Ренета Трифонова
„Защо търсите Живия между мъртвите?“
(Лука 24:5)
Този въпрос, поставен от ангелите към жените пред празния гроб на Господа, се отправя и днес към всеки от нас, към всички: вярващи и съмняващи се, невярващи. В този въпрос на ангелите има скрит упрек както към жените, че не помнят какво Той е говорил за Своето възкресение, така и към учениците Му, които приели разказа на жените за „празни“ думи. Този упрек и до днес важи с голяма сила.
Възкресението на Иисус Христос е завършекът на земния Му живот – победата над смъртта, тържеството на Живота. Затова то е най-великото тайнство. Този празник не се включва в празничния годишен кръг. Той е над всички тях. Св. Григорий Богослов в своя пасхална проповед казва: „Това е празник на празниците, тържество на тържествата, надминаващо не само всички човешки празници, но и всички Христови празници, защото светлината на слънцето е по-силна от светлината на звездите. Това е денят на Възкресението, началото на истинския живот“. Възкресението Христово е непостижимо за човешкия ум. То бива разбирано само чрез очите на вярата, чрез опита на сърцето, което знае неща, които умът не знае, според Блез Паскал. Вярата във възкресението дава смисъл на човешкото съществуване. Неговата изключителност е толкова умонепостижима, че учениците на Спасителя дори при срещата си с Него след възкресението Му не могат да Го познаят. Евангелието ясно говори колко трудно е било да се повярва във възкресението от мъртвите. На много места в Своята проповед пред учениците Си Иисус Христос открито им говори, че ще бъде убит и че ще възкръсне. Въпреки това тяхната вяра е слаба, дори и след преображението на планината Тавор, на което присъстват апостолите Петър, Иаков и Иоан. Те участват пряко в духовна реалност, която е теофания, богоявление, но въпреки това не могат да разберат случващото се.
Най-очевидно тази човешка немощ проличава след самото възкресение на Иисус Христос и срещите с Него. Показателен е разказът за разговора на Спасителя с пътниците за Емаус. Жените вече са донесли вестта за Неговото възкресение, но те се съмняват, не вярват на свидетелствата и на тези, които са видели празния гроб. Налага се Спасителят да им изяснява Писанието, а те все още не разбират. Тогава Той ги упреква: „о, несмислени и мудни по сърце да вярвате на всичко, що са казали пророците!“. Едва след благославянето и преломяването на хляба (св. Евхаристия) те Го разпознават. През цялото време на вечерята Иисус Христос настоява пред тях, че това, което се случва е изпълнение на Писанието. Тоест скритият упрек е, че те не се осланят на Писанието, а на собствени разбирания. За да нямат колебания, Той предприема особено действие: „Тогава им отвори ума, за да разбират Писанията, и им рече: тъй е писано, и тъй трябваше Христос да пострада и да възкръсне от мъртвите на третия ден“.
Неверието на Неговите ученици във възкресението показва как в тогавашния свят, а колко повече днес, човекът е потънал в зависимостите на материалното, плътското. За това свидетелства и примерът със св. ап. Тома. Той е рационалистът сред учениците на Спасителя. Той търси сетивно, натуралистично доказателство: да види белезите от гвоздеите и да пъхне пръста си в раните от тях, да сложи дланта си в раната от копието. Той олицетворява скептицизма на съмняващия се разум, на разума който търси емпирични, осезаеми доказателства. Докато не направя това, казва той: „Няма да повярвам!“. Как всичко това съответства на умонастроението, на съмненията и на съвременния човек. Потвърждение на всичко това е обстоятелството, че въпреки срещите с възкръсналия Иисус Христос животът на Неговите ученици след това видимо не се променя. Те още не могат да осъзнаят какво се е случило – ловят риба, занимават се с ежедневни неща. Явно, за да се утвърди вярата във възкресението и за да настъпи коренната промяна, до която то води човека, е било необходимо да се случи още нещо. Това нещо е раждането на Църквата в деня на юдейския празник Петдесетница.
Слизането на Светия Дух върху учениците коренно променя ума на апостолите, учениците и на много присъстващи на празника. Духовният им поглед се отваря и те започват да разбират Писанието, всичко, което се случва с тях и около тях. Водещата роля поема св. ап. Петър и той, с просветен вече от Светия Дух ум, обяснява старозаветните пророчества, тяхното изпълнение в онзи момент. В центъра на своята проповед той поставя именно възкресението на Спасителя. От тук нататък учениците, а след тях и повярвалите във Възкресението, са тези, които свидетелстват за Иисус Христос, за Неговата победа над смъртта. Апостолът пряко заявява: „Тогова Иисуса Бог възкреси, на което всички сме свидетели“.
След слизането на Светия Дух и действието на Неговата благодат, когато се отварят духовните очи на всички повярвали, стават ясни за сърцето и ума много от събитията, свързани с живота и учението на Иисус Христос, както и с възкресението Му. Такива са те и за всички православни християни, съзнателни членове на Православната църква. За православното съзнание възкресението е това, което осмисля и дава правилен отговор на въпроса за жертвата на Спасителя. Без възкресението тя е безсмислена. Според думите на проф. Тотю Коев: „Възкресението Христово е уникален, неповторим случай в цялата човешка история. В него и чрез него се утвърждава и напълно се възприема голготската жертва. Без възкресението кръстната смърт се обезсмисля, както се обезсмисля и възкресението без кръста.“.
Началната история на Църквата свидетелства, че дори и след Петдесетница тази истина е била трудно възприемана както сред юдеите, така и сред повярвалите езичници. Затова тя е във фокуса на проповедта на св. ап. Павел. В центъра на тогавашния езически свят – Рим – той настоява: „И тъй, ние се погребахме с Него чрез кръщението в смъртта, та, както Христос възкръсна от мъртвите чрез славата на Отца, тъй и ние да ходим в обновен живот. Защото, ако сме сраснати с подобието на смъртта Му, то ще бъдем съучастници и на възкресението“. Явно там, а и на други места където той проповядва, сред постъпващите в Църквата, е имало колебания по въпроса за възкресението на Иисус Христос. На тези колебания апостолът отговаря: „Ако Христос не е възкръснал, то празна е нашата проповед, празна е и вашата вяра“. Следователно, ако възкресението не се е случило то всички усилия, които върши той, другите апостоли и техните последователи, са напразни. Тоест те са изпаднали в самоизмама, и още по-лошо – станали са измамници. Следователно, ако вярата във възкресението е самоизмама то вярата в Иисус Христос и Неговото идване в света е безсмислено. Без вярата във възкресението самата християнска вяра се обезсмисля. Тя е абсурдна!
За ап. Павел обаче истината е безпрекословна: „Христос възкръсна от мъртвите и за умрелите стана начатък“. Евангелската вест е ясна – възкресението от мъртвите е ново начало за човека. Чрез него е победен последният враг – смъртта. За да утвърди в коринтската община истината на възкресението апостолът се позовава на авторитета на юдейските свещени книги. Това е особено важно за повярвалите юдеи. Тоест той не говори от себе си, а засвидетелства истината съдържаща се в Писанията. „Аз ви предадох най-напред онова, което бях и приел, че Христос умря за греховете ни, според Писанията (курс. Д. П.), че Той бе погребан и че на третия ден възкръсна, според Писанията (курс. Д. П.)“. Във второто си послание до коринтяните апостолът изрично настоява: „Знаем, че Който възкреси Господа Иисуса, ще възкреси и нас чрез Иисуса.“.
Възкресението е окончателната победа над смъртта. То е надеждата, която осмисля живота на всеки човек, който вярва в Бога. То му помага да цени собствения си живот, живота на другите, на света около себе си и, борейки се с греховете си, да избегне отчаянието и унинието, да вярва в живота. Това е обещанието и на самия Живот Иисус Христос: „Аз живея и вие ще живеете“. Възкресението Христово е върхът, кулминацията на християнската вяра. В него се пресичат, сумират и центрират всички въпроси и отговори, свързани с нея.
Църквата Христова очаква Неговото идване. Тя призовава: „Дойди! И който чува, да каже: дойди! И който е жаден, да дойде, и който желае, нека взема от водата на живота даром“. Сам св. Йоан Богослов завършва своето Откровение с общата надежда на всички християни: „Амин, да, дойди, Господи Иисусе!“. Вярата на Църквата е средоточена във Възкресението, и затова то е най-светлият неин празник. Той започва в историята, преживява се постоянно, в настоящето, непосредствено, трансцендира пространството и времето и се проектира в есхатона. Православният християнин чрез богослужението на празника става есхатологически участник в този ден на възкресението. За това свидетелстват и много от текстовете на възкресното богослужение. Те приканват да се радваме на възкресението. В ирмоса на осмата песен от пасхалния канон се казва: „Този е избраният и свет ден, първият ден на седмицата, цар и господар. Празник на празниците и тържество на тържествата: в него да благославяме Христа во веки“. Тържеството на празника се извисява над всички временни, земни проблеми. То извежда участващия в него отвъд настоящето, временното и суетното. В своето пасхално слово св. Йоан Златоуст казва, че никой не трябва да „оплаква своята бедност, защото за всички е отворено царството небесно! Никой да не плаче за греховете си, защото изгря прощение от гроба на Спасителя! Никой да се не бои от смъртта, защото смъртта на Спасителя ни освободи от нея. Овладеният от смъртта Жизнодавец унищожи смъртта. Слезлият в ада Син Божий, плени ада, който се огорчи, когато вкуси плътта Му.“.
Радостта от Възкресението винаги е взаимна, споделена. Тя се извисява над всеки егоизъм, прощава на всеки човек, който е съгрешил спрямо нас. Без всичко това радостта от Възкресението е невъзможна. Богослужението на празника ни приканва точно към това: „Ден на възкресение е, да просияем на празника и един другиго да прегърнем. На тези, които ни ненавиждат, да кажем: братя! И всичко да им простим, заради възкресението…“.
–––––
Източник: Вяра и Дело, брой 2 (40), година IX, април 2023 г.
