Ренета Трифонова
Свещ. Йоан Бурдин
Рядко хората осъзнават, че един от основните признаци на безблагодатността е липсата на радост в душите им.
Радостта е реакцията на човешкото сърце, когато то е изпълнено с незаслужения и щедър Божи дар – диханието на Неговата любов.
Благодатта дава онази пълнота на живота, която човек не може да придобие по никакъв друг начин. Понякога съзнателно, понякога несъзнателно, той се стреми именно към нея, наричайки я примерно „щастие“. Търси, без винаги да разбира какво иска да намери.
Ние идваме в храма за това, макар и да вярваме, че сме дошли, за да искаме здраве, успех в бизнеса или помощ за преодоляване на несгоди.
Щастлив е този, който знае какво наистина търси и иска – той получава това, което не може да му бъде отнето, откраднато или изгубено.
Какво е благодат, не може да се формулира с думи, както е невъзможно да се каже какво е щастие или любов.
Английската дума grace означава и благодат, и правда, и милост. Свързано е с латинското gratis – безплатно.
Бог дава безплатно от пълнотата на Своята любов. Дава на онези, които протягат отворените си длани към Него.
Този подарък не ни струва нищо. Даващият влага всичко, което има в него.
Благодатта е неизчерпаема. Тя „нищо не изисква от нас, освен едно: винаги да я призоваваме с доверие и да я приемаме с благодарност“.
Това е може би единственото нещо, което не може да се получи по друг начин: заобикаляйки Христос и Църквата.
„Светът се справя с проблемите не по-зле от Църквата“, пише Гордън Макдоналд. „Няма нужда да си християнин, за да строиш къщи, да храниш гладните, да лекуваш болните. Има само едно нещо, което светът не може да направи: той не може да даде благодат.
Ако проследим гръцките корени на думата благодат (χάρις), то тя е свързана с глагола радвам се, веселя се. И цялата същност на Евангелието – Благата вест, е в думите благодат Божия (по апостол Павел).
Това е единствената задача на Църквата в този свят: да носи радостната вест за безценния Дар, да помага за постигането на пълнотата на живота – човек да намери Божията благодат и да получи „дара на Светия Дух“.
Справя ли се тя със задачата си? Иначе да го кажем. Помни ли тя каква задача е поставена пред нея?
Колко често срещаме в Църквата онази пасхална радост, без която няма християнство?
Не са ли я заменили с легализъм и лицемерие?
Православни и католици, лутерани и петдесятници, ние сме създали наши собствени системи от „закони“, чрез които вярваме, че изразяваме вярата си и получаваме благодат.
Християните са прекарали две хиляди години в търсене на истината. В спорове и конфликти. И така – всяка деноминация претендира, че тя изключително притежава пълнотата на истината.
И какъв е резултатът? В един безблагодатен свят, пълен с насилие и измама, способна ли е Христовата Църква да прояви това, което трябва да я отличава – единство и любов, радост и благодат?
Не виждаме ли в нея по-често морална арогантност и безпощадност към противниците в „битката за Христос”? Пак ли поставяме правилността на изпълнението на „законите“ над любовта?
Есеистът Хенри Менкен иронично каза, че пуританът е човек, който се страхува дали някъде някой няма да живее прекалено радостно.
Понякога ми се струва, че тази болест е засегнала цялата Църква без изключение.
Вярваме, че сме назначени да съдим този свят. Но въобще не е така! А с живота си трябва да му покажем от какво се лишава, когато отказва да приеме Божия Дар.
Губейки паметта за своето предназначение, отклонявайки се от „пътищата Божии“, заменяйки „живота в единството на любовта“ с химерите на „патриотизма, духовността, традиционните ценности и други подобни“, заедно с това губим и благодатта, и радостта.
„Но вие вече сте чисти – чрез Словото, което ви обявих … Ако пазите Моите заповеди, ще пребъдете в Моята любов … Това е Моята заповед: обичайте се един друг, както Аз ви възлюбих .. … Това ви казах, за да бъде Моята радост във вас и вашата радост да бъде пълна” (Йоан 15:3, 10, 12, 11).
————-
Превод: архим. Никанор
