Християнство.бг
Религиозните социопати си създават свои собствени идоли: църковно-административната система, свещените чинове, светите канони.
Струмишки митрополит Наум
Хората са склонни да си създават идоли. Идол е всичко онова, което човек поставя на първо място в сърцето си вместо Бог и вместо духовния растеж в Бога. Хората искат да се хванат за нещо видимо, осезаемо – като слепец, вкопчен в пръчка, и за нещо, което могат да усетят и преживеят, а Бог не изглежда много подходящ за това.
Затова когато Моисей се връща от планината Синай със скрижалите на Божиите заповеди, народа вече си бил направил идол във формата на златно теле и започнал да му се покланя.
Основната причина за това поведение е пленяването на сърцето от страсти – любов към славата, любов към парите и плътска похот, които държат ума непросветен и сляп да види Бога. И цивилизованият човек е принуден да търси своята сигурност и безопасност в нещата от този свят: държава, нация, семейство, бизнес, власт, титли, престъпления и други подобни – законно допустими и незаконни, от които той си създава идоли.
Казвам „принуден“ заради контрола, който демоните чрез страстите имат върху живота ни, особено използвайки страха като инструмент. Въпреки, че винаги се свързва с нещо материално, идолът всъщност е фалшиво състояние на помрачения ум, демонична идея, прелест.
Не само обикновените хора, но и религиозните социопати си изработват свои идоли, свързани с тяхната „вяра“. В такива идоли се превръщат: църковно-административната организация, свещените обреди, външната и вътрешната част на храма, типиците, светите канони, календарите, одеждите, начинът на пеене, начинът на служене, начинът на поведение, постът и какво ли още не. Това съвсем не означава, че те не се покланят и на същите идоли, както обикновените хора, защото основата на тяхното идолопоклонство е една и съща – сърце, осквернено от страсти, затворено за умно-сърдечна молитва и обладано от демони, и помрачен ум. Те просто прикриват обикновеното си идолопоклонство с религиозно идолопоклонство.
Какво не разбират тези религиозни социопати – активни и пасивни; тоест, какво не разбират тези идолопоклонници?
Първото нещо, което не разбират, е, че идолът е винаги един и същ и е единствено пречка за духовното развитие и растеж. Който си направи идол от нещо и го приеме в сърцето си, такъв човек спира да расте духовно и вместо това започва неговото падение. Второ, тъй като са лишени от перспективата за духовно развитие – подобно на някои, които са духовно слепи, те никога няма да разберат, че това, което смятат за неизменен идол, както всичко останало има свое историческо начало, развитие и край. Това, което мислят за истина за своя идол, изглежда съвсем различно в зависимост от степента на пречистване на сърцето от страстите, степента на просветление на ума и степента на обожествяване на личността.
Например, един е литургичният типик на общежителния манастир, друг на онези, които живеят в скитове и трети на отшелниците. А пък съвсем друг е в градските църкви; Не може за всички да бъде наложен един и същи типик – по някакви идолопоклоннически причини, просто защото при различните хора става въпрос за различно качество на духовния живот и различни духовни нужди.
Например, молитвата на този, който е на най-ниското ниво, е само умствена и словесна; молитвата на този, който е на етапа на просветление на ума, е аскетична, умно-сърдечна: а молитвата на обожествения е непрестанна умно-сърдечна молитва. Такава е съответно и тяхната литургична молитва.
Или например, докато за някой, който е на първо ниво – очистване на сърцето от страстите – храмът е мястото, където се събираме за светата ситургия, за този от втората степен – с просветлен ум чрез умствено-сърдечна молитва,
– храм е целият видим свят, да не кажа вселената, а негов олтар е всяко място, на което изпълнява Божията воля за слава Божия – на дело и в молитва. Този пък, който е на третото ниво – обожествяването на човека, сам се превръща в храм, който събира всички хора, а сърцето му е олтар, от който Светият Дух призовава Господа с неизказани въздишки за тяхното спасение: Авва, Отче!
И светите канони са приложими по различен начин за всяка от степените; и т.н., и т.н. Ясно е, че всеки от своята духовна степен вижда нещата по различен начин, но духовно по-силният трябва да понася слабостите на по-слабия; а пък непросветените трябва да се учат, а не да поучават.
Естествено, идолопоклонниците – от типа на активните религиозни социопати – са много трудни за лечение и е почти безнадеждно човек да се занимава с тях, защото основната храна за тяхното славолюбие е именно конфликтът с добре познати църковни авторитети, като митрополити, архиепископи, патриарси и цели синоди.
Те не са толкова много, но са шумни и ефектни. Само много сериозни болести и нещастия могат да ги спасят, и то ако им дойде на ум да се покаят. Но, за съжаление, през десетилетията ми работа на Божията нива не съм наблюдавал толкова дълбоко покаяние, което да съответства на злините, които те нанасят. Просто времето, в което на демона е позволено да действа чрез тях, минава и изведнъж той изчезва.
А новопоявилите се активни религиозни социопати не знаят какво се е случило с предишните, или пък демонът ги заслепява, за да не видят каква е съдбата на някои от настоящите. Нещо подобно се случва с пасивните религиозни социопати – тези, които одобряват работата на активните; а такива има много. Без значение как ще свършат, ние имаме отговорност да се молим за тях.
Не ни е позволено да им желаем нищо лошо и не ни е позволено молитвено да изключваме някого от сърцето си, без самите ние да загубим молитвата в сърцата си.
Пиша за онези идолопоклонници, които страдат от невроза – религиозна или не, но имат възможност, ако желаят, да преминат към първия етап от духовното развитие на личността. Пиша с предупреждение за онези, които вече са на първия етап от духовното си развитие, но виждат, че донякъде стагнират в духовното си развитие; и пиша за онези, които са на втория етап от духовното развитие, които, за да продължат да растат духовно, трябва доброволно да се откажат от всякакъв човешки авторитет и слава – всъщност пиша срещу себе си.
Както казах, всяко спиране на духовния растеж е сигурен знак за някакъв вид идолопоклонство. Щом забележим, че не растем духовно, тогава е сигурно, че сме си направили идол от нещо. Самата духовна стагнация е идолопоклонство.
Липсата на стремеж към духовно израстване е идолопоклонство – когато невротикът смята, че няма първи етап от духовното развитие на човек, когато човекът от първия етап смята, че няма аскетична умно-сърдечна молитва и просветление на ума и т.н.
Не ви пиша това с намерение да променям каквото и да било от установеното от Църквата – нито устава, нито литургията, нито каноните, нито календара, нито каквото и да било – аз съм против всякаква ненужна промяна, а по-скоро казвам, че установеното от Църквата трябва да се използва като педагогически инструмент за постоянно духовно израстване, а не да се правят идоли от едно или друго. Не са ни нужни външни промени, а вътрешни изменения.
Чрез написаното искам да ви насърча да имате отворено съзнание, да не попадате в капаните на идолопоклонството, да ви мотивирам да растете – защото духовният ви растеж ще разруши всеки идол, който се изпречи на пътя ви, и ще виждате същите неща по различен, духовен начин – докато не ги видите в нетварната светлина на Бога.
И искам да ви напомня, че именно идолопоклонниците подготвят пътя за антихриста, защото са от същият дух. Който разбрал, разбрал.
––––––––––––––––––––
Превод: архим. Никанор
