Атанас Димитров – АтаДим
Лиляна Хабянович Джурович
Опит за пресъздаване на събитията от земния живот на Божията майка и идването в света на нейния Син, Господ Иисус Христос, е романът „Радост на всички скърбящи“. Художественият разказ е на двамата най-близки на Господ човеци – самата Пресвета Богородица и свети Йоан Богослов, апостол и евангелист – възлюбеният Христов ученик, на когото разпънатият на Кръста Христос поверява най-скъпото, което има на земята – Своята Майка.
Романът „Радост на всички скърбящи“ разказва за тази единствена Мария в историята на човечеството, за живота и културата на онези хора, в чието ежедневие и начин на мислене се е вписал нейният живот и нейното всекидневие. Какво дете е била тя, какви са били нейните родители, как е израснала, как е живяла, на какво се е радвала, на какво се е надявала и какво я е плашело? Как е носила знанието, че нейното Дете е Синът Божий, обещан на хората преди всички векове? Какви са били апостолите и жените мироносици? Как се е раждала новата вяра? Как се е променяла картината на стария свят?…
„Патмос… Костилка от фурма, хвърлена в морето сред дванайсетте големи острова близо до малоазиатския бряг. Тук попаднах по волята на Домициан, управител на Рим и на всичко, което римляните са покорили под властта си и държат със сила и страх. Аз, Йоан, ваш брат и съучастник в скърбите и търпението за царството, съм заточен тук заради словото Божие и свидетелството за Иисус Христос.
Когато корабът стигна до брега и видях, че целият остров може да се обхване с поглед, си помислих, че Господ ме отклонява от великото дело – разпространяването на Неговото слово сред народите. И се питах как да продължа да Му служа по-нататък.
На острова растат смокини, портокали, лози. Къщите са разпръснати на ивици по стръмните скали и имаш чувството, че всеки момент ще се срутят в морето. Тревата е оскъдна, а земята – спечена и подобна на червена прах.
Горещините са непоносими, а ветровете свирепи. Малко хора живеят на Патмос. Елински пастири и рибари, и няколко римски войници. Свикнали са да блудстват помежду си и с овцете. Да се надяват на силата на магиите, заклинанията и врачуването. Да ядат идолски жертви. Да се състезават със своите богове по разврат и жестокост.
Господ е казал: „Който чука, ще му се отвори…“. Но ние, Неговите апостоли, сме свикнали да отваряме вратите на вярата и на онези, които не чукат. Защото на такива често е най-потребно живоносното слово.
Тук, както и на много места в Юдея, Мала Азия и Рим, хората гневно се нахвърлиха върху мен, когато ги укорявах за тяхното езичество и затъване в грехове. Със страх и неверие приеха моите първи думи за Бога, Който е живял между нас като човек. На Чиито гърди бях положил своята недостойна глава. И Който е пострадал за нашето спасение. Но когато Господ чрез моите ръце извърши изцеления, се изпълниха с учудване. След това в очите им заблестя надежда. И душите, жадни за утеха, пристъпиха към извора на живота.
След като всеки вятър, Тъй като по веднъж ни посети всеки вятър, който обхождаше тези брегове, на Патмос бе основана добра Христова Църква. Малко след това дойде денят, когато бях грабнат от Дух Свети, когато Господ ми даде да видя Небесните двери отворени и онова, което предстои да се случи, и когато чух зад себе си глас, силен като тръба, който ми каза: „Това, което ще видиш, напиши на книга!“ – тогава разбрах каква длъжност е определил Господ на Своя раб.
Свидетелствах за тайната на откровението, както ми бе заповядано. Но в мен остана неизказана повестта за Сина Божи – Първия и Последния, Който беше мъртъв и оживя, Който има двуостър меч, Който има ключ, и каквото отвори, никой няма да затвори, и каквото затвори, никой няма да отвори, Който е верен и истински свидетел, и начало на Божието творение. Който се нарича Любов и с Чието име се нарича любовта.
„Досега сам носех Неговото учение сред хората. Дойде час да го запиша и то да започне се разпространява, умножено по умението и труда на много ръце, по целия познат и непознат свят. И съхранено на хартия, да се запази за бъдещите времена“, помислих си. Знаех, че Матей, Лука и Марко, апостоли и наши състрадалци, преди да ги застигне отмъщението на синовете на сатаната, всеки от тях беше изложил своето учение за това, което беше станало между нас. Понесоха го през Патрия и Мидия, през Етиопия и Ахаия, и през самия Рим. Изпратиха го и в много други краища. Но на смъртния човек никога не му достигат вяра, любов и надежда. Затова намислих и аз, който от самото начало бях очевидец, да препредам Евангелието на Иисус Христос – такова, каквото го помня. Това е моето второ свидетелство.
А тази нощ Господ във видение ме упъти какво да правя.
Отново бях под кръста. Като в оня ден, когато хората извършиха най-страшния грях.
Ето майка ти! – каза ми тогава. Отправи към мен онзи Свой поглед, по-ясен от всякакви думи. По-силен от всеки гръм. „Поверява ми най-скъпото, което оставя на земята“, помислих си. И дадох обет, че никога няма да я оставя в беда, бездомност и самота. Ето майка ти! – повтори ми нощес. Веднага разбрах Неговата свята заповед. И ето, бързам да я изпълня – благодарен, че именно на мен е поверил да напиша истината за онази, чиято утроба е била жилище, а обятията ѝ – престол на живия Бог.“
„Радост на всички скърбящи“, откъс
Всяка моя книга от т.нар. духовен цикъл, включително романът „Радост на всички скърбящи“, е предназначена за всички хора. Верните – за да се радват, по-малко верните – да се укрепят във вярата, невярващите – да се обърнат към Бога. И, съдейки по писмата, които получавам от читатели от десетилетия, точно това се случваше. С тази книга исках да доближа хората от нашето време до онези, които промениха езическия свят и създадоха християнската вяра. Да покажа какви са били хората, които днес честваме, палим свещи пред иконите им и молим за тяхната благодатна помощ. И да предам най-важните учения на нашата вяра. Но преди всичко исках да разкажа истинската история за земния живот на Божията майка. За чудното момиче Мария. За нейната несравнима вяра, любов и надежда.
Тази, която преди всички векове беше избрана да роди Бог-Син, живя като другите жени от нейната класа. Чистеше. Приготвяше храна. Шиеше. Носеше вода от извора. И пазеше Сина си. И още от четиридесетия ден на живота Му знаеше, че Синът ѝ ще страда. Че, според думите на пророка, сърцето ѝ ще бъде пронизано от меча на болката. Когато дошло времето Христос да се разкрие на света, Тя му показала, че Го обича като майка и Го следва като вярваща.
Първото Му чудо, превръщането на водата във вино на сватбата в Кана, Той направил както тя поискала. След това го следвала из цяла Юдея, Галилея и Самария. Винаги отстрани, винаги сред други жени. И била негов съучастник и състрадател в спасението на света. Никога не се оплаквала. Никога не го правила. Никога не е извикала от отчаяние. Дори на Голгота, докато наблюдавала страданията Му на кръста. Защото една майка може да направи всичко за сина си. Докато пишех, често плачех. И се срамувах.
Питах се как смеем да я молим да ни даде деца, как смеем да я молим да ни закриля и пази и да защитава синовете и дъщерите ни, когато Синът ѝ беше убит от подобни на нас. И тя ми се усмихна от иконата. Майката на Живия Бог, която се научи от Сина си да прощава, да благославя и да обича. Подготвям се внимателно за писането на всеки роман. Посещавам местата, където са живели героите на историята, изучавам задълбочено обща история, история на изкуството, народна памет, обичаи, писанията на Светите отци и някои съвременни автори по богословската тема, с която се занимавам. Понякога, когато е необходимо, проучвам в архивите. С всяка нова книга се образовам допълнително и това увеличава творческата ми радост.
Докато пиша, чувствам отговорност към бъдещите читатели. Искам да им разкрия красотата и дълбочината на Православието във всяка книга. И книгата да им бъде от духовна полза. Благодарна съм на Бога и на Пресвета Богородица, че ми позволиха да пиша книги като „Радост на всички скърбящи“. Винаги съм наясно, че те биха могли да дадат тази благодат на всеки друг писател. И че са ми я дарили от състрадание и доброта, а не заради моите заслуги. Посветила съм живота и делото си на Пресвета Богородица. Аз не съм важна. Важно е това, което създавам. Книгите са важни. И осъзнаването ми, че това, което всички наричат „мое“, всъщност не ми принадлежи. Затова смирено го полагам пред Тази, Която ми е дала всичко. И казвам: Благодаря ти, най-скъпа майко! Благодаря ти за всичко!
Лиляна Хабянович Джурович, Мъдростта не е в съмнението, а в дълбочината (www.omophor.com/?p=11213; със съкращения)
