжда кое тук е успяло и кое не е, кое е спасително и кое не е; както в разказа от Евангелието, когато в мрежата биват уловени много риби – тогава започват да избират измежду тях, защото не всички уловени риби са добри за храна… Тази мисия е делото и дейността на Църквата, това е ролята, мястото и службата, функцията – Литургията на Църквата (защото думата литургия означава и функция, работа, служба, но обща за всички нас). Това е нейното общо народно дело, Божието дело, богочовешкото дело. Църквата е Литургията на света, функцията на света и светът функционира спасително само като Църква. Това обаче не означава, че само това функциониране е вече Църквата. Не и без Църквата.

Следователно Църквата е съдбоносно свързана със света, но светът още по-съдбоносно е свързан с нея. Съдбата на света, бъдещето на света е в бъдещето на Църквата. Това обаче не е, както ние обикновено го мислим, само в един хоризонтален план – че Църквата ще бъде едно велико царство на земята. Не. Тя е есхатологична реалност, присъстваща в света, защото този свят трябва да стане друг свят, без да престава да бъде този свят.

В кн. Откровение се казва: „Царството на света стана царство на Господа нашего и на Неговия Христос” (Откр. 11:15; 12:10). Това не означава само Той да завладее света, а означава този свят да се преобрази в онзи и да бъде изпълнен с него, а това означава да се осъществи вечното общение на Бога и човека. Защото няма цели, ако ние или светът изчезнем в Бога. (Това прилича на бог Кронос от класическата гръцка религия, където Кронос ражда титани и ги поглъща.)

Това е омагьосан кръг, от който няма изход, а Бог ни сътворява, за да бъдем в обятията на Отца, там, където от вечност е Единородният Син, Който става Първороден между многото братя (Рим. 8:29), за да сподели общението Си с Отца и Духа с нас и ние да станем причастни на този вечен съ-живот (вж. Иоан, гл. 17).

Това е вечният живот, вечната любов, но това не е романтика. Това е отговорен, труден, мъчителен, кръстен път през историята, но само чрез Кръста той води към Възкресението и към Царството Небесно. Литургията е Царството на Света Троица на земята. Затова и започва с възгласа: Благословено е Царството на Отца и Сина и Светия Дух.

Ние, а и аз като свещеник, понякога преживяваме Литургията някак си „стеснена”, като успешно завършена. Или пък ние не успяваме да се причастим, да се приобщим към тази божествена тайна на земята? Просто се чувстваме като чужденци… Тук виждаме нашия кръст, нашата разпънатост в този свят. И въпросът е в това дали можем сами да извършим в пълнота божествената Литургия. Да, не можем, но може Христос в нас и с нас, със силата и слизането на Светия Дух Утешителя.

Затова понякога отново усещаме, че Литургията ни повлича, понася ни и ни въздига, и си казваш: „Точно сега може да дойде Второто Христово пришествие, ето, аз съм готов”. Често пъти свещеникът, докато свещенослужи Литургията, преживява някакво умиране и възкресение. (Това ни казваше отец Милутин Ранисавлевич от църквата „Възнесение” в Белград, рядко благодатен и смирен свещеник).

В светата Литургия има едно преживяване, което е наистина есхатологично. Затова Литургията е в родилни болки. Когато апостол Павел казва: „Чеда мои, за които съм пак в родилни болки, докле се изобрази във вас Христос” (Гал. 4:19), това е казано и за нас, и за целия свят. И целият свят е в родилни болки. Литургията е именно това раждане, и веднага след това измиване и хранене, кърмене, а в същото време и цялата болка, свързана с това.

Това е важно в нашата християнска, кръстно-възкресна вяра. Вярата не е завършена, отведнъж дадена; вярата е жив живот. И може би няма по-добър израз от израза на Достоевски – живият живот. Всичко сега е пред теб и всичко ти е тепърва на една ръка разстояние. Това е християнският, новозаветен, православен парадокс: всичко и „вече е”, и „още не е”. Това са едновременно тези два момента: на нас вече всичко ни е дадено и още не ни е дадено всичко; вече сме спасени и все още не сме спасени; вече сме истински човеци в Христос и все още не сме истински човеци в Христос.

Тази динамика обаче създава същността на нашата вяра и затова светата Литургия е и тайнство, и в действителност отново е подвиг. А подвигът е движение – и напред, и нагоре.

Превод от сръбски език: Свилен Тутеков

Източник: Йеромонах Атанасий (Йевтич) “Беседи за Литургията”, изд. “Синтагма”, В. Търново, 2015.

Публикацията подготви д-р Димитър Златев

Източник на изображенията: Феодоровский собор

Книгата е подготвена за печат и издадена от енорията на храм “Св. цар Борис” в гр. Сливен. За контакти и поръчки на страницата Ангелофания от хартия.

Posted in Богословие, Литургика и богослужение, Съвременно православно богословие

Подобни: