Радостта от покаянието

Архим. Варнава Янку

Всички слушаме, че има икономическа криза и хората са опечалени, но мнозина казват, че кризата не е икономическа, а нравствена. Затова нямаме радост в сърцето. Кризата обаче не е икономическа, нито нравствена. И икономиката, и нравствеността са симптоми – както болният има някаква болест, която проявява своите симптоми, но те не са самата болест, а това, което му позволява да разбере от какво боледува.

Следователно независимо дали кризата е икономическа или нравствена, това са симптоми, а не същността на проблема, че вътрешно сме нещастни и нямаме радост. Най-големият проблем е липсата на радост.

Дори този, който смята, че  е християнин, е отъждествил своята християнска идентичност със скръбта, ропота и злочестието. За да видим дали действително проблемът с отсъствието на радостта е социален, икономически или нравствен, нека отправим поглед към изрядния християнин, който може да не изпитва големи икономически проблеми и да е морален и добродетелен човек. Не е сигурно, че в сърцето си той чувства радост и покой; по-скоро констатираме, че душата на този християнин, който е добър човек, няма затруднение в живота си, се отличава с вътрешна умора от недостига на желание за живот и от тривиалността. По-скоро се случва нещо друго. Трябва да видим кое ни липсва, от кое се лишаваме и кое кара сърцето ни да не намира покой.

Главното изискване към нашата душа е търсенето на Бога, на живия Бог, но тъй като не вярваме много, че това може да стане жива реалност за нас, развиваме една религиозност, която ни позволява да се чувстваме добре със самите себе си – усещането, че сме изрядни; че Бог, Когото не познаваме, може по магически начин да ни възнагради за нашите постижения. Много пъти развиването на религиозността или упражняването на добродетелта представлява нашият опит да заменим отсъствието на Бога, но това не е реално търсене на Бога.

Следователно един морален човек може да бъде пълен отрицател на Бога. Главното в човешкия живот обаче си остава търсенето на Бога. Господ да стане мой Бог, да имам лична и жива връзка с Него, а главният ми съперник, който е смъртта, да бъде умъртвен. Най-голямото зло, което причиняваме на себе си и на другите е когато – без да се доближаваме до опита от тази връзка с Бога – развиваме теории, порицаваме ближния, замайваме го с нашите поучения и теории, за да го сложим в един рай, който ние самите дори не сме вкусили.

Трябва да преследваме Бога, да Го търсим; Той да бъде копнежът на нашето сърце, да ни стане близък. Това е смисълът на духовния живот, чиято сърцевина е да насоча своята свобода, грижа и разположение към Него, и от своето аз и своя промисъл, да се пренасоча към Него и Неговото слово. Нашето спасение – това, което много пъти „дъвчем“ – е нещо много лесно. Стига да научим пътя на покаянието и да го възлюбим, ще видим много ясно защо нашите светци са били простодушни. Светец е този, който е опростил своя живот и има пряка връзка с Бога.

Св. Йоан Златоуст говори за покаянието. Това не са негови теории, а опит.

„Възможно ли е някой да се покае и да се спаси? Разбира с, че е възможно. Целият си живот изминах в грехове и се спасявам, ако се покая? Несъмнено, да. Откъде се вижда? От човеколюбието на твоя Бог. Ако беше само покаянието, тогава с право можеше да се плашиш. Но понеже с покаянието се смесва Божието човеколюбие, имай дръзновение, защото не съществува мяра в Божието човеколюбие, нито Неговата благост може да се обясни с думи.“

Направи ми впечатление, когато преди дни дойде да се изповяда една жена от Румъния, от години е в Гърция, беше се лутала насам-натам; след втората изповед ми каза:

• Виж ти, чувствам нещо странно; чувствам, сякаш сега се върнах вкъщи!

Тя беше почувствала, че това е нейното място, това е нейното семейство и дом. В крайна сметка, покаянието е завръщане в нашия дом. То е възстановяване на връзката на човека с Бога. Господ няма проблем с нашите грехове, а с нашето упорство, с което отхвърляме тази връзка с Него, със себезатварянето, с вярата в нашата сила.

Покаянието не е притеснение за греховете ни, понеже вече не сме толкова добри хора, т.е. нарушили сме представата, която сме имали в собствените си очи и казваме: „Леле, какво направих, как може да правя такива неща!“. Това притеснение не е покаяние, а най-обикновен егоизъм. Дори изповедта и покаянието не са някаква форма на облекчаване и освобождаване от нашата вина. Затова някой казва:

• Ох, изповядах се и ми стана леко!

С други думи, изчезнаха моите вини. Това не е изповед. Покаянието означава осъзнаването на похулването на връзката с Бога, която ме уравновесява на всички равнища, защото това похулване ме е лишило от живот.

Нямам живот в себе си, не получавам живот, не чувствам радост. Какво ще правя? Ще се опитам да покрия тази празнота. По какъв начин? Един се опитва да трупа пари, друг се отдава на наслади, трети експлоатира хората, четвърти търси слава. Това обаче до какво ще доведе? До смут и разколебаване на неговите взаимоотношения не само с Бога и със самия себе си, но и с другите хора. Следователно, осъзнаването на похулването на тази моя връзка води до равновесие на всички равнища. Осъзнавайки това откъсване от Бога, търся отново своето свързване с Него, възстановяването на връзката ми с Него. Всъщност се сприятелявам с Бога. Теоретичният Бог става личен Бог, неопределеният Бог става конкретен Бог и получавам лична връзка с Него.

В този смисъл скръбта и тъгата на покаянието, която описват отците, в своята основа и сърцевина представляват празненство и пиршество. Покаяние и сълзи на покаяние, които в своята същност, сърцевина и средоточие не включват празненство и пиршество, не са покаяние.

За да вкусим обаче тази радост, трябва да преодолеем своята агония да съхраним собствените си права; агонията да спасим собствения си „имидж“. Трябва да се разочароваме от себе си, за да се очароваме от Божията любов. Затова хората, които стигат до своя предел – където нямат нищо, което да покажат на Бога, но продължават да искат тази връзка, за да могат да се надяват и отчаяни се предават на Бога – са тези, които могат да чуят и вкусят Бога. Когато имаме нещо, върху което да се закрепим, да покажем нещо от собственото си аз и така надути да доближим Бога, твърдейки, че спасението ни се полага по право – тогава не можем да вкусим Божията любов, защото сме натъпкани догоре със собственото си аз, със своите дадености, помисли и сигурности. Затова трябва да съборим своите идоли, т.е. своето аз, да въведем Бога на престола вътре в себе си и да видим какво в крайна сметка означава греха.

Грехът не означава, че правя нещо, изповядвам го, получавам прошка  и, ако го повторя, отново ще ми бъде простено. Това е психологическо събитие. Тоест, чувствам се неприятно, искам да изкажа това, да се успокоя, да си прекарам след това живота хубаво и мирно и след това пак същото. „Ама нали това е изповядването на греховете? Казвам, че осъждам, че помислих нещо лошо, че направих хиляди неща, чувствам тежест и трябва да се изповядам и да продължа живота си!“ Това не е изповед, не е усещане за греха.

Грехът означава, че съм забравил защо съм се родил, защо съществувам, загубил съм онтологичната причина за своето съществуване, забравил съм, че само Бог може да успокои душата ми. Този грях мога да живея лично и индивидуално, социално и църковно. Ако Църквата не свидетелства за онтологичната причина за моето съществуване и се превръща в система, която трябва да извърши определена дейност, за да оправдае своето съществуване в обществото, това не е Църква. Църквата е възможността за вдъхновяване от тази жива връзка с Бога.

Моят грях е, че не съм успял да се прицеля правилно и там е отправната точка на всичко останало. Важно е да разберем какво се крие зад нещата, защото много пъти се изненадваме, че зад справедливостта и добродетелта може да се крие голям грях; и много пъти зад големия грях да се крие голяма добродетел. Затова мярата на Бога е напълно различна от тази, която ние си представяме. Някой може външно да съгрешава, но неговото сърце да е по-разположено към Бога и да желае Бога повече от някой друг добродетелен човек, който е толкова затворен в своето его, в своята справедливост, че не оставя място за Бога.

Ако още не сме се покаяли, това е, защото обичаме своята сила и не сме позволили на Бога да я управлява и да има власт над нея. Какво прави човекът? Изолира се в своята сила, в своето оправдание, в своя помисъл и издига стени около себе си. Един прост пример.

Когато някой отиде да се изповяда, вместо да каже собствените си грехове, той казва греховете на другите, оплаквания си, изповедта му се превръща в негодувание – колко го ощетяват хората, мъжът ѝ, жена му, околните, колегите. Какво търси този човек? Той търси не да открие себе си, да разбере другия и да има съществена връзка, а търси оправдание, чувства се онеправдан, наранен, но това всъщност е алиби за една друга язва – сърцето е лишено от радост. Нямаме радост, нямаме живот и оправдаваме тази липса с това, че е виновен този или онзи.

Когато човек се опитва да се оправдае по този начин, какво прави? Затваря се за всички. Чувства , че никой не го чува, че всички го онеправдават; дори Бог не го чува, дори светците не го обичат, не го чуват и са го забравили. Не е ли така? Ако видим човек, който негодува срещу своя ближен, каквото и да му кажеш, не чува; глух е, неговото сърце не чува и само едно нещо има в него – сигурността, че е онеправдан. Действителността обаче е, че той е окаян и нещастен и загубил благородството на своята душа; не знае как да излиза от себе си, как да общува с другия, защото прилича на мъртъв човек. Този човек гасне в ропота и унинието на собствения си егоизъм.

Следва За да се спасиш, трябва да имаш сърце

Превод: Константин Константинов

Източник: Архим. Варнава Янку „Жажда за Бога“, изд. „Странник“, 2017