Меню Затваряне

Пътепис от Турция – размисли и впечатления

Никола Владимиров

Никола Владимиров

Ходил съм в Турция няколко пъти – в Истанбул, веднъж в Анкара, Кападокия, Одрин, а наскоро посетих Силиври и Кумбургаз. За разлика от предишните си посещения в бившата Османска империя вече не съм 14-годишен ученик, а 24-годишен младеж, завършил културология и философия. Като човек, който проявява интерес към социалната антропология, обичам да анализирам и изследвам различните култури и народопсихология, поради което си позволих да сравня съвременната българска култура с турската.

Хората, които ме познават знаят, че съм привърженик на дендизма и историческите облекла – обличам се предимно в историческата еклектика между 18, 19 и 20 век. (Някои ще кажат – „буламач“, но за направата на хубав коктейл са нужни няколко вида питиета). Такава екстравагантна визия, която е добре възприета на Запад, не прави никому впечатление и се счита за уважение спрямо културата на belle epoque, у нас привлича негативни и възмутителни погледи на ограничения, плебейски ум, който е следствие и отроче на чалга културата. Уви, тази тенденция преобладава у нас.

И така, за няколко дни престой и почивка в бившата Османска империя реших, че поради морската атмосфера ще съм облечен като персонаж от 18 век (облеклото ми се състоеше от риза с къдрав и дантелен маншет, характерен за ризите от времето на барока, син елек от 19 век, сини чиноси и черни оксфордски обувки). Посетих два града с това облекло и не видях нито един осъдителен и злонамерен поглед, нито пък чух негативни коментари и подигравки от типа на „Д`артанян, къде ти е коня“, а за пръв път нито един човек не ме нарече „Джак Спароу“ – коментари, които са абсолютно неизбежни, дори и когато нося най-нормални дрехи в нашата страна.

Направи ми впечатление, че за разлика от нашите граждани, турците са по-дискретни, дружелюбни и възпитани, въпреки славата им като „поробители“ и „зверове“. Дори и някой да не одобрява визията ми, на никого не му е проличало. Дори напротив! Чух много мили думи и комплименти от тяхна страна; хората се радваха на визията и облеклото ми и ме поздравяваха, вместо да ме проклинат и осъждат.

В Турция обаче получих негативни коментари, обиди и подигравки, но не от турските граждани, а разбира се, от македонци, българи и сърби, гости на хотела, в който бях настанен. Това бяха най-шумните и нахални гости, които си позволяваха да надуват на плажа сръбска музика и чалга. С други думи, те бяха най-стереотипните представители на Алеко Константиновия „Бай Ганьо“. Но това не ме и учудва, защото който е чел „Забравена София“, много добре знае как и защо се е появил манталитетът на омраза към другия, различния, онзи, който не е като мен. И не е учудващо, че този манталитет е характерен при голяма част от гражданите на бившите комунистически страни, защото самата комунистическа идеология цели всички да бъдат еднакви и лишени от индивидуалност. Това е и идеология, която се стреми да ограничава и потиска човешката личност и дух, а всички да изглеждаме, да се държим и да мислим еднакво, лишени индивидуалност и артистичност.

Както панелките са груби, гротесни и еднакви, така и хората трябват да бъдат абсолютно еднакви, в противен случай, различните нарушават естествения ред на обществото и застрашават неговото битие – битието на борсука, рожба на една безлична, ерозираща култура. Затова и децата на комунистите също се стремят да изглеждат, да се държат и да мислят еднакво, и това го виждаме в лицето на „нацепената батка“, на ултрасите и плеймейтките. Такива хора, впрочем, не се виждат в Турция. Не видях и един гологлав, с „нацепени“ мускули младеж, който да изглежда и да се държи като мутра.

Някои читатели е възможно да ме обвинят в туркофилия или да ме заклеймят като „национален предател“. Тези хора обаче, трябва да се замислят защо въпреки миналото на турците, в модерния свят те са по-дискретни, културни и гостоприемни от нас, които постоянно се изкарваме жертви и сме може би единствената нация в Европа (и дори в света), която яростно настоява нейния народ да се помни като робски.

Трябва да отбележа, че духът на марксизма е все още жив у нас и интелигентните, будни хора, трябва да изкореним комунистическите останки у нашата народопсихология, ако искаме да се развиваме, защото мнозина у нас са застинали във времето след 9-ти септември 1944-та година.

Не трябва да позволяваме простащината и липсата на култура да се налага в обществото ни, защото ще изгубим усета си за това, какво изобщо е култура.

Възможно е подобна „културна“ ограниченост да е предизвикала Артър Шопенхауер, да каже: „Постепенно ще станем безразлични към това, което се случва в умовете на другите хора, когато придобием познание за повърхностния характер на техните мисли, ограничеността на възгледите им и броя на техните грешки. Който придава голяма стойност на мненията на другите, им отдаватвърде голяма почит“.[1]


[1] Schopenhauer.  А.  The Philosophy of Schopenhauer. – В: Quotes

Posted in Публицистика, Разкази, писма и пътеписи

Вижте още: