Атанас Димитров – АтаДим
„Бях на три години, когато според нашия обичай и според своето обещание, родителите ми ме отведоха в Храма.
Тръгнахме от Назарет за Йерусалим в една дълга нишка. Аз вървях напред, украсена с невестинско облекло. Баща ми ме държеше за едната, а майка ми за другата ръка. Съпровождаха ни моите дружки. Бяха облечени в бели дрехи и носеха запалени свещи. За да бъде всичко, както е написано в псалома: „В изпъстрена дреха я довеждат при Царя; след нея водят при Тебе девици, нейни дружки“. В края на колоната крачеха многобройните ни роднини, събрани от всички страни, за да потвърдят важността на това действие.
Пътувахме три дни. И още седем дни прекарахме в Йерусалим, за да си починем от пътя и с пост и молитва да се приготвим за това, за което се бяхме събрали.
Ония дни майка ми не се отделяше от мен нито за миг. Непрестанно ме държеше в обятията си. Целуваше лицето и ръцете ми. Говореше ми за това, което ще бъде. И повтаряше колко ме обича, много повече от всичко, което съществува под небето.
Не разбирах съвсем ясно думите ѝ. Но прегръдките ѝ бяха трепетни, неспокойни. В тях не намирах онова спокойствие, топлина и сигурност, които нейният допир винаги ми даваше. И това ме плашеше.
Често при нас седеше нашият роднина Захария. Ти знаеш, че майка ми имаше две сестри. Едната от тях беше Мария. Другата Совия. Совия роди Елисавета, жената на Захария. Захария беше благороден човек с благообразно лице. Нежен. Миришеше на сладък тамян. И речта му беше сладка. Но аз се дърпах от него. Не позволявах да ме помилва. Слушах го, заровила лице в гърдите на майка си. Може би повече усещах, отколкото разбирах нещо. Повече слушах, отколкото усещах.
На осмия ден след пристигането си в Йерусалим тръгнахме към Храма. В същия ред, в който вървяхме от Назарет към Йерусалим.
Влязохме в двора, пеейки. И аз пеех, както ме бяха научили. Но гърлото ми беше някак свито, и гласът ми едва излизаше от мен. Майка ми безмълвно отваряше уста.
Пред входа в Светая стояха свещеници и левити в блестящи, разкошно извезани копринени одежди. Предвождаше ги Захария, първосвещеникът. И те пееха.
Деляха ни петнайсет стъпала. Родителите ми ме качиха на първото. Майка ми още веднъж стисна пръстите ми. Силно. До болка. Сякаш ме запечатваше с печата на незабравата. И днес чувствам този болезнен допир. Своя. И нейния. След това ме пуснаха. И двамата някак едновременно и внезапно. Страшен беше този час! Така сами, така оставени, така уплашени останаха ръцете ми! И цялата аз!
Трябваше, без да спирам, да стигна до върха на стълбата. Така ме беше учил Захария през изминалите дни. И аз бях запомнила всичко, което ми беше казал. И въпреки това се колебаех. Бях малка. Само преди месец бях отбита от майчините гърди. Обърнах се към баща си. После към майка си. Баща ми гледаше в земята и хапеше устни. Както винаги, когато нещо много го боли. А майка ми! Брадичката ѝ потрепваше. Очите ѝ, вперени в лицето ми, бяха море от болка. Но не проля нито сълза. И не изрече нито дума на скръб. Сега зная, че беше събрала всичките си сили, за да не съжали нито за миг за това, че ме беше обещала на Бога. Да не Го укори дори и в мислите си, че е приел нейната жертва. За това, че не се е намесил и не е пощадил родителското сърце, както се е смилил над Авраам, когато той му предложил живота на своя син Исаак.
Заливаше ме тъга. Чувствах, че ще заплача. И протегнах ръце да потърся допира на родители ми.
Тогава го забелязах. Беше наистина прекрасен. Юноша, а малко приличаше на нежна девойка. Изглеждаше дивно. Носеше проста бяла одежда, а явяването му засенчи цялото богатство на свещениците, левитите и нашите роднини.
Не успях да го попитам кой е, нито как се е решил да се намеси в церемонията, предопределена от Божията воля до най-малките подробности, и защо Захария позволява това, след като не ми беше споменал нищо такова.
За тези недоумения ще си спомня по-късно. Когато науча неговото име. Когато предугадя как ни е свързал Господ. Загледана в неговата усмивка, чието значение разбирах, покорно го следвах. До самия връх на стълбата. До Захария. Водеше ме, сякаш ме носеше. Крачех, без да докосвам земята.
Захария ми даде първосвещеническо благословение. След това взе ръката ми и ме въведе в Светая. Съпровождаха ни всички, които се бяха събрали. А когато амидата беше отслужена, когато беше изпят и последният псалом, когато беше отправена и последната молитва към Бога, юношата отново дойде. Поведе Ме няколко стъпала нагоре. До тежката пурпурна завеса от тирска коприна и палестински лен. Разтворих слабите си ръце и прекрачих в пространството зад нея. В Светая Светих!
В миг песента прерасна в мощен вик на изумени хора. Последва мъчително изчакване. Тогава още не знаех, че според учението на нашите предци, този, който влезе в Светая Светих без разрешение, ще бъде изгорен от Господния гняв, явяващ се като мълния от мястото на ковчега на завета. Не знаех, наистина не знаех какво съм направила.
Стоях сама в стаята, преизпълнена със светлина, и всичко в мен растеше. Разширяваше се. Това беше усещането, което за в бъдеще щях да разпознавам всеки път, когато се вгледам в очите на Своя Син. Пълнотата на срещата с Бога. Но в този ден неговото значение оставаше скрито.
Гледах блестящия юноша и пожелах да остане с мен. Никога да не ме остави.“
* * *
„Изпратих младостта и зрялата възраст. Посрещнах старостта. И по някакъв Божи план, който и досега не разбирам, останах единственият жив от апостолите. Всички, с които още от първите дни следваха Господа, бяха отишли при Него. Пострадаха от Израилевите старейшини, от римските императори или от езическите вождове. Моят брат Яков беше посечен. Андрей беше разпнат в Патрас, Симон Петър в Рим. Разпнати бяха и Симон Зилот в Мавритания, и Филип в Йерапол, и Вартоломей в Армения. Матей беше изгорен с огън в Етиопия, а неговият брат Яков в Мисир. Матия беше убит с камъни и посечен със секира в Йерусалим. Тома беше прободен с пет копия в Бхарата. Тадей беше разпнат в пределите около Арарат и убит със стрели. Павел беше посечен в Рим. Но всеки остави множество ученици и последователи на Пътя и Истината, и утвърдени Божии Църкви по целия свят.
Разказът за нас, които Господ направи свещеници на Своя Бог и Отец, и които уми от нашите грехове със Своята кръв, и за онези, които ни гонят, е разказ за вечното и преходното, за доброто и злото, за небесното и земното.
Измина един цял век, откакто Майката роди Богочовека. Изчезнаха в забрава четиримата идумейци и деветимата римски владетели, които изравняваха себе си с боговете, а живееха в блуд, грях и престъпления. На новия първосвещеник не се помни и името. И Храмът, този символ на завета на Израилевите деца с Единия Бог, е разрушен. Все повече са езичниците, които се молят на своите идоли по-скоро по навик, отколкото от душа. Ценностите на Стария свят отслабват и се разпадат като излиняло платно.
А в този свят, който бавно изчезва в собствената си безнравственост и зло, расте едно ново братство. По цялата вселена са безброй и все повече са онези, които изповядват благата Божия вест, кръщават се в името на Отца и Сина, и Светия Дух и се причастяват с Тялото и Кръвта Христови. Които търпят гонения с радостно смирение и отиват на смърт щастливи, че със страданието за вярата са по-близо до Господа.
Мен също ме сполетя гонението при император Домициан. От Ефес ме прехвърлиха в Рим с кораб. Мъчиха ме. Искаха и да ме убият. Но става само онова, което Бог допусне. Така, вместо пред лъвовете или на кръста, стигнах на Патмос. За да изпълня още веднъж волята на Онзи, Чието Слово е моя единствена Истина.
Написах Евангелие. Записах Откровението. А сега, ето, завърших и разказа за Мария. За Онази, Която от своето тяло роди в тяло Сина Божи.
Остана още една дума, която трябва да ви кажа, възлюбени. Откакто Майката отиде да застане в светлината от дясната страна на своя Син, точно както я видях във видението, дадено ми от Господа, нямаше нито ден, в който да не мисля за нея. Всичко свое споделях с нея. За всичко я питах. Молех се нейното слово да дойде в мисълта ми. Тя да дойде при мен в сън или видение. И тя ми се явяваше. Понякога и когато не съм я викал в ума си, защото сърцето ми непрестанно я призоваваше.
Деца мои, които ходите в Истината, както получихме заповед, заради Истината, която остава в нас и ще бъде завинаги с нас, оставям ви свидетелство за Божията Майка и за всичко, което видях.
Благодатта, милостта и мирът от Бог Отец и Господ Иисус Христос, Сина на Отца да бъдат с вас.
Обичайте Господа, обичайте се едни други. Амин.“
Откъси от „Радост на всички скърбящи“
Лиляна Хабянович Джурович е най-четеният и превеждан съвременен сръбски писател. 54 от нейните книги са издадени в превод на 18 езика. От 2000 до 2020 г. духовен отец на Лиляна е блаженопочиналият Черногорски митрополит Амфилохий, който през този период чете всичките ѝ книги в ръкопис и дава своето благословение за издаването им. Тя е автор е на осемнадесет романа, откоито на български език са преведени: „Петкана. Кръстът в пустинята“, „Женско родословие“, „Игра на ангели“, „Пауновото перо“. Пише още публицистика, духовна поезия и книги за деца. По нейния роман „Петкана“ е създаден пълнометражният филм „Света Петка – кръстът в пустинята“ (2022), включен в селекцията от 68 международни и национални филмови фестивали и носител на десетки награди. Филмът е излъчен и по Българската национална телевизия.
Лиляна Хабянович Джурович е носител на две от най-високите отличия на Сръбската православна църква. По препоръка на блаженопочиналия Патриарх Павле е удостоена с орден „Свети Сава“ (2007) и по препоръка на блаженопочиналия Патриарх Ириней е наградена с орден „Свети деспот Стефан“. Носителка е на множество престижни литературни награди.
