Ренета Трифонова
Четири седмици след Пасха във всички храмове се чете тази глава от Евангелието според Йоан, в която е разказано за необичайния разговор на Христос с жената самарянка. Съгласно евангелския разказ Христос се спира при кладенец в околностите на град Сихар. Учениците Му отиват до града да купят храна. И ето че при кладенеца за вода идва една жена. Христос й казва: „Дай Ми да пия“(Иоан. 4:7). Започва беседа, през време на която жената пита: „Нашите бащи се покланяха в тая планина, а вие казвате, че в Йерусалим е мястото, дето трябва да се покланяме“ (Иоан. 4:20).
Този въпрос се отнася до един многовековен спор между евреите и самаряните, които са се отклонили от правоверното юдейство. Религиозен център на евреите е бил Йерусалим, докато на самаряните – тази планина в Самария. Спорът, както се вижда, се е отнасял до външните, ритуални религиозни предписания. И в отговор на въпроса й Христос казва на жената: „Иде час, и дошъл е вече, когато истинските поклоници ще се покланят на Отца с дух и с истина, защото Отец иска такива да бъдат, които Му се покланят. Бог е дух: и тия, които Му се покланят, трябва да се покланят с дух и с истина“ (Иоан. 4:23,24).
Не може да има съмнение, че за разбирането на християнството тези редове от Евангелието според Йоан имат решаващо значение. Защото в тях се съдържа, защото в тях е изразена и навеки е възвестена истинска религиозна революция – революция в самото разбиране за религията; защото с тях действително започва християнството. В Дух и в Истина! Дотогава и в продължение на столетия религията е била преди всичко предписание, била е закон, била е устав, при което цялата действителност се е състояла тъкмо в сляпото, безпрекословно подчиняване на това предписание. На тази планина, в Иерусалим, не тук, а там, не така, а така – с хиляди подобни предписания, отнасяни до Бога, човекът се е ограждал от безпокойството, от мъчителните търсения, сам си е строил клетка, в която всичко е било ясно и точно определено и не се е искало нищо повече освен точното изпълнение на предписанията.
И ето че с една дума всичко това е било зачеркнато и отхвърлено. Нито на тази планина, нито в Йерусалим, а в Дух и в Истина. А това означава: не в страх и слепота, не от боязън и угризения на съвестта, а в знание и свобода, в свободен избор, в синовна любов. В центъра, в самото сърце на религията е поставена Истината. Не законът, нито подчинението, нито предписанието, а Истината. „И ще познаете истината – казва Христос, – и истината ще ви направи свободни“ (Иоан. 8:32). В центъра на религията, в самото й сърце е положено търсенето. „Търсете, и ще намерите“ (Мат. 7:7). Не успокояването, а жаждата: „Блажени гладните и жадните за правда“ (Мат. 5:6). Не робството, а свободата: „Не ви наричам вече слуги, защото слугата не знае що върши господарят му“(Иоан. 15:15). Не изпълнение на правила, а любов: „Милост искам, а не жертва“ (Мат. 9:13), „нова заповед ви давам, да любите един другиго“ (Иоан. 13:34).
Да, разбира се, в историята на християнството хората често са забравяли тези думи на Христос за Духа и Истината и са се връщали към страха и обредоверието, към спора за планината и Йерусалим. И погледнато отвън, християнството много често е могло да изглежда само като закон, само като предписание. По външната страна обаче не бива да се съди, нито по паденията и извращенията, а по вътрешното вдъхновение. Трябва да се съди по тези, които сериозно и докрай са приели думите на Христос за Духа и Истината и са превърнали живота си в един непрестанен полет на любовта и свободата, на радостта и одухотворението. Колкото и падения да имало в историята си, християнството не е зачеркнало от Евангелието тези думи и следователно в тяхната светлина съди и самото себе си.
Много по-трагично е, че в сляпата си ненавист към религията антирелигиозната пропаганда премълчава тези думи, все едно те никога не са били произнесени, и за да се разправи лесно с нея, отъждествява религията с нещо външно, със суеверие и страх. Само че да се говори за християнството – това означава винаги и на първо място да се говори за Христос, за Неговото учение, за Евангелието. А Евангелието разказва за това, как хората са предпочели своето – своите убеждения, идеология и закон – пред „Духа и Истината“, как не са издържали на този призив към освобождение. Истинският смисъл на Евангелието е в неговия разказ за това, как хората са отхвърляли Tози, Които ги с призовал да живеят в Дух и в Истина. И затова в Евангелието е и обяснението на онази ненавист към Христос, която продължава и до днес и която заставя хората да лъжат, да клеветят, да премълчават. Защото и сега християнството е страшно за всяка идеология само с ето това свое „в Дух и в Истина“. Защото тези думи са вечно предизвикателство към всеки идол – бил той религиозен или идеологически. И докато те продължават да не бъдат премахнати от самите дълбини на човешката памет, човекът няма да приема докрай нито едно учение, което го поробва спрямо материята, което го превръща само в бурмичка от някакъв безличен процес, в служител и работник в безличен колектив. И затова всички последователи на тези идеологии всъщност само си придават вид, че се борят с религията като суеверие. Не – като суеверие, като закон, като робство – на тях религията дори им е необходима. Защото служи като доказателство за техните учения. Повече от всичко на света те се страхуват, че някой ще разбере за истинския смисъл на религията, за тези потресаващи, освобождаващи думи на Христос: „В Дух и в Истина!“.
Днес силата е на страната на войнстващото безбожие. На религията – ето, вече почти шестдесет години – й е затворена устата. Точно това обаче доказва нейната сила. На нея затова са й затворили устата, защото в дълбините си тя пази учението за Духа и Истината, за това, че без Духа и Истината човекът не може да живее, за това, че Духът и Истината са по-силни от всичко на света. Започнатият в онова знойно пладне при кладенеца разговор продължава и днес. Защото човекът никога не престава да пита, да търси, да жадува и да разбира – отново и отново – че тази жажда, това търсене и този духовен глад не могат да бъдат утолени от нищо друго освен от Бога. Който е именно Дух и Свобода, Любов и Свобода. Живот вечен и пълнота на всичко.
Превод: Борис Маринов
Източник: Протойерей Александър Шмеман „Неделни статии и беседи“, София, Комунитас, 2014.
