свещ. Михаил Трифонов
Неделя на всички светии. Много ясно беше прочетеното в синаксара на празника – едни са патриарси, други пророци, трети апостоли, мъченици, преподобни, юродиви… Има такъв жанр – агиография в нашата християнска литература за живота на светците.
Съвършен човек няма. Дори и светците не са съвършени хора. Съвършен е само Небесният наш Отец. Но защо имаме нужда ние да помним, да имаме памет за светостта на тези хора, придобита по различно време, като венец на вечността от Бога?
Много е трудно да си християнин, а същевременно е и лесно, но сега ще говорим за трудната част. Чухте какво се казва в Евангелието – който иска да върви след мен, да е достоен за мен, да остави баща си и майка си, да вземе кръста си и да тръгне след Мене:
Евангелие от Матея (10, 32 – 33, 37 – 38; 19, 27 – 30):
“Каза Господ на своите ученици: всеки, който Мене признае пред човеците, ще призная и Аз Него пред Моя Отец Небесен; а който се отрече от Мене пред човеците, и Аз ще се отрека от него пред Моя Отец Небесен. Който обича баща или майка повече от Мене, не е достоен за Мене; и който обича син или дъщеря повече от Мене, не е достоен за Мене; и който не взима кръста си, а следва подире Ми, не е достоен за Мене. Тогава Петър отговори и Му рече: ето, ние оставихме всичко и Те последвахме; какво, прочее, ще стане с нас? А Иисус им рече: истина ви казвам, че вие, които Ме последвахте, при пакибитието, кога Син Човеческий седне на престола на славата Си, ще седнете и вие на дванайсет престола, като съдите дванайсетте Израилеви колена; и всеки, който остави къща, или братя, или сестри, или баща, или майка, или жена, или деца, или нивя, заради Моето име, ще получи стократно и ще наследи живот вечен. А мнозина първи ще бъдат последни, и последните – първи“.
На пръв поглед, това смущава неукрепналия в християнската вяра човек. Какъв е този текст – да оставиш баща си и майка си, брат си и сестра си и да тръгнеш след Бога? Че какъв е този Бог, който иска да оставиш родителите си? Понякога обаче, за да може човек да придобие светостта, трябва да постъпи като св. Георги или св. Димитър (когато дойде денят, в който честваме тяхната памет, ще говорим и за техните подвизи), защото те наистина са оставили абсолютно всичко, за да бъдат със своя Бог, за да устоят във вярата си, да я запазят. Колко много хора през тези векове от историята на Църквата с лекота са се отказвали от живота си само, за да запазят честта и достойнството на своята християнска вяра!
Защо казвам, че е трудно? Защото в нашия съвременен свят, в нашия век и за нашето мислене, това е почти невъзможно – някой да остави родителите си и да даде дори живота си, за да устои вярата си! Ние дори не можем да си го помислим! Ами че ако погледнем дори нашият обществен и политически живот, нашите политически мъже и жени – те сменят идеологията и възгледите си през няколко години и се прехвърлят от партия в партия, от идеология на идеология – първо има Бог, после няма Бог, после пак има Бог и така…
А какво остава да запазиш достойнството на своята вяра дори с цената на живота си – това като че ли е нещо немислимо днес! Ние сме изгубили дори чувството си за човешко достойнство, а какво остава за християнско достойнство! За много хора тази дума е непозната, а целият им живот преминава в пресмятане какво биха могли да спечелят и от кого биха могли да имат полза.
Такова е мисленето на повечето хора днес, за съжаление. Затова имаме нужда да си спомняме за тези, които почитаме в Неделя на всички светии. Защото те придобиват най-важното и ценно нещо със своите подвизи и своята святост – живот вечен. Всъщност, човек затова беше създаден. За живот вечен. А ние често забравяме това. Живот вечен – онова, към което всеки от нас би трябвало да се стреми. И за да го придобием, трябва да спасим душите си. А за да спасим душите си, много често трябва да избираме между Божията правда и нашата, човешка правда. Да изберем Бог пред родители, братя и сестри. Това се казва в този евангелски текст. И целта на тези Христови думи не е да ни смутят, уплашат и разклатят в нашата вяра, а точно обратното – да ни укрепят. Защото търсещата Истината душа е готова на всичко за Бога, за вечността и светостта.
За нас е трудно да си обясним, да осъзнаем, да си представим какво е светостта, дори не искаме да бъдем такива, да придобием този Свят Дух, Който слезе върху нас в Църквата и за Който говорихме миналата седмица. Но съвършени хора няма. Дори светците не са били съвършени. Те са имали стремеж към святост и съвършенство, а такъв трябва да имаме и ние, дори и да съзнаваме нашето несъвършенство и греховност, дори да знаем греховете, с които сме натоварили и душите, и телата си. За нас обаче е важен стремежът, желанието да придобием съвършенство, да вървим по този път. Защото светостта е колкото благодатно състояние, толкова и тежко – не всеки може да понесе това „бреме“ на светостта, защото тя е и отговорност пред Бога. Но „игото Ми е благо и бремето Ми е леко“, казва Христос. Първата стъпка по пътя към светостта е да събудим стремеж към Христовото „иго“, към Божието „бреме“, да имаме любов един към друг и да помним подвизите, които са сторили почитаните днес – знайни и незнайни светци, а свършекът на техния живот да бъде пред очите ни.
Дори и да изглежда странно в нашия напреднал във всяко отношение век, днес има хора, които умират за вярата си, умират просто защото са християни. От техните подвизи можем да придобием поне стремежа към подвиг, към святост.
Благословението Господне и Неговата милост да бъдат с всички вас! Амин!
––––
Проповед, произнесена в Неделя на всички светии, храм „Св. Троица“, с. Кардам
