Eлисавета Георгиева
Нищо не съществува само за себе си, а винаги съществува в отношение с нещо друго, като започнем от протоните и неутроните и стигнем до съзвездията. Така и човекът не съществува сам за себе си. Един човек не е човек. Той винаги съществува в отношение, във връзка.
Какво е адът? Адът е немощ, неспособност да се гледаме един друг лице в лице, да съзерцаваме лицето на ближния. Както майката гледа детето си и детето гледа майка си.
Детето гледа своята майка и се храни с нейното мляко, и живее, гледайки своята майка. А и майката в същото време осъществява пълнотата на своя живот, раждайки своето дете, хранейки го и възпитавайки го.
Това е всекидневна реалност, но тази всекидневна реалност ни насочва към една друга реалност, заради която съществува този свят и раждането в този свят. Защото, както не би имало смисъл, ако се раждаме само тук и сега и ако това рождение не е раждане за вечността, така и общението между хората и общението в общността би било безсмислено, ако не е квас и подготовка за единството във вечността. А ако общението е подготовка за вечността, то тогава то трябва да се съпоставя с Живия Творец, с Бога, защото Той – Отец, Син и Свети Дух, е Първоизворът на общението. (1)
Литургията означава Църква, а Църквата – това е Бог и човек. Богочовешки организъм, съчетан от жертвената любов на Христос и христоподобния човек във вечен съюз на радост и взаимно съзерцание лице в лице. Последната тайна на вечното събрание в градината на радостта не е нищо повече от пълнотата на историческите реални събития в човешкото ежедневие – пълнота, в която ни една сълза човешка не е напразна или забравена. Тя не е нищо друго освен изпълнение на пълнотата на вечно присъстващият Господ Иисус Христос.
Бог и човек, време и вечност, детска сълза и всички човешки страдания – всичко това още тук на земята започва да се събира в едно и да спасява от забвение и унищожение и се превръща в Христово благоухание. Църквата пее по време на литургия песента на вечността и утешението „Видехом свет истинный, прияхом Духа Небеснаго…“.
С други думи за човека остава избора между жертвената Христова любов, в която ни се дарява и открива лицето на другия като вечна радост и утешение, и жертвоприношението на себе си и другия на похотите, тоест на идолите. Тогава другият става източник на мъки и адски временно-вечен кошмар.
На човека остават тези – богослужение или идолослужение. (2)
–––––––––
(1) – Източник: сайт „Православна младеж“
(2) – Източник: сайт „Православие.ru“, „Литургия и подвижничество“
Цялото интервю „Лице в лице“ с митр. Амфилохий Радович, части от които са цитирани в тази публикация, можете да прочетете тук.
