Меню Затваряне

Реалността на Рождество

Маргарита Генчева

Маргарита Генчева

В този секуларизиран свят, за повечето хора извън Църквата, Рождество Христово представлява зимен празник на семеен уют и топлина, изпълнен с предпразнична суета, украсяване на коледната елха и задължителните подаръци под нея.

Несъмнено, тези мигове, дори за невярващия човек, носят привкус на нещо различно, нещо отвъд ежедневието. Тържество, което стига до границата на видимия свят и се опитва да я прескочи, като душата на човека тайнствено усеща, че има и друг свят, отвъд реалния сив живот на постоянното бързане, липсата на време, задълженията и тревогите. Този копнеж по красивото и тайнственото, което още не е осъзнато и открито, личи и във всички съвременни филми за Коледа. В тях задължително присъства елементът на чудото.

За християнина чудото и тържеството си имат име. Чудото не е някаква безлична, обща радост, а благата вест, че Христос се роди, че Бог стана Човек, за да станем ние богове. В този контекст Лимасолският митрополит Атанасий споделя: „Ако Той не беше станал човек, то и ние не бихме могли да Го познаем, да се съединим с Него, защото Той щеше да бъде недостъпен за нас и непознат, нещо невидимо, без пълна възможност да бъде познато (…) Ние обичаме Христос, защото Той пръв ни обикна“ („Когато Бог стана човек“). Бог Слово се ражда като Човек в нашия свят, за да изцери повредената от греха човешка природа и да ни даде възможност да се охристовим, да станем богове по благодат.

Това е смисълът на този светъл празник. И затова е тъжно как днес той се забравя и подменя със суета и полуфабрикати. Много е важно да не подменяме значението на Рождество Христово – защото или го правим твърде сладникав и изпълнен с голяма доза еуфория празник, или пък го присвояваме и казваме, че той си е наш, народен празник.

Нито превръщането на Рождество Христово в празник на светската любов, Дядо Коледа, мистични чудеса и захаросано въодушевление, нито национализирането му водят до нещо добро. Защото и двете са далеч от истината. Реалността на Рождество е съвсем различна. Един Младенец се ражда в обора при животните, защото за Него няма място в странноприемницата. Впоследствие бяга, заедно с майка Си и праведния старец Йосиф, в Египет, защото от раждането Си на тази земя е гонен. Но Божественият Младенец идва да покорява души, а не територии. И накрая се смирява безкрайно като приема смърт кръстна – Той, Царят на вселената, Създателят на всичко видимо и невидимо. А славното Му възкресение бележи победата над смъртта и даруването ни с живот вечен.

В този период от годината е традиционно да показваме милосърдие към страдащите, бедните и слабите. Да посетим някой и друг старчески дом, да участваме в благотворителни кампании и така само да затвърдим в себе си чувството, че сме добри. Христос обаче се роди на този свят, за да послужи на хората през всеки ден от своя земен живот. И ако желаем да сме истински Христови следовници, трябва да изпишем в сърцето си като на скрижали Неговите заповеди. А те са за обичта към ближния, за милосърдието към всеки човек – не само в празничните дни от годината, но през целия ни живот. За Господ не се намери място в целия град Витлеем. Затова чрез милосърдието към ближния, а ближен ни е всеки един човек, ние го подслоняваме в яслите на нашите сърца. Разбира се, на ближния ще помогнем, с каквото и както можем. Понякога една усмивка, една добра дума или искрено съчувствие и съпричастност са достатъчни да съгреят и да просветлят човешкото сърце.

Но каква е реалността на Рождество Христово? От едната страна Ирод, пълните странноприемници и града, който не се оказа готов да Го приеме, а от другата: бедните ясли, тримата влъхви, Неговата свята майка и праведния старец Йосиф. Тази реалност ще се простира през целия земен живот на Христос, а и през цялата по-нататъшна история на Църквата. От едната страна са тези, които от цялото си сърце са Го приели за Бог и Спасител, които в живота си въплъщават Неговата любов към всички хора, а от другата – тези, които ожесточават сърцата си, които са немилосърдни и жестоки към падналия си събрат; за които ближен е само този, който мисли като тях, а другите са врагове и достойни за презрение.

Днешните усилни времена обаче ни връщат отново към тази реалност на Христовото Рождество. Както светото семейство бива принудено да се спасява от гнева на Ирод в чужда земя, така и днес много хора напускат домовете си, бягайки от ужаса на войната и от своите мъчители в далечни земи. Там, където някое детенце се е свило уплашено до майка си в бомбоубежище, там, където вият сирените, сигнализирайки за нови ракетни удари – там е Христос. Там песента на ангелите „Слава във висините Богу, на земята мир, между човеците благоволение“ се превръща в искрена молитва към Бога да спре безумието на войните, да смекчи ожесточените сърца на хората, които Го забравиха и чието основно занимание е взаимното изтребление.

Докато от някои се усеща само злоба срещу жертвите на жестоките войни, докато в името на „велики“ цели, в името на „отечеството“, в името на „общото благо“ оправдават насилието, омаловажават човешките жертви и се опияняват от чувството на собствената си богоизбраност, докато говорят за „свещени войни“, а не виждат разрушените до основи градове, неусетно се уподобяват на Ирод, който избива 14 хиляди  Витлеемски младенци. А Христос се ражда в сърцата на техните жертви, защото за тях, точно като за Него, не се е намерило място в този свят – „Син Човечески няма къде глава да подслони“ (Мат. 8:20).

А какъв дар да поднесем на Младенеца, когато всичко, дори самият ни живот, е Негов? За Него е най-ценно нашето сърце. Смирение, милост и любов към другите иска да види от нас Бог. Често сме готови с правоверен гняв да „горим“ грешниците на кладите, нерядко хората в Църквата се оказваме по-жестоки от тези, които са извън нея. Неведнъж светът вижда в нас не Христови последователи, а фанатични разпространители на идеологии, нямащи нищо общо с християнството. От нас нерядко словата „Слава във висините Богу“ звучат неискрено и кухо. Забравили сме да ги живеем. Има войни и кръвопролития, а ние проповядвахме ли с целия си живот Христовия мир, Който Бог донесе на света още с раждането Си във Витлеемската пещера?

Рождество Христово е отражение на нашето състояние; имаме избор – дали ще подслоним Младенеца Христос в яслите на душите си, дали ще Му служим, както Неговата свята майка – Пресвета Богородица и св. Йосиф Обручник, дали ще Му се поклоним, както някога тримата влъхви, които са познали в Него Бога, или ще се уподобим на Ирод, който искаше да Го погуби…

Изборът е наш. Днес разривите преминават не просто по границите на отделните държави, а през човешките сърца, както беше отбелязал мъдро един свещеник. Ако дадем подслон на Божествения Младенец, Той ще ни даде всичко и най-вече самия Себе Си, ще стопи леда в сърцата ни и ще одухотвори взаимоотношенията ни с останалите хора. Тогава самите ние ще се превърнем в една жива проповед на Богочовека в света.

„Христос се ражда – славете Го! Христос слиза от небесата – посрещнете Го! Христос е на земята – извисете се! Пейте на Господа, всички на земята, радостно Го възпейте, народи, защото Той се прослави!“ (Катавасии на Рождество Христово).

———————-

 Източник: Вяра и Дело, брой 6 (44), година IX, декември 2023 г.

Posted in Вяра и Дело

Вижте още: