„Разпни Го!“

Маргарита Генчева

Днес е денят, в който се извършва „тайната на нашето спасение“. Синът Божий, роденият от Отца „преди всички векове“¹ носи тежък дървен кръст. Пътят е дълъг. Тълпи народ го обкръжават. Същите тези хора, които само преди дни са постилали одеждите си пред Него, възклицавайки „Осанна!“, сега викат на Пилат „Разпни Го!“. И Пилат предава Христос на разгневената тълпа…

Повече от две хиляди години си спомняме за този страшен ден, този страшен съд над Бога². Да се запитаме обаче къде стоим ние в тази сцена на Разпети петък. Дали сме сред фарисеите, които го разпънаха на Кръста? Или сме сред учениците Му, които се разбягаха и Го оставиха Сам?  А може би сред жените-мироносици, които го последваха дори на Голгота?

Христос е разпънат на Кръст не от атеистите, а от вярващите. Фарисеите се славят като пазители на Старозаветния закон и като най-строги негови изпълнители. Но те налагат на хората „мъчни бремена за носене“³, а благочестието на повечето от тях е само външно. Те се гнусят от блудниците и митарите и не искат да имат нищо общо с тях. Завиждат на Христос, който често общува с тези хора. Завиждат Му заради Неговата благост и любов, с която покорява сърцата.  

Фарисеите използват Закона, за да убият Този, Който Сам е Закон. Те мразят Христос, защото Той дарява на хората свобода…

„Какво е това? – казват те – Онези създания, онази безсловесна маса от миришещи на риба прости селяни, нима те заслужават да знаят тайните на Божието Царство? Хората искат хляб и ние ще им го дадем. И когато получат хляб, Те няма да пожелаят Твоята свобода! Човекът е непостоянен… дай му хляб и зрелища, ще се свие в бърлогата си като нахранен с кръвта на невинно животно вълк и ще заспи. Не ни трябваш, Господи! Да не мислиш, че не Те познахме още когато за първи път се появи на проповед пред света? Познахме Те и Те намразихме! Учиш хората на любов един към друг? А как ще им помогне любовта, ако нямат хляб?“.

Така разсъждават тези, които разпънаха Христос преди две хиляди години. Така разсъждава Великият инквизитор на Достоевски петнадесет века по-късно. Така мислят и тези, които днес подменят Христовото Евангелие на любовта с учения, чиято основа е смъртта. И най-сетне: такива ставаме и ние, ако подкрепяме идеологии, които издигат на пиедестал човек или държава и които изхвърлят като ненужна кръстната жертва на Спасителя, казвайки: „Ние ще спасяваме света от злото, ние сме удържащата сила на пълното падение на този свят!“⁴. 

Фарисеите тържествуват в своята злост. Ето, Този, от Когото те така се боят, е в гроба, а учениците се разбягват от страх. Единствено Неговият любим ученик, Божията майка и жените-мироносици остават при Кръста. Верни на своята любов към Него, с обич, която не се страхува от нищо. Пред очите на тази обич е само Страдащият Любим. 

Човекът в Христос извиква в преломния момент преди смъртта „Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?“⁵. Защо, Боже, си оставил хората да потънат в такова зло и да стигнат до такова падение – да разпънат на Кръст Тебе, Техния Създател? 

Тази е цената на нашите грехове. Всеки наш грях е трънен венец за Богочовека. Господ е благ. Всеки път обаче, когато се връщаме при Него като блудния син, ръцете, с които Той ни прегръща, са пробити от гвоздеите на собствените ни прегрешения. 

Евангелският разказ за Христовото Разпятие ни напомня, че във всеки един от нас се крие по един разбойник, по един Юда, по един апостол Петър по време на отричането му и по един фарисей. Никой от нас не е застрахован от грешки, предателства и падения. Никой не е защитен от мрежите на законническата вяра, която е довела до разпъването на Спасителя. 

Отец Харалампос Пападопулос пише за религиозните любители на Закона: 

„Благочестивите“ се стремят да победят Бога, а не да бъдат победени от Неговата любов. Царството Божие за тях е постижение и завоевание, а не дар и милост⁶.

Законническата вяра е вяра без милост към ближния, вяра, която е готова да гори неверниците и грешниците на клади, която иска да владее със силата на меча цели народи и която убива по плът и Самия Бог – вяра на Великия инквизитор. 

Днес отново и отново разпъваме на Кръст Христос.

Ако оправдаваме злото и смъртта, заплюваме в Лицето Този, Който „със смъртта си смъртта победи“⁷.

Ако подминем бедния и бездомния, подминали сме Христос.

Ако със строгото си поведение и много изисквания изгоним от храма човек, който търси истината, изгонили сме от душите си Бога.

Ако превърнем ходенето ни на църква, в театър, където се обличаме различно и водим различен живот от този извън храма, се оприличаваме на книжниците и фарисеите, които Христос сравнява с варосани гробници⁸. 

Клайв Стейпълс Луис отбелязва в „Наблюдения върху една скръб“, че „никога не знаеш доколко наистина вярваш в нещо, докато неговата истинност или фалшивост не станат въпрос на живот и смърт за теб“⁹, разсъждавайки за вярата в Бога след загубата на съпругата си, болна от рак.  

Къде стоим в евангелския епизод за Разпети петък, е свидетелство за нашата вяра в Христос. Изпитание за собствената ни съвест. А след мрака на Велики петък, ще възсияе светлината на Възкресението. Защото смъртта е безсилна да задържи в гроба, Този, Който е Самият Живот.

Боже Слово, Ти Сам смърт човешка прие, но възкръсна, както бе предрекъл Сам и въздигаш рода человечески! ¹⁰

–––––

1. Вж. Символ на вярата, 2-ри чл. (тук) ↩︎
2. Ср. „Страшният съд над Бога“ (тук) ↩︎
3. Вж. Мат. 23:4 ↩︎
4. Ср. „Постановление на XXV Всесветовен руски народен събор „Настоящето и бъдещето на Руския свят“ (тук) ↩︎
5. Вж. Мат. 27:46 ↩︎
6. Из „Докато вярваме в нашите „добродетели“, Бог ще напълни небето с блудници и митари“ (тук) ↩︎
7. из Тропар на Възкресение Христово (тук) ↩︎
8. Вж. Мат. 23:27 ↩︎
9. Из „Наблюдение върху една скръб“ (тук) ↩︎
10. Из „Опело Христово“, Първа статия (тук) ↩︎