Християнство.бг
На 11-и септември т.г. Социологическа агенция „Галъп интернешънъл“ публично оповести подробно свое проучване на общественото мнение относно рейтинга (процент на одобрение) на Българската православна църква – Българска патриаршия (БПЦ-БП, впрочем според нейния Устав това именно е пълната титулатура на отечествената ни църква, с която тя бива при(по)зната от останалите т.нар. „поместни църкви“ на Православния изток). Направеното проучване отразява две основни неща (бих казал състояния): на първо място какъв е рейтингът към днешна дата на БПЦ и на второ – на нейния нов предстоятел, т.е. на новоизбрания от 30-ти юни т.г. от Четвъртия патриаршески църковно-народен събор Видински митрополит Даниил за Български патриарх.
Настоящата публикация си поставя за цел да спре вниманието си към въпросните социологически данни на агенция „Галъп“, като те ще бъдат съпоставени в историческа перспектива с политическите (и културни) промени в страната от началото на 90-те години на отминалия изключително динамичен век за държавите от бившия Социалистически блок, с породилите се днес военни конфликти в Източна Европа (между Русия и Украйна) и Близкия изток (между Израел и Палестина). Намерението ми да се обсъдят (и анализират) данните от това проучване в точно такава перспектива е, че има във висока степен сходство: общественото одобрение на БПЦ и нейният тогавашен предстоятел преди малко повече от 30-ина години като тенденция се припокрива със социологията на „Галъп“. Отговорът на въпроса: на какво се дължи това – да има сходство в тази тенденция – при положение, че политическите обстоятелства тогава носеха друг обществен импулс за промяна на политическата система от тоталитарна на демократична, е изследователската задача, която в последващото изложение ще се направи опит да се изпълни (доколкото една публикация от типа на статия позволява това).
Терминологично уточнение на богословските понятия „глава“ или „предстоятел“
Искам да обърна внимание на една добронамерена забележка, която ми отправи д-р Жасмина Донкова, държавен експерт от Дирекция „Вероизповедания“ към Министерски съвет на Република България, която е безспорен специалист по църковно (канонично) право и – за обичащите фактологията – тя е първата жена богослов в целия православен свят „канонист“, докторирал в Софийския Богословски факултет по тази научна област. Да отбележа, че същата има още и защитен докторат в областта на история и философия на религията в БАН. Та въпросната забележка беше насочена към използваното от мен за каноничен статут погрешно определение „глава“ по отношение първойерарха на БПЦ, както и въобще към всички поместни църкви. Правилното обръщение би следвало да е „предстоятел“, тъй като според догматическото богословие на Православната (Източната) църква единствено Господ Иисус Христос се явява по неотменимото си право свише глава на Църквата, докато нейните членове пък са всички миряни, повярвали в Неговата спасителна мисия и изкупителна жертва (вж. Ефес. 1:22, 5:23; Кол. 1:18).
В по-широк контекст може да се направи уточнението, че към членовете на това тяло (Църквата) се числи и всечестният клир (духовенството), включително епископатът (висшият клир), чиито собствено представители по силата на догматико-каноничната традиция на Църквата (и Източната, и Западната) може да бъдат изб(и)рани за предстоятели на църковни катедри или поместни църкви. Следователно епископатът, който е абсолютно задължителен за пълнотата на духовната йерархия на самата Църква – без него тя не би била и онтологично осъществима като божествена институция, е също част от тялото на Църквата. И нещо много повече – „апостолското приемство“, (съ)относимо към достойнството в правомощията на епископата, се изразява с непременното опазване на неговата непрекъсваемост, датирана още от времето на Христовите апостоли (първите епископи). При прекъсване на това приемство се изпада в разкол, който неизбежно води до схизма и непризнаване на „сепариралия“ епископат за валидна част от единството на поместните църкви.
Забележката на д-р Донкова е основателна: стоящите на върха в отделните поместни църкви (били с ранг на патриаршии, архиепископии и/или митрополии) са по същество предстоятели, но не и глави на догматически определената „едната, света, съборна (вселенска) и апостолска Църква“ (вж. 9-и чл. от „Символа на вярата“). В допълнение по тази точка ще приведа думите на един от моите професори по Нов Завет в Софийския Богословски факултет – Иван Желев, за свещеническото достойнство на владиците. Той шеговито отбелязваше в лекциите си, че ако Църквата определя Христос за свет, то владиците за пресвети, от което ние, студентите му, избухвахме в смях.
Рейтингът на Църквата и патриарха – исторически контексти и съвременни тенденции
Социологическото проучване на „Галъп“ отбелязва, че рейтингът на БПЦ е 43.1%, а на новоизбрания Български патриарх 30.6%, което е с 12.5% по-малко от нашата църква. Разликата от над 10% идва да покаже, че като цяло общото мнение на българското общество към БПЦ е положително, макар да не надхвърля средната (психологическа) граница от 50%. Причините трябва да се търсят в политизирането на някои от решенията на висшия клир на БПЦ, т.е. на Св. Синод, спрямо руската военна инвазия в Украйна, както и новоучредената там от Вселенския патриарх Вартоломей поместна църква, от една страна, и от друга – скандалите с избора на нов Сливенски митрополит. По-скоро тези две причини не (пред)определят общественото мнение в самите църковни среди за БПЦ и митрополитите като цяло, а тези, които са извън тях, в смисъл – социологията изследва общественото мнение изобщо, а не конкретно. Ако това проучване беше се състояло само в църковните среди (миряните), то най-вероятно данните биха се различавали от сега оповестените, но не с драстична разлика – данните биха се доближили до 50-те процента.
Общественото одобрение на БПЦ е сравнително високо, но не чак толкова, както непосредствено след демократичните промени от края на 1989 г., когато с преустановяването на тоталитарния режим в страната се предостави пълна свобода на вероизповеданията и особено на Църквата като традиционно такова (в контекста на правното „ex lege“, което е и конституционно закрепено в чл. 13, ал. 1 от Конституцията на Р България и в Закона за вероизповеданията в чл. 10, ал. 1). Тогава нейният рейтинг надхвърли 80%, от което десноцентристките формации от прехода побързаха да се възползват и да пришият към своите политически проекти това високо доверие за увеличаване на електоралната им подкрепа. Тогавашните положителни нагласи към БПЦ като институция се „препокриха“ с възраждането на националистически рефлекси от предосвобожденските десетилетия на Родината, чиято идеологическа платформа намира изражение с учредяването на Българската екзархия през 1870 г., което само по себе си представлява революционен акт (подкрепен от Високата порта) на българите за независима църква. За съжаление, и днес политическият елит продължава да се „заиграва“ с авторитета на БПЦ, поради което в рейтинга ѝ се отчита известна колебливост (в рамките на „предвидимата“ статистическата грешка).
С появата на разкола в БПЦ през 1992 г. общественото доверие към нея се влоши до степен, че (раз)решаването на конфликта с каноничната легитимация на нейния висш клир в лицето на Св. Синод беше невъзможно, без да се прибегне до намесата на висши църковни авторитети от други поместни църкви. Свиканият по инициатива на покойния Български патриарх Максим (1914-2012) Разширен и надюрисдикционен всеправославен събор през 1998 г. в София (от 30 септември до 1 октомври в Патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски“) способства да се преодолее разкола. За постигането на това ролята на Вселенския патриарх Вартоломей се оказа от решаващо значение. Същият съумя да предразположи българския каноничен Синод, собствено патриарх Максим (понеже – което патриарх Вартоломей подчерта – това беше единственият възможен начин да не се задълбочи кризата и съборът да не постигне целта, за който е свикан), да при(по)знае свещеническото достойнство на въздигнатия в разкол клир на Алтернативния („Пименов“) Синод, а по отношение на неговия епископат – те „по крайно снизхождение“ със заявено покаяние, адресирано писмено под формата на „Покайно писмо“ към предстоятеля на каноничния Синод, да бъдат опростени и приети без обструкции в лоното на БПЦ (общо 13 в епископски сан заедно с „патриарх“ Пимен).
Фори Светулката – политизирания страдалец на църковния егоцентризъм
Парадоксално е, че през тези първи години на демокрация религиозността стана толкова манифестирана в бита на българина, че с право социолозите отчетоха това явление за своеобразен бунт срещу дълго потисканата свобода за (себе)изразяване във и чрез Църквата и нейните морални категории. Нравствено-етичните норми на марксизма се замениха твърде бързо с тези на Църквата и всичко, което противоречеше на религиозността, срещна остро обществено негодувание и политическо съпротивление. Недостатъчно ясно изразената позиция на БПЦ тогава за осъждане на тоталитарния атеистичен режим изведе фигурата на печално известния йеромонах и дисидент Христофор Събев (известен повече като Фори Светулката), който подкрепен от политическата демократична върхушка беше погрешно възприет за изразител на Църквата срещу комунизма. На 7 декември 1989 г. в София той е сред главните инициатори в организирания „Митинг-шествие в защита на религиозните права“, който го и предвожда. Смехотворно запомнящи се ще останат кадрите от репортаж на БНТ от 1990 г. в сградата на бившия Партиен дом в столицата, където той със сноп запалени свещи в ръце извършва „чинопоследование“ (екзорсизъм) за изгонване на злите духове на комунистите от там. Погледнато от дистанцията на времето, това буди дълбоко недоумение (и потрес) заради неминуемото отъждествяване на тази показна акция с шамански ритуал.
Публичното присъствие и медийно отразяване, което не бива да се пренебрегва като фактор за имиджово налагане на Фори Светулката, както и получената вследствие на това широка обществена подкрепа – и най-вече политическа, показва изземването на полагащата се по право инициатива на Св. Синод той да осъди комунизма. Самосиндикалните прояви на Събев доведоха до рязка разделителна линия сред обществото между възприятието за Св. Синод на БПЦ като религиозна институция и БПЦ като Църква сама по себе си. Това породи тенденцията за „вяра в Църквата“, но не и за „вярване на БПЦ“. Тъкмо поради тази причина – поради сринатото обществено доверие в Св. Синод, разколът в БПЦ стана факт. И ако трябва да бъдем болезнено по-конкретни, този факт се случи от нерешителността на синодалните старци веднага да осъдят комунистическия режим в страната и успоредно с това да запознаят обществеността с множеството репресирани и избити от този режим духовници (по същество свещеномъченици), а не това да става по линия на историческите проучвания за този мракобесен период в българската история (1944-1989).
Във връзка с въпросната нерешителност на БПЦ да осъди открито комунистическия период, това вероятно се дължи на едно неприятно обстоятелство, което голяма част от покойните членове на Св. Синод премълчаваха или ако бяха заставяни поради силния обществен и медиен натиск, завоалирано коментираха. Става дума за агентурната им принадлежност като сътрудници на бившата Държавна сигурност, която се установи след разсекретяването на досиетата им през януари 2012 г. Вероятно това е и причината Св. Синод непосредствено след демократичните промени да не инициира вземането на такава позиция спрямо комунизма.
Социологически дискурси на признанието, покаянието и опрощението
В общи линии социологическите проучвания от тези ранни години на политически промени показват висок процент на обществено доверие към Църквата и нисък такъв към Св. Синод на БПЦ. Политическото вмешателство в дейността на Св. Синод бързо доведе до рейтинговия му спад и до реципрочно на това влошаване на отношението между БПЦ и политическата власт. За политическо вмешателство може да приведем писмо № 30 от 9 март 1992 г. на бившия директор на Дирекция по вероизповеданията на Министерски съвет Методи Спасов, в което известява Министерския съвет, че в качеството си на държавен орган обявява „erga omnes“ патриаршеския избор от 1971 г. за недействителен и като правна последица от това – за нищожна цялата процедура около избора на Ловчанския митрополит Максим за Български патриарх.
Необходимо е да внесем повече яснота за мотивите на Спасов да се противопостави на легитимността на патриаршеския избор на патриарх Максим. При всички положения за основен негов мотив служи придобитата информация, която пряко уличава в добре режисиран сценарий (но редактиран от КГБ) от комунистическата власт на тази процедура в полза издигане и поддържане кандидатурата на определено лице от митрополитите. Подобни сценарии на политическо лобиране се разиграват и в други поместни църкви от Социалистическия блок, като например с покойния Румънски патриарх Теоктист (1915-2007), за когото се разбра от разсекретените архиви на румънската комунистическа власт, че е бил посочен да бъде избран за Румънски патриарх от диктатора Николае Чаушеску (1918-1989). След падането на комунистическия режим в Румъния патриарх Теоктист прави публично признание, че е бил агент на румънските тайни служби, подава оставка като патриарх и се оттегля в манастир. Този акт на разкаяние, станало достояние на цялата румънска нация, която радикално отхвърля комунизма (да приведем като пример екзекуцията на Чаушеску и неговата съпруга Елена), не позволи доверието към Румънската църква да се отграничи спрямо нея като Църква и нейния висш клир – те запазиха висок рейтинг. Затова Теоктист не остана дълго в манастир за покаяние и обществото му прости. Предполагам, Спасов е смятал (надявал се е) на решението на патриарх Максим да последва постъпката на Румънския патриарх, и виждайки че това не се случва, решава да обяви за нищожен патриаршеския му избор, а политическата клика около самозвания Български патриарх Пимен да отстоява тази теза за вярна и за почиваща на факти и обстоятелства, разкриващи обективната истина.
В интерес на истината, публичен акт на разкаяние за принадлежност към Държавна сигурност от членове на нашия Св. Синод направи единствено митрополитът на САЩ, Канада и Австралия Йосиф с прочувствена изповед във вид на писмо през 2008 г., адресирано до цялата общественост: „Прощавай, български народе!“. Заявената от него оставка поради недостойно служение бива отхвърлена от Св. Синод, а обществото (предимно църковното) не само, че не го заклейми като бивш агент, но го обикна още повече като висш архиерей на БПЦ. За разлика от неговия публичен акт на признание и разкаяние, останалите членове на Св. Синод го направиха лапидарно след обществен натиск, което в очите на обществото се възприе за проява на лицемерие (безочие) от тяхна страна, както и за неосъзнаване какви поражения е нанесла агентурната им принадлежност за достойнството на БПЦ, освен за придобиването им на лични облаги, като например осигурено кариерно развитие в църковната йерархия.
Друг подобен случай на политическо вмешателство, но този път в полза на Св. Синод на БПЦ, е отнемането през 2004 г. със съдействието на бившия гл. прокурор Никола Филчев на незаконно завзетите 50 църкви и манастири, както и сгради, от клирици на Алтернативния Синод и обслужващия персонал и незабавното им предаване във владение на каноничния Св. Синод. Грозните сцени от репортажите на насилствено извеждане на узурпаторите с полицията, като дърпане за дрехите, хапане, скубане за косите, цинични изрази и изпадане в хистерични изблици, също способства за драстичен спад на общественото доверие към БПЦ, въпреки допустимостта на това правно основание – връщане на незаконно придобито имущество във владение на законния му владелец, какъвто е Св. Синод на БПЦ като юридическо лице с особен правен статут (както е определило българското законодателство).
Равносметката – социология на фактите или фактичност на обстоятелствата
Несъмнено събитията от 2004 г. нанесоха жесток удар от вече демократизираната държавна власт върху авторитета на БПЦ, която, както по-горе отбелязах, непосредствено след преустановяването на комунистическия режим се ползва с изключително висок рейтинг. Колебанието в отчитането на социологическите проучвания се дължи на допитването за даване на мнение по конкретно зададен въпрос (по-скоро като за отношение) към БПЦ. Така, ако респондентите (проучените лица) са широката маса, то мнението ще е отрицателно – Църквата в лицето на БПЦ (по смисъла на „вярване на БПЦ“), а ако пък са от църковните среди, ще е обратното – „вяра в Църквата“ (сама по себе си). Следователно социологическите проучвания, ако не отчитат тази съществена разлика в допитването спрямо характеристиките на респондентите – широка маса и религиозни, то фактическата обоснованост на данните ще са подвеждащи и съответно некоректни.
Агенция „Галъп“ отчита общественото мнение въобще, което има своите ползи за направата на равносметка, но не са отграничени респондентите спрямо степента на тяхната религиозност, а в конкретния случай на степен на въцърковеност. Анализът на данните от проучването на общественото мнение следва да се счита за обобщение, но не и за социално диференциране на отделни обществени среди – широка маса и религиозни (въцърковени) граждани. Все пак при така изнесените данни може да се направи извод за социално диференциране: 40.1% обществено доверие към Църквата, (въз)приемана основно като жизненоважна институция за засвидетелстване на етническа принадлежност, и рейтинг от 30.6% към патриарх Даниил в църковните среди.
Тук е мястото да отбележа, че разликата между общественото доверие към Църквата – БПЦ (обобщено посочвам) и патриарх Даниил от 12.5% е важен за посочване на процента доверие (разбирано като рейтинг) към новия патриарх в самите църковни среди, където има разделение по оста „Кремъл-Константинопол“ с оглед на политическото и религиозно влияние на патриарсите Кирил и Вартоломей. Посочената цифра бележи какъв е процентът недоверие към новоизбрания патриарх на част от църковните среди, изваден от общия такъв към БПЦ.
Но има уточняващо допълнение. Проучването на „Галъп“ сочи 35.8% недоверие към БПЦ. Като прибавим 12.5% разлика в доверието между БПЦ и патриарх Даниил, излиза процента на общото недоверие към нейния предстоятел от 48.3%. Тези данни обаче не могат да генерализират отрицателния рейтинг на патриарха, но показват тенденцията за политизиране на религиозното (само)съзнание на българина като отрицателен фактор във (въз)приемането на Църквата въобще.
В социологическа перспектива фактите относно събития и/или лица, които имат високо обществено значение и чувствително са повлияли за сформиране на определено обществено мнение (в положителна или отрицателна насока), трудно се обективизират в „процент на доверие“ (рейтинг) като социологически показател. Това ще рече, че обективирането на фактите в тяхната (все)цялостност зависи от конкретиката на зададените въпроси и особено от контролните такива. В случая с проучването на „Галъп“ ми се струва, че конкретиката не е била достатъчна, а „обобщаваща“ представа. Контролните въпроси, ако такива изобщо е имало, а не са били само „притурка“ към основните, е трябвало по-настойчиво да застъпят „проблематичността“ в позициите на БПЦ и новия Български патриарх за Руско-украинската война и учредената от Вселенския патриарх Вартоломей Православна църква в Украйна (2019).
Такива контролни въпроси (които да упражнят контрол на изразеното първоначално мнение от респондентите) щяха да изяснят много по-ясно общественото мнение за геополитическата ориентация на БПЦ, на първо място, и на второ – влиянието на политиките на Кремъл и Константинопол (Кирил и Вартоломей) в действията на Св. Синод. Сигурно е, че с така зададени въпроси (основни и сетне потвърдени чрез контролни) визираното социологическо проучване щеше да покаже други данни от сега представените.
Равносметката от проучването на „Галъп“, въпреки слабостите на това обществено допитване, е обезпокояваща за степента на религиозно самосъзнание (въцърковеност) на българското общество. Това че както БПЦ, така и патриарх Даниил имат под 50% обществено доверие (рейтинг) не е обезпокоителното, а че има над 10% разлика в доверието между Църквата ни като институция и нейния предстоятел, а би следвало те да се припокриват. А пък що се отнася до това защо не надвишава 50% обществено доверие БПЦ и патриарх Даниил, трябва да търсим отговор в досегашните им действия, изразени в позиции (самосиндикални и общи на Св. Синод).
Вместо заключение: за един премълчан, но оповестен факт
В заключение ще спомена един интересен и показателен факт, който за църковните среди не остана незабелязан за разлика от широката общественост. На 10 септември т.г. Св. Синод на свое редовно заседание по предложение на Пловдивския митрополит Николай (което е от значение) реши да награди с най-високото отличие за особени заслуги към отечествената Църква (орден „Св. Йоан Рилски“ първа степен) двама знакови архиереи, допринесли с решителните си действия и висока богословска експертиза за преодоляването на разкола в БПЦ, а именно: Перистерийският митрополит Григорий (Папатомас), професор по канонично право в Солунския Богословски факултет и семинарията „Св. Сергий“ в Париж, и Вселенският патриарх Вартоломей за свикването на събора в София, на който се потвърди каноничния избор на патриарх Максим за предстоятел на БПЦ.
В официалните информационни източници на БПЦ първоначално беше публикувано това решение, като се спомена само името на митрополит Григорий, а на патриарх Вартоломей отсъстваше. След като обаче Русенският митрополит Наум на страницата си във фейсбук спомена и името на Вселенския патриарх с аргумента, че го прави понеже пресслужбата на Св. Синод е пропуснала да упомене също и патриарх Вартоломей, броени минути след това се добави пропуснатото име на сайта на Българската патриаршия. Тази ситуация повдига редица въпроси, но не от църковно, а от политическо естество, защото засвидетелстваната почит от страна на Св. Синод на БПЦ към патриарх Вартоломей накърнява симпатиите на немалка част от нашите църковни среди към Руския патриарх Кирил, а се знае, че патриарх Даниил има отношение и към него, и към патриарх Вартоломей. Какво е то? Медиите го разкриват. От нас остава да си направим изводи. И дали те няма да ни насочат към отговора на въпроса – на какво се дължи разделението в църковните среди, което рефлектира и в общественото доверие към БПЦ като Църква.
Използвана литература:
Йосиф, Митрополит на САЩ, Канада и Австралия. Прощавай, български народе! // Сп. „Християнство и култура“, № 6 (29), 2008, с. 13-24.
Кьосева, Мария П. Гражданскоправният статус на Българската православна църква. София: Зографски манастир – Св. Гора, 2024.
Методиев, Момчил. Държавна сигурност в Св. Синод: статистика, тенденции, изненади. // Сп. „Християнство и култура“, № 4 (111), 2016, с. 61-70.
Никодим (Милаш), Далматински епископ. Православно църковно право (първо издание). София, 1904.
