Християнство.бг
Когато попълваме документ – молба за работа или формуляр за регистрация в университет и пр., често в Западна Европа трябва да посочим своето име, адрес, телефонен номер, дата на раждане и пол. В английския език има две думи за пол: sex и gender, като първото пояснява пола ни по рождение, докато вторият е предназначен за пола, с който се определяме, сиреч социалния пол. И така, повечето хора никога не сме се и замисляли, че полът и джендърът не са едно и също нещо. Въпреки това, социолозите и повечето други социални учени разглеждат пола и джендъра като концептуално различни. Джендърът е термин, който се отнася до социални или културни различия и роли, свързани с това да си мъж или жена. Половата идентичност е степента, до която човек се идентифицира като мъжествен или женствен. Разграничението между пол и джендър е от ключово значение за възможността да се изследва джендърът и сексуалността като социални вариации, а не като биологични такива.
Джендърът не се определя от биологията по никакъв начин. Например, кръстосаното културно изследване на антрополога Маргарет Мийд в Нова Гвинея през 30-те години на миналия век е революционно в демонстрацията си, че културите се различават значително по начините, по които възприемат половите „темпераменти“ на мъжете и жените; т.е. тяхната мъжественост и женственост[1]. За разлика от качествата, които определят мъжествеността и женствеността в Северна Америка по това време, тя вижда и двата пола сред племето Арапеш като чувствителни, нежни, кооперативни и пасивни, докато при племето Мундугумор и двата пола са напористи, насилствени, ревниви и агресивни. Сред племето Чамбули тя описва мъжките и женските темпераменти като противоположни на тези, наблюдавани в Северна Америка. Жените изглеждат напористи и властни, емоционално неизразителни, докато мъжете изглеждат, че са емоционално зависими, крехки и по-малко отговорни.
Опитът на транссексуалните хора също показва, че полът на даден човек, определен от неговата или нейната биология, не винаги съответства на неговия или нейния пол. Следователно термините пол и джендър не са взаимозаменяеми в съвремието. Момченце, което е родено с мъжки полови органи, ще бъде идентифицирано като мъж. Докато расте обаче, той може да се идентифицира с женските аспекти на своята култура. Тъй като терминът пол се отнася до биологични или физически различия, характеристиките на пола няма да се различават значително между различните човешки общества. Например, физиологично нормално е лицата от женски пол, независимо от културата, в крайна сметка да имат менструация и да развият гърди, които могат да кърмят. Признаците и характеристиките на пола, от друга страна, могат да варират значително между различните общества, както отбелязва изследването на Маргарет Мийд. Например, в американската култура се смята за женствено (или черта на женския пол) да се носи рокля или пола. Въпреки това, в много култури от Близкия изток, Азия и Африка роклите или полите (често наричани саронги, роби или рокли) могат да се считат за мъжествени. Така например шотландецът по никакъв начин не се чувства женствено като носи своята къса традиционна пола. Друг пример, който можем да дадем е начинът, по който са се обличали мъжете между XVI-XVIII в. Токчетата, чорапогащите и гримът са се считали за част от женското облекло, но всъщност те са създадени първоначално като част от мъжкото облекло.
Докато растем, ние се научаваме как да се държим от хората около нас. В този процес на социализация децата се запознават с определени роли, които обикновено са свързани с техния биологичен пол. Терминът „gender role“ (роля на пола) се отнася до концепцията на обществото за това как се очаква да действат мъжете и жените и как трябва да се държат. Тези роли се основават на норми или стандарти, създадени от обществото. В българската култура например мъжката роля на поведение се свързва обикновено със сила, агресия и власт, докато женската роля на поведение се свързва с пасивност, грижовност и подчиненост. Дори и днес нашето общество все още облича бебетата от мъжки пол в синьо, а момиченцата в розово, въпреки факта, че първоначално розовото се е смятало за мъжествен цвят. Един от начините, по които децата научават половите роли, е чрез игра. Родителите обикновено купуват на момченцата камиони, детски пистолети и екшън фигури, които насърчават детето да е по-бойно. На момичетата често се дават кукли и облекла, които насърчават възпитанието, грижата, социалната близост и ролевите игри.
Днес често чуваме от консервативни мъже, които се смятат за много мъжествени, да се оплакват как има момчета, които носят грим, бижута (колкото и да е странно има мъже, които смятат за женствено мъж да носи пръстен на показалеца) и рокли. „Уф, просто ми се иска да се върнем във времената, когато е имало истински мъжествени мъже, защото това днес е абсурдно. Отдавна отминаха дните, когато мъжете бяха истински джентълмени, от които се изисква да носят многопластови структурирани вълнени костюми всеки ден, да ходят на война, готови да посрещнат смъртта“ са думи, които често можем да чуем от хора, които се смятат за по-консервативни.
Ако отидем в американския щат Тексас или в Полша можем да се натъкнем на билборд, в който се цитира следния откъс от Библията: „Жената не трябва да носи мъжки дрехи, нито мъжът да носи женски дрехи“ (Втор. 22:5). Разбира се подобен буквален прочит на библейския текст изваден от контекст би накарало всеки човек, познаващ историята и културата на Античността, да се засмее, защото в библейските времена пророците, а пък и по-късно апостолите и ранните светци, са носили облекла, които днешно време приличат на рокли. Именно заради тези стереотипи за пола виждаме каква критика понесе певецът Хари Стайлс, когато облече рокля по време на фотосесия, като американската писателка Кандис Оуенс дори написа, че трябва да върнем отново мъжествените мъже, визирайки мъжете от 30-те до 50-те години на ХХ век.
И така, какво точно представлява „мъжественият мъж“ според съвременните хора? Очевидно мъжественият мъж носи панталони. Те не могат да бъдат прекалено стегнати, в противен случай ще са твърде женствени, но и не могат да бъдат твърде широки, защото пак ще са твърде женствени. И най-важното, те не трябва да са в ярки цветове, защото както всички знаем, цветовете са запазени за жените. И в никакъв случай не трябва да е на точки или други подобни, защото пак е твърде женствено и тези неща са само за жените. Един мъжествен мъж трябва да носи или риза, или тениска, и това е почти всичко, което е приемливо. Черното поло е позволена дреха, освен ако не е твърде стегнато. Полото в друг цвят не се приема за твърде мъжествено. В никакъв случай мъжественият мъж не трябва да има някакви аксесоари. Той трябва да разчита само на своите джобове.
Ако погледнем хронологията на западната модна история и посочим края на XVIII в., когато този стереотип започва да се оформя полека, виждаме нещо интересно: през по-голямата част от човешката история мъжете са изглеждали много… немъжествено, според модерните консервативни представи какъв трябва да бъде един истински мъж. Да вземем например XIV в. – епоха, която се счита днес за много „мъжествена“ – това са били времената на почтените и смели рицари, както и на мъдрите крале. Ерата на мъжете, носещи разумни, смекчени, респектиращи дрехи, които… всъщност са носили предимно чорапогащници и горнища, които днес приличат на много женствени дрехи. Но тези, които държат, че разбират кое е мъжествено и кое не, сигурно ще кажат, че това е било просто фаза, през която мъжете са преминавали в онези времена. Тогава нека да погледнат портретите на крал Хенри VIII, който е живял през XV в., и който би се приел за истински „мъжествен мъж“ с неговата брада, бирен корем и доминантно отношение към жените. Въпреки че по визия може да бъде оприличен на типичния „мъжествен“ балкански мъж, той е носил бижута, чорапогащи, екстравагантен златен плат и елегантна шапка.
През XVII в. се появяват високите токове. Съвременните мъже сигурно биха си помислили, че жените са полудявали по тях, без да подозират, че те първоначално са се считали за мъжки обувки, а жените, носещи токчета, се смятали за мъжествени. Някои мъже дори са се оплаквали в онези времена от жените, които крадат основния им атрибут на мъжественост – обувките с високи токове. Други пък биха се успокоили, че мъжете поне не са полагали много грижи за своята коса, както съвременните „женчовци“ правят със своите дълги коси и продукти за коса…
В същото време дамите слагали косите си на прости, скромни кокове и ги покривали с шапки, мъжете пускали до раменете си разкошни, обемни кичури, а тези мъже, които нямали разкошни коси, носели перуки. Това обаче не е било практика за жените, тъй като изглеждало прекалено мъжествено. През XVIII в. мъжете не само са носили токчета и чорапогащници през по-голямата част от века, но и са били покрити почти от главата до петите с бродерии, най-често с цветя и дантели. Те са се интересували от външния си вид повече от съвременния „истински“ мъж, от какви материали и цветове са техните облекла –неща, които съвременният българин би заподозрял като признаци на хомосексуализъм.
И така, през по-голямата част от човешката история западните „мъжествени мъже“, чиито образ толкова се харесва на разни уж консерватори, всъщност са носели… рокли. През по-голямата част от човешката история мъжете са носели грим; дори през XIX в. се откриват джентълмени с очна линия. През по-голямата част от човешката история мъжете са се грижели за своите коси и са ги поддържали дълги, носели са и перуки. Мъжете са тренирали балет и са се учили да се движат грациозно, да са елегантни. Носили са корсети, дантела, коприна и дори леопардов принт, но през по-голямата част от човешката история интересът на мъжете към модата и собствения им външен вид не се е смятал за „немъжествен“ – напротив! За някои от тях такъв интерес е бил признак на богатство и власт.
Модата се развива и променя и колкото и да ни се иска, не можем да накраме хората да носят неща, които някои от нас лично смятаме за „по-мъжествени“. Покажете един добре облечен, възпитан и елегантен мъж на средностатистическия българин и той веднага ще се усъмни в неговата сексуална ориентация. Това разбира се, е признак на ниско възпитание и култура, както и на невежество спрямо историята. Но нека тези мъже, които мислят, че са много мъжествени, преди да критикуват облеклото на някого, само защото не им се струва достатъчно мъжествено, да се замислят как до неотдавна всички онези мъжествени, истински мъже, които толкова обичат да дават за пример, вероятно ще искат да ги обезглавят, защото не изглеждат и не се държат достатъчно мъжествено според собствените им представи. Бароковият мъж може и да изглежда женствен и хомосексуален според съвременните уж консервативни, традиционни мъже и жени, но за разлика от тях, те са си търсили жени не за връзки, а за да сключат брак и да създадат семейство, и са имали не по 1-2 деца, а между 5-10, а да изоставиш семейството си е било срам и позор за един мъж. Мъжете, за разлика от доста „мъжествени“ мъже днес, са се грижили за своите семейства и са били готови да предизвикат дуел, ако честа им бъде засегната. А колко мъже днес са готови да дадат своя живот в името на своята чест?
Представата, че човекът е мъж или жена, е специфична за определени култури и не е универсална, което би изненадало някои хора. В някои култури се наблюдава релативизация на пола. Някои антрополози са използвали термина „berdache“, което ще рече две духовни личности, за да обозначат някои хора, които понякога се обличат и живеят като противоположния пол. Подобна практика се наблюдава и сред определени групи аборигени[2]. Самоанската култура дори приема нещо подобно, което днес наричаме трети пол. „Fa’afafine“, сиреч „пътят на жената“, е термин, който се използва за описването на хора, които са родени като мъже, но у които се срещат както мъжки, така и женски черти. Фаафафините се считат за важна част от самоанската култура. Хората от други култури може да ги определят погрешно като хомосексуални, тъй като фаафафините имат разнообразен сексуален живот, който може да включва както мъже, така и жени[3].
Когато говорим за класическото разбиране за това какво представлява полът, е ясно, че става дума за различните биологични и физиологични характеристики на мъжа и жената: хромозоми, хормони и репродуктивни органи. Полът обаче, не се ограничава само до биологичните характеристики; полът (или джендър) е и социален конструкт според социолозите и като такъв той включва социалните норми, поведение и роли, които диктуват какво е да си жена, мъж, момиче или момче, като това включва и взаимоотношенията между тях. Като социален конструкт, полът варира в различните общества и както вече посочихме, може да се промени с течение на времето. Полът сам по себе си е йерархичен и в историята мъжът като цяло винаги е бил доминантния пол, предимно защото мъжът е и физически по-силен, грижи се за своето семейство, осигурява прехраната. И до ден днешен, макар че вече е прието и жените да осигуряват прехраната у дома, женският пол е привлечен от мъже, които са водачи в семейството (тема, която често се засяга от общността на т.нар. „червено хапче“ в наши дни). При мъжете и жените се наблюдава и следната разлика: жените са емоционални същества, решенията им са базирани дори на емоционалното им състояние, докато при мъжете решенията и мисленето им са базирани на логика и рационалност, поради което емоционалният мъж например се счита за слабохарактерен.
Преди сексуалната революция на ХХ в. се забелязва забележимо разграничение между мъжа и жената, което постепенно започва да се премахва, първо чрез сексуалната революция, наложена от комунистическата идеология, където женският пол се отдалечава от традиционната представа за майка, грижеща се за домашното огнище и децата, като се превръща в жената работничка, а по-късно и от сексуалната революция през 60-те години на миналия век. И тук трябва да стане ясно, че капиталът на Маркс е идеологическата база, без която биха били немислими студентските бунтове през 60-те. По времето на Римската империя и християнска Европа се възприема концепцията за едно патриархално и моногамно семейство, в което бащата, който е негов глава, държи властта в семейството, а бракът има за своя основна цел детераждането. Тази представа за семейството се запазва почти непроменена до ХХ в. Бракът представлява преход между априорното и апостериорното, което издига душите на две противоположни взаимнодополъващи се души, създавайки пространство за издигане на висша култура.
В съвременното общество, както стана ясно вече в началото, джендърът (от англ. Gender) е нещо коренно различно от класическото определение за това какво е полът. За разлика от пола, който е биологично обусловен, джендърът е състояние на съществуване, начин на живот, който не се диктува от биологичните характеристики и физиологични атрибути на човека.
Една от най-известните теории за пола (и откъде идва) е джендър перформативността (половото поведение) на Джудит Бътлър[4]. Според тази идея полът е нещо, което изпълняваме, това е „стилизирано повторение на действия във времето“. Някои хора обаче приемат джендър перформативизма като знак, че можем да бъдем какъвто пол желаем и, че в крайна сметка полът ни е средство за себеизразяване. Интересното в случая е, че Бътлър всъщност няма предвид подобно нещо. Според нея перформативността на пола не е въпрос на избор. Перформативността е въпрос на повторение, повтаряне на нормите, чрез които се конституира. Друго важно нещо, което Бътлър подчертава, е че половата ни идентичност не се конструира от нас самите. Повтарящите се стилизирани действия, които съставляват нашия пол, се научават и се прилагат. Когато се роди бебе, тя казва, че се случва изпълнение на „това е момче“ или „това е момиче“ и може да се очаква от бебето да се представи много различно в зависимост от това, каква е приписаната му идентичност.
В известната си книга за феминистки екзистенциализъм „Le Deuxième Sexe“ Симон дьо Бовоар подчертава надълго и нашироко, че от мъжете често се очаква да поддържат много различна идентичност от тази на жените[5]. Тук трябва да се отбележи обаче, че Бътлър не отрича, че съществуват сексуални различия. Това, което я интересува, е как някои физически различия между хората придобиват такова голямо значение, а други физически различия като цвят на косата или цвета на очите, не толкова много. Според Бътлър половата идентичност не е израз на нищо в нас, поради което всъщност няма никакви основания да се твърди, че някой не се държи достатъчно мъжествено или женствено. Всъщност, тъй като новите социални системи се създават онлайн, може би не е изненадващо, че виждаме да се появяват някои полови идентичности, които при различните системи биха били интерпретирани по различен начин или активно изолирани. Накратко казано, тя смята, че половата идентичност и всички очаквания и правила, които идват с тях, се основават на социални норми. Джулио Серано обаче твърди, че джендър перформативизма се намира в опасност, тъй като има вероятност да бъде покровителствен. Има опасност от това да се пренебрегне факта, че за много хора тяхното изразяване на пола е това, което чувстват за правилно, уповават се на чувствата си. Това по някакъв начин е израз на нещо вътре в тях[6].
Серано обаче смята, че биологическото и социално обяснение на пола не е достатъчно и че е непълно. Тя смята, че хората, които действат срещу това, което есенциализмът казва, а именно че полът им трябва да се основава на половите им хромозоми, се срещат много по-често, отколкото есенциалистът може да обясни. Според нея хората с изключителни полови изразявания често проявяват тези изразявания от ранна възраст, уж преди да е възникнала каквато и да е била социална обусловеност. Тя смята, че транс хората могат да бъдат наясно, че техният подсъзнателен пол не съвпада с физическото им тяло и следователно идентичността, която им е присвоена въз основа на това тяло, докато цис хората имат подсъзнателен пол, който съвпада с физическото им тяло, и следователно не изпитват този неприятен „дисонанс на пола“. Макар да смята, че подсъзнателният пол е въпрос на това как мозъкът ни е свързан, тя не иска да рефлектира изцяло върху пола, защото според нея социалната обусловеност може да изиграе голяма роля в това как тълкуваме своя подсъзнателен пол. Това, което тя наистина се опитва да обясни, и което е открила сама като транс жена – а именно, че определени видове изрази на пола просто се усещат правилни; и това чувство, за което говори тя, е функция както на нашия подсъзнателен пол, така и на социалната конструкция на половата идентичност.
Като алтернатива тя предлага модела на вътрешната наклонност. Според тази теория хората сме присъщо склонни към някои от видовете поведения, които съставляват нашия пол. Чрез тази теория Серано иска да заяви, че е напълно нормално човек да може да определи какъв е полът му за разлика от есенциалистите, които твърдят че полът е биологично обусловен и всякакви поведения, нетипични за конкретния биологичен пол, са аномалии. Серано смята, че мозъкът ни може и определено трябва да му бъде позволено да играе роля в оформянето на нашия пол, но тя, Бътлър и дьо Бовоар подчертават, че полът е колкото обект, толкова и субект. Обект, който е оформен и определян от други хора, както и от нас.
Според някои изследователи обаче подобни джендър теории са вредни за обществото и се опитват да изтрият от нашето съзнание хилядолетния навик на човечеството, а именно навика да се разграничават мъжете от жените, както отбелязва немският философ Роберт Шпеман[7]. Според Шпеман подобни идеи водят до унищожаването на фундаменталната истина, че взаимното сексуално привличане между мъжа и жената е в основата на сегашното и бъдещото съществуване на човечеството. „В крайна сметка превъзпитанието възнамерява да премахне красивия обичай, който наричаме човечност и човешко битие, установени от незапомнени времена. Целта е да се еманципираме от нашата природа“, казва немският философ[8].
И сега, след като изложихме разбиранията за пола и изложихме основните джендър теории, трябва да кажем няколко думи и за сексуалността, понеже няма как да говорим за пол, без да стане дума за сексуалността. Сексуалността се отнася до способността на дадено лице за сексуални чувства и неговото емоционално и сексуално привличане към определен пол (мъжки или женски). Сексуалността или сексуалната ориентация обикновено се разделят на четири категории: хетеросексуалност – влечение към лица от противоположния пол; хомосексуалност – влечение към индивиди от собствения пол; бисексуалност – влечение към индивиди от двата пола, и асексуалност – липсва на каквото и да е сексуално влечение към какъвто и да е пол.
Според американската психологическа асоциация хората обикновено са наясно със своята сексуална ориентация към края на детството или началото на пубертета[9]. Те не трябва да участват в сексуална активност, за да са наясно с тези емоционални, романтични и физически привличания; хората могат да поддържат безбрачие и все пак да разпознават сексуалната си ориентация. Хомосексуалните жени (наричани още лесбийки), хомосексуалните мъже (наричани още гейове) и бисексуалните от двата пола може да имат много различен опит при откриване и приемане на своята сексуална ориентация.
Алфред Кинси е сред първите, които концептуализират сексуалността като континуум, а не като строга дихотомия на хомосексуален или хетеросексуален. За да класифицира този континуум от хетеросексуалност и хомосексуалност, Кинси създава 7-точкова скала за оцененка и самооценка на сексуалността, която варира от изключително хетеросексуален до изключително хомосексуален[10]. В своята работа от 1948 г. „Сексуалното поведение при мъжа“ Кинси пише: „Мъжете не представляват две отделни популации, хетеросексуални и хомосексуални. Светът не трябва да се разделя на овце и кози… Живият свят е континуум във всеки един от неговите аспекти”[11].
Джендър теоретичката Ив Козофски Седжуик по-късно разширява представите на Кинси. Тя измисля термина „хомосоциален“ („homosocial”, англ.), за да се противопостави на термина „хомосексуален“ с цел да опише несексуалните еднополови отношения. Седжуик признава, че в културата на Северна Америка мъжете са обект на ясно разделение между двете страни на този континуум, докато жените се радват на по-голяма плавност. Това може да се илюстрира от начина, по който жените в Канада могат да изразяват хомосоциални чувства (несексуално отношение към хората от същия пол) чрез прегръдки, държане за ръце и физическа близост. За разлика от това, канадските мъже се въздържат от подобни действия, тъй като те нарушават хетеронормативното очакване, което означава, че за разлика от женския пол, мъжете подлежат на силна социална санкция.
До 2008 г. няма научен консенсус относно точните причини, поради които дадено лице има хетеросексуална, хомосексуална или бисексуална ориентация, въпреки факта, че са проведени изследвания за възможните причини и влияния, били те генетични, хормонални, социални и културни върху сексуалната ориентация, но няма доказателства, които свързват сексуалната ориентация и с един от изброените фактори[12]. ЛГБТИ активистите, разбира се, игнорират това, като непрестанно пропагандират, че има т.н. „хомосексуален ген“. Под влиянието на великите основоположници на психологията, като Зигмунд Фройд, Карл Юнг и Алфред Адлер, на хомосексуалността се гледа като психологическо разстройство на половата идентичност. Фройд поддържа мнението, че хомосексуалността е вариация на сексуалната функция, предизвикана от определено задържане на сексуалното развитие. В писмо до майка на хомосексуален той намеква за възможността за лечение: „Като ме питате дали мога да помогна, предполагам, че имате предвид дали мога да отстраня хомосексуалността и да я заменя с нормална хетеросексуалност. Отговорът е, че по принцип не можем да обещаем да постигнем това. В известен брой случаи успяваме да доразвием най-увредените зародиши на хетеросексуални тендеции, които присъстват във всеки хомосексуален, но в повечето случаи това е невъзможно. То зависи от характерните особености и възрастта на индивида. Резултатът от лечението не може да бъде предсказан“[13].
Анна Фройд вижда в хомосексуалния акт неуспешния опит в развитието на едно момче да формира идентификация с мъжкия пол, като е много вероятно това да се дължи на липса на мъжки модел в живота на момчето. Тя създава термин, познат като репаративен стимул, на който се основава репаративната терапия. Становището на Анна не е било подложено на съмнение до появата на сексуалната революция, и през 1973 г. АРА приема решение, което отрича репаративната терапия.
Също като Фройд, Юнг смята, че хомосексуалността е потиснат, недиференциран елемент на мъжествеността у човека, който, вместо да се развива от дълбините на собствената си психика, се „търси“ в биологичен план чрез „сливане“ с друг мъж[14]. Така виждаме, че до 1973 г. хомосексуалността се разбира като вид невроза, която е израз на подсъзнателни неразрешени конфликти в детството. Разбира се решението на АРА, десетилетия по-късно, води до разбирането, че хомосексуалността е естествено състояние и трябва да се приеме от обществото за нещо нормално, въпреки че научният консенсус е, че няма хомосексуален гей. Това означава, че никой не се ражда гей или лесбийка, защото в противен случай идентичните близнаци трябва да имат една и съща предразположеност, но проучванията показват, че това не е така[15].
През 2016 г. известните американски психолози Лорънс Майер и Пол Макхю публикуват проучване под заглавието „Сексуалност и пол“, в което преразглеждат и обобщават 200 научни изследвания. „Разбирането на сексуалната ориентация като вродено, биологично фиксирано качество на човешките същества – идеята, че хората са „родени по този начин“ – не се подкрепя от научни доказателства“, казват те в своето заключение[16].
В своя уебсайт хомосексуалният активист Питър Тачел пише следното: „Има сериозен проблем с теорията за гей гена и с всички теории, които издигат хипотезата за биологично програмиране на сексуалната ориентация. Ако хетеросексуалността и хомосексуалността наистина са генетично предопределени (и следователно взаимно изключващи се и непроменими), можем ли да обясним бисексуалността или факта, че в средата на живота си някои хора внезапно преминават от хетеросексуалност към хомосексуалност (или обратното)? Определено не можем“[16].
Съвременните изследвания потвърждават, че конфликтите, свързани с идентичността в детството, могат да са значим фактор за развиването на хомосексуални тенденции. Джоузеф Николоси казва: „Хомосексуализмът представлява проблем с развитието, който се появява при проблеми в семейните взаимоотношения, особено между бащата и сина. Ако момчето не осъществи връзка с баща си, момчето не развива мъжка полова идентичност и става хомосексуален. Това е най-често срещаният клиничен модел“[17]. Според д-р Джордж Рекерс при хомосексуалните мъже, най-често срещаният вариант на семейни взаимоотношения е този, при който майката е силна и контролираща фигура, а бащата е отдалечен и враждебен[18]. Д-р Роберт Хикс пише: „Над 20 години съм консултирал гейове и все още не съм намерил един, който да е имал нормално сексуално развитие по време на детската и юношеската възраст. В много случай става въпрос за бащи, които са били алкохолици и са отсъствали емоционално и/или физически. Често слушам за нежелан сексуален контакт с по-възрастен брат, непознат мъж, приятел, и т. н. Понякога намирам, че гейовете са имали достъп до порнография в ранна възраст“[19].
Все повече и повече хора в Западна Европа и в Америка днес (тъй като съвременните социолози правят пълно разграничение между социален и биологичен пол, като свеждат пола само до репродуктивната му функция) заявяват, че няма обективен критерий за това какво представлява полът, тъй като разбиранията ни за това какво наричаме пол, какво е да си мъж и съответно – какво е да си жена, се определят от обществото – сиреч всичко това е социален конструкт. Обществото определя как трябва да се държи един мъж, как да се държи една жена, какви дрехи да се носят, какво да е тяхното поведение и какво да харесват. Макар че до известна степен има нещо вярно в това, като например факта, че е социален конструкт кои дрехи са женски и кои мъжки, трябва да е ясно, че пълното разделение на пола на биологичен и социален, води до един сериозен културен и философски проблем. Така стигаме до едно разграничение на пола, чието следствие е загубата на единен консенсус и критерий за това какво всъщност е полът, като го превръща в спектър и в нещо абстрактно.
Именно поради тези идеи трансексуалните хора, познати също и като трансджендъри, директно заявяват, че на практика няма такова нещо като пол, поради което всеки може да определи за себе си какъвто пол желае, в зависимост от това, как се чувства вътрешно, а това е нещо нечувано в хилядолетната ни човешка история. Едно такова разбиране за пола, разбира се, не може да не доведе до противоречие рано или късно. Ако трансексуалните твърдят, че няма обективен пол, то в такъв случай на базата на какво основание може един трансексуален мъж например да каже „Аз съм жена и затова съм с много дълга коса, нося грим, нежна съм и нося женско облекло“? Ако полът е изцяло сведен до социален конструкт, то на базата на какъв критерий можем да дадем дефиниция за това какво е мъжът и какво е жената? Така отново се създават разни стереотипи свързани с пола, които ЛГБТИ активистите се борят да развенчаят.
Възниква и друг проблем, ако приемем подобен възглед, освен когнитивния дисонанс. Ако изцяло приемем едно напълно разграничение на пола и започнем да мислим пола като социален конструкт, поради което вече няма да има значение дали си роден мъж или жена, тогава може да приложим същите разсъждения и при разбиранията ни за вида. Така например биологично може да си се родил човек, но всъщност да си куче или божество. Да предположим, че представата ни за това що е човекът и как трябва да се държи едно човешко същество, е социален конструкт. Ако погледнем примитивните племена, например, можем да видим, че поведението им не е далеч от това на немалко животни. Така излиза, че разбиранията ни за човека се диктуват от обществото, те са социален конструкт. Следователно може да съм се родил в човешко тяло, но в действителност да съм куче, защото ако аз се държа като куче, мисля като куче, обичам неща, които кучетата харесват, вътрешно усещам, че съм куче. Следователно аз съм куче и моето тяло не е никакъв обективен критерий за моята идентичност. Може да съм роден в тялото на човек, но аз вътрешно усещам, че не съм човек. По същия начин мога да се определя и като божество, а всички, които не ме възприемат за божество, са богохулници, атеисти, които са нетолерантни и ме дискриминират.
Колкото и странно да звучи, на Запад действително има хора, които се определят като други видове. Такива хора са познати като одрекинове. През последните няколко години се появиха и хора, които се определят като по-млади или по-възрастни хора. Много е вероятно и скоро да видим хора, които имат различна национална идентичност и ще заявят нещо от сорта на: „Аз съм англичанин, но съм роден в тялото на българин. Гените и предците ми не определят моята национална идентичност. Винаги Англия ме е увличала и вътрешно усещам, че действително съм англичанин. Още от малък се държа като англичанин и се обличам като такъв“.
В крайна сметка обаче, колкото и женствен да е един мъж, колкото и да прилича по поведение и маниери на жена, той никога не може да се държи 100% като една истинска жена, каквато трябва да бъде тя по природа, както и обратното, разбира се. Мъжкият мозък е устроен по-различно от женския. По природа е заложено на мъжете да са по-силни от жените, защото функцията на мъжа е да пази своето семейство, да се грижи за него, докато функцията на жената е да се грижи за дома и децата, поради което жените по природа вършат няколко неща едновременно.
Тук хората, които приемат идеята, че полът не е обективен и, въпреки че мъжкото и женското тяло имат някои различия помежду си, нашите мозъци са еднакви. Един мъж, който в момента отглежда три деца и, чиито пол отказва да определи, докато те не станат на достатъчно зряла възраст, за да преценят сами за себе си, твърди че ако наистина искаме да опознаем някого, не трябва да питаме какво има между краката[20]. Но дали единствената разлика между мъжете и жените е „какво има между краката им“?
Както се оказва, мъжкият и женският мозък са биологично различни. През 2004 г. известен екип от четиринадесет невролози от Калифорнийския университет, Мичиганския университет и Стандфордския университет, публикуват проучвания, които показват че мъжките мозъци са генетично програмирани да бъдат различни от женските[21]. В проучването невролозите анализират тридесет проби от човешка мозъчна тъкан, които са взети от различни части на мозъка, както и от различни индивиди. Без да знаят какъв е биологичният пол на индивида, от който е взета всяка проба, просто чрез генетичен анализ на мозъчната тъкан учените успяват да идентифицират правилно какъв пол е човекът, от когото е взета пробата.
Неврологът Лари Кейхил в статия за Scientific American пише, че структурните, химичните и функционалните различия между мозъците на мъжете и жените повишават възможността за разработване на „специфични за пола лечения“ за състояния като депресия и шизофрения[22].
Разликите между мъжките и женските мозъци засягат много аспекти на поведението и възприятията, включително паметта, емоциите, зрението, слуха, как се справяме със стреса – дори играчките, с които обичаме да играем. Изследователите (и родителите) отбелязват, че момчетата са по-склонни да играят с топки и коли, докато момичетата са склонни да предпочитат кукли и детски фурни. Както видяхме по-рано тези твърдения не се приемат от повечето социолози, които поддържат тезата, че полът е социална конструкция, поради което Boots, най-голямата аптечна верига в Обединеното кралство, беше принудена да премахне знаците за играчки „момчета“ и „момичета“, след като купувачите се обърнаха към фейсбук и туитър и обвиниха търговците на дребно в „сексистко поведение“. Междувременно в Швеция от години се налагат каталози с играчки, които са „слепи за пола“, изобразяващи момичета, стрелящи с пистолети-играчки и момчета, които сушат коси със сешоар[23]. Въпреки че противоречи на политическата коректност, науката категорично предполага, че причината момчетата и момичетата да предпочитат да играят с различни играчки, е по-малко свързана с културните условия, отколкото с биологията на мозъка.
През 2002 г. Мелиса Хайнс от City University London и Гериан Александър от Тексаския университет A&M решават да проведат експерименти върху маймуни вервет, едни от нашите най-близки биологични братовчеди. Те открили, че маймуните показват „полови разлики в предпочитанията към играчките, подобни на тези, документирани по-рано при деца“. Момчетата маймуни обикновено предпочитат да играят с коли и топки, докато женските маймуни предпочитат да играят с кукли и гърнета. И тук няма родители или каталози с играчки, които да им казват кои да предпочетат[24].
Благодарение на този експеримент Мелиса Хайнс и Гериан Александър стигат до заключението, че такива „сексуално диморфични предпочитания“ за определени характеристики на обектите, са дълбоко вкоренени в нас по природа предпочитания, свързани със самото естество да бъдеш мъж или жена – предпочитания, които човешките деца също показват ясно.
От казаното дотук може да заключим, че пълното разделяне на биологичен и социален пол е несъстоятелно и дори науката показва, че не всички характеристики на пола се дължат на културната и социална среда на човека, а една подобна идея води до множество проблеми, които застрашават да ни върнат към приватното, дивото, да ни отдалечат от това, което наричаме цивилизовано и висококултурно общество, защото ако следваме подобни идеи излиза, че всеки може да бъде какъвто и каквото поиска, воден от чувствата си. Това може да доведе и до идеята, че понеже маниерите и носенето на дрехи са социален конструкт, следователно не е нужно да имаме маниери и да носим облекла, тъй като сме родени голи, а това, че не носим дрехи, не трябва да ни прави по-малко цивилизовани. Следователно мога да ям с ръце, вместо да използвам кухненски прибори, тъй като те са ни „културно натрапени“.
Подобни идеи крият опасност, която може да доведе до културно и нравствено самоунищожение. Същата логика може да се приложи и върху законите – и те могат да бъдат заявени като „социален конструкт“. Ако аз вътрешно усещам, че е ОК да крада и да върша неща, които са табу за обществото (например инцест и пр.), те са ми позволени, понеже законите и моралът са ни „културно натрапени“. И ако някой ми каже, че не трябва да крада, защото е лошо, ще отговоря, че няма добро и зло, че това е човешка измислица, социален конструкт. Така нравствеността вече няма да бъде основа на човека, а някаква плаваща повърхност, върху която всеки сам да определя как да съществува. А ако някой желае да оспори казаното, нека да се запознае с теорията на Томас Хобс за естественото състояние на човека в книгата му „Левиатан“. Според Хобс човекът без авторитет е освободен от морала и може да върши всичко. Има право да избере как да се самосъхрани: чрез самозащита или чрез убийство, а това означава, че без никакъв авторитет, без никакъв критерий, моралът е субективен, релативен. Хобс дори заявява, че без авторитет е невъзможно човек да прецени кое е добро и кое – зло.
В различните култури представата за морал е различна. Това означава ли, че моралът на някои хора би могъл да бъде не само релативен, но и фалшив? Често може да чуем от LGBTQ общността как заявяват, че човешките ценности се изменят, както и представите ни за мъжественост и женственост. Следователно както можем сами да определяме какъв пол да бъдем, би трябвало да можем сами да определим за себе си кое е добро и зло, кое е правилно и кое грешно, кое е цивилизовано и кое нецивилизовано. Именно за да избегнем такива крайности, е опасно напълно да разделяме нещата на биологични, природно заложени и социално конструирани.
–––––-
Никола Владимиров е бакалавър по културология в СУ „Св. Климент Охридски“, следва магистратура по философия. Има интереси също така и в областта на богословието и музиката.
Текстът няма претенция за изчерпателност, тъй като темата е обширна и проблемът е многопластов. Статията по-скоро дава един по-общ културологичен поглед върху проблема за пола и джендъра в различните епохи.
Библиография
Serano, Julia. Whipping Girl: A Transsexual Woman on Sexism and the Scapegoating of Femininity. Seal Press.2016
Kinsey, Alfred. Sexual Behavior in the Human Male. Indiana University Press. 1998
Куби, Габриеле. Глобалната сексуална революция.Омофор. София. 2019
Simone de Beauvoir. Le Deuxième Sexe. FOLIO ESSAIS. 1986
Джулио Серано относно трансексуалността: https://www.youtube.com/watch?v=_1EdJ_XndU8
Mead, Margaret. Sex and Temperament in Three Primitive Societies. Dell. 1963
Jacobs, Thomas, Lang. Two-Spirit People: Native American Gender Identity, Sexuality, and Spirituality. The University of Chicago Press. 1998
Poasa, Kris.The Samoan Fa’afafine: One case study and discussion of transsexualism. Journal of Psychology & Human Sexuality.1992
Butler, Judith. Performative Acts and Gender Constitution: An Essay in Phenomenology and Feminist Theory. 1988
Изследване на хомосексуализма от американската психиатрична асоциация: https://www.supremecourt.gov/DocketPDF/17/17-1618/107154/20190703162955652_17-1618%2017-1623%2018-107%20tsac%20APA.pdf
Анализ на изследванията на Кинсли: https://www.ncbi.nlm.nih.gov/pmc/articles/PMC1447861/
Joseph Nicolosi. Reparative Therapy of Male Homosexuality: A New Clinical Approach (Lanham, Maryland: The Rowman & Littlefield Publishing Group. 1991
M. Bailey. Genetic and Environmental Influences on Sexual Orientation and Its Correlates in an Australian Twin Sample, Journal of Personality and Social Psychology 78, no. 3
Peter S. Bearman and Hannah Bruckner. Opposite- Sex Twins and Adolescent Same-Sex Attraction. American Journal of Sociology 104. No. 5. 2002
Lawrence Mayer and Paul McHugh. Sexuality and Gender. The New Atlantis, Special Report. 2016
Цитатът на Питър Тачел: http://www.petertatchell.net/lgbt_rights/gay_gene/homosexualityisntnatural/
Проучването, показващо че женският и мъжкият мозък са различни: https://www.ncbi.nlm.nih.gov/pmc/articles/PMC3130534/
Лари Кейхил: https://cranepsych.edublogs.org/files/2009/06/his_her_brain.pdf
Експериментът на Мелиса Хайнс и Гериан Александър: https://www.sciencedirect.com/science/article/abs/pii/S1090513802001071
[1] Mead, Margaret. Sex and Temperament in Three Primitive Societies. 1963.Dell.
[2] Jacobs, Thomas, Lang. Two-Spirit People: Native American Gender Identity, Sexuality, and Spirituality. The University of Chicago Press. 1998. pp. 140
[3] Poasa, Kris. (1992). The Samoan Fa’afafine: One case study and discussion of transsexualism. Journal of Psychology & Human Sexuality, 5(3):39–51.& Human Sexuality. Pp.50
[4] Butler, Judith. Performative Acts and Gender Constitution: An Essay in Phenomenology and Feminist
Theory.1988. pp.519
[5] Simone de Beauvoir. Le Deuxième Sexe. 1986. FOLIO ESSAIS.
[6] https://www.youtube.com/watch?v=_1EdJ_XndU8
[7] Куби, Габриеле. Глобалната сексуална революция. Омофор, София, 2019, стр. 17.
[8] Пак там, стр. 17.
[9] https://www.supremecourt.gov/DocketPDF/17/17-1618/107154/20190703162955652_17-1618%2017-1623%2018-107%20tsac%20APA.pdf
[10] https://www.ncbi.nlm.nih.gov/pmc/articles/PMC1447861/
[11] Kinsey, Alfred C. et al. (1998). Sexual Behavior in the Human Male. Bloomington, IN: Indiana University Press. (original work published 1948).
[12] Пак там, проучването на Американската психиатрична асоциация от 2008 г.
[13] Куби, Габриеле. Глобалната сексуална революция. Омофор. София. 2019. Стр.241
[14] Joseph Nicolosi. Reparative Therapy of Male Homosexuality: A New Clinical Approach (Lanham, Maryland: The Rowman & Littlefield Publishing Group. 1991, pp 76.
[15] M. Bailey. Genetic and Environmental Influences on Sexual Orientation and Its Correlates in an Australian Twin Sample, Journal of Personality and Social Psychology 78, no. 3. 2000, pp. 524;
Peter S. Bearman and Hannah Bruckner. Opposite- Sex Twins and Adolescent Same-Sex Attraction. American Journal of Sociology 104. No. 5. 2002. Pp. 1179-1205.
[16] Lawrence Mayer and Paul McHugh. Sexuality and Gender. The New Atlantis, Special Report. 2016.
[16] Homosexuality isn’t natural
[17] Dr. Joseph Nicolosi, Изпълнителен директор на организацията National Association for the Research and Therapy of Homosexuality (NARTH; www.narth.com), NARTH Bulletin, August, 1997.
[18] Dr. George Rekers, експерт в областта на разстройствата на половата идентичност. Автор е на много академични изследвания в областта на хомосексуализма.
[19] Gay people not born that way
[20] За повече информация виж: The ‘genderless baby’ who caused a Storm of controversy in 2011
[21] Gender-Specific Gene Expression in Post-Mortem Human Brain: Localization to Sex Chromosomes
[22] https://cranepsych.edublogs.org/files/2009/06/his_her_brain.pdf
[23] In Sweden, Playtime Goes Gender-Neutral For Holidays
[24] Sex differences in response to children’s toys in nonhuman primates (Cercopithecus aethiops sabaeus)
