Християнство.бг
Не минава и ден, без някой да ми пише лични съобщения или в блога „Маран Ата“ за своята болка и разочарованието от това, което се случва с Руската църква.
От позицията на по-голямата част от свещенството и миряните, от проповедите, които се произнасят от църковния амвон, от факта, че църквата всъщност спря да служи на Христос, да носи благата вест за Неговото възкресение, да призовава към мир, любов и единство, към милосърдие и състрадание. Постави се на служба на земната власт и на светските кумири – патриотизъм, национализъм, милитаризъм…
Би било разбираемо, ако това се пише и говори от атеисти или неофити, неотдавна дощли в Църквата и разочаровали се от сблъсъка с реалността. Но проблемът е, че ударът засегна най-твърдата и вярната част на църквата, хората, които съставяха фундамента ѝ.
Живели в нея по 20, 30 и 40 години. Участвали във всяко богослужение, редовно се изповядвали и причастявали. Водили беседи по Евангелието, пели в църковния хор, преподавали в неделните училища, занимавали се със социална работа и благотворителност.
Точно тези хора (може би не всички, но много от тях), които живеят с Христос и не си представляват живот извън църквата, внезапно осъзнаха, че тяхната съвест вече не им позволява да пристъпъват прага на храма, в който се молят „за победа над противника“ и извършват дела, които са много далеч от християнските заповеди за любовта. И където се правят, че това е нормално, че така е било, е, и ще бъде, и че всеки християнин е призван към такова „служение“.
Точно на тези членове на църквата, на най-верните Христови деца, им е най-трудно в момента. Много по-лесно е на тези, които влизат в храма само за да запалят свещ или да „кръстят“ някое дете. Те не са живели християнски живот, не са вникнали в неговия смисъл и затова не забелязват подмените.
Съдът принадлежи на Бога. В същото време, като чета Евангелието и посланията на апостол Павел, постоянно се чудя какво проклятие си навличат тези лъжепастири, които направиха такава ситуация възможна. Те разрушиха и продължават да разрушават християнското единство.
През цялото време Христовата Църква е била като малко островче (или малка лодка) посред езическото море.
Само една крачка отделя събралите се тук хора от езичеството и безбожието, в което са живели преди да срещнат Бога.
Всеки от нас е призван да бъде верен на Христос, но както апостол Павел пише в 4-та глава на посланието си до Ефесяните, именно учителите на Църквата – пастирите (тоест сегашните епископи и свещеници), трябва да спасяват стадото си от езичеството, което е готово да ги надвие.
И виждаме, че точно тези пастири са поразени от езическа слепота, не са останали верни на евангелските заповеди, живеят по плът, а не по Дух.
Това, което е било предсказано от пророк Захария, се случи: „Порази пастира и ще се разпръснат овцете“ (13:7). Преди всичко, това се отнася до Разпятието и бягството на апостолите, но в по-широк смисъл се тълкува и като указание за всяко разсейване/разделяне на християните, вследствие съблазни и гонения.
Да, ние вярваме и се надяваме, че лишените от пастир овце не са окончателно изгубени. Защото, както апостолът казва, Господ пак протяга Своята ръка и защитава Своите малки – тези смирени и послушни, които Му остават верни, независимо от всички съблазни.
Вярата в това и надеждата на Божието милосърдие са единственото, което ни поддържа в този момент, но не ни предпазват напълно от горестта и болката.
Знаем, че трябва да бъдем изпитани и пречистени чрез огъня на бедствията и изкушенията. Само по този начин можем да станем истински Божи народ, ненапразно призоваващ Неговото име. Но още колко далече сме от този момент! И какво можем да направим, за да достигнем до него?
Нямам отговор на този сложен въпрос: как да живеем в рамките на сегашната Руска църква? Как да ходим в храма и да се причастяваме с тези, които се отклониха от Божиите пътища, които забравиха за милосърдието и състраданието, които са заети със суета?
С тези, чийто разум е помрачен? Чието невежество и закостенялост не им позволяват да живеят с Бога? Как да съжителстват в една църква християни и езичници?
Не знам как да помогнем на нашите братя и сестри, които са подмамени от „хитрото изкуство на измамата“ (Ефес. 4:14), и са станали плячка на „лукави негодници, изкусни в науката на измамата“.
Как можем да помогнем на хора, чиито сърца са закоравели до степен, при която извършват явно зло, без да осъзнават това?
Но дали е добре да се правим, че запазваме единството с тях? Единството, за което говори апостол Павел, не се свежда само до външни признаци – общата структура, йерархия и дори място и време на събранието. Отличителният белег на истинската Църква е „единството на духа чрез връзките на мира“ (Ефес. 4:3). Това е единство в любовта към Христос и към хората. Но за каква любов може да се говори, когато стадото предава пастирите си на съд и осъждане, а пастирите донасят стадото си?
Можем ли да запазим духовното единство при това положение? „Най-важното, което изповядваме, е вярата в Христа Иисуса“. Но нима само с думи, а не с целия си живот, с всяка своя постъпка, християнинът изповядва вярата си?
В продължение на година и половина отново и отново се връщам към тези въпроси. Може би сме стъпили в нов етап на християнския живот?
Когато сме се научили да живеем външната страна на християнството (а отиването на църква в неделя и дори животът в общността всъщност са външни аспекти на нашия живот, а не вътрешния живот на духа и душата), ние сега сме принудени да се обърнем към себе си, да търсим не външен, а вътрешен източник на благодатта – този дар на Светия Дух, който ни е бил даден при кръщението, и който живее в нашето сърце от тогава.
Спомнете си християнските аскети и подвижници. Наистина ли те живяха външен обществен живот? Свети Серафим Саровски, оттеглил се в далечна килия, се върнал в манастира не по своя воля, а след принуждение от страна на манастирското ръководство.
Дори самото възникване на християнския монашески живот… Помните ли кога той се появи? Това стана, когато Църквата, дълго преследвана и презирана, е била призната. Когато епископите намериха пътя към императорския двор. Когато повсеместно храмове са започнали да се отварят. Тогава се появили и онези, които са ценяли не външните проявления, а съкровените преживявания, животът в Духа, а не изпълнението на религиозни ритуали.
Изобщо не искам да омаловажавам църковното благочестие и особено Литургията като общо дело на вярващите, като Тайнство на Царството, като чудо на Тялото и Кръвта, като благодарствена жертва. Но наистина ли общото дело е все още общо? Дали пътищата ни не се раздалечиха твърде много?
Чета посланията на апостол Павел и не виждам там нито дума за любов към земното отечество, за служение на кесаря и битки с враговете на императора, за обучение на юмручен бой и изкуството да владееш меча, за всички „дрънкалки“ и „звънци“, с които мнозина от съвременните християни са прелъстени.
Великият апостол мисли и живее с едни съвсем други цели и концепции.
Той призовава християните да се откажат от своя предишен „вехтозаветен живот“ и от измамните желания, които водят до гибел, и да станат „нови хора, създадени от Бога като Негово подобие в правдата и истинската светост” (Ефес. 4:24). Да не позволяваме на дявола да заема място „посред нас“.
Той ни призовава да постигнем християнска зрялост, да се впишем в мярката на Христовата пълнота – да бъдем подобни на Него по дух. Гледайки ни, хората трябва да видят Спасителя – да Го разпознаят в нашите думи и постъпки.
Веднъж на известната милосърдна сестра Флорънс Найтингейл един мъж, за когото тя се грижела, казал: „Ти си Христос за мен“. Ето един пример за това , към което истинските членове на Църквата са призовани от апостол Павел. Но колко далеч сега е църковната проповед (и въобще всичко, с което живеят членовете на нашата църква) от тези думи и призиви!
Вероятно единственото, което можем да направим в момента, е да слушаме думите му, да ги направим част от ежедневието си (което наистина не трябва да се ограничава само до църковната благочестивост), да им дадем възможност да влязат в нашите сърца и да ги преобразят. Само така, според мен, можем да запазим духовното си единство в Христа Иисуса.
Бъдете добри един към друг, състрадателни и прощавайте си взаимно, както и Бог в Христа ви е простил (Ефес. 4:32).
Подражавайте на Бога като Негови възлюбени чеда. Живейте в любов. Не бъдете съучастници на онези, които се опитват да ви измамят и да ви принудят да се отклоните от правите Божии пътища. „Не участвайте в безплодните дела на тъмнината, а по-добре ги изобличавайте (Ефес. 5:11).
Винаги и за всичко благодарете на Бога и Отца в името на нашия Господ Иисус Христос (Ефес. 5:20).
Маран Ата!
______
Източник: Блог на отец Йоан Бурдин
