Ренета Трифонова
Ренета Трифонова за сп. „Християнство и култура“
1. Отношението религия-нравственост в контекста на религиозното чувство
„Антиномичността“ религия-нравственост е основна за предмета на християнската етика и за философията на религията тема – актуална както преди, така и по времето, в което твори проф. Иван Панчовски. Може да се каже, че отношението религия-нравственост слага отпечатък върху една голяма част от научната му дейност.
Основен акцент в тази антиномия е свободната воля на човека. При проф. Панчовски тя се изразява като отношение автономия-хетерономия и религия-нравственост. В антиномията религия-нравственост той подлага на критичен анализ антиномичността в отношението святост-нравственост, придобило популярност чрез „Святото“[1] на Рудолф Ото. Този немски богослов и философ на религията популяризира възгледа, че свещеното (святото) и моралът (нравственото) нямат връзка помежду си. Проблематизирайки върху философските размисли на Ото, проф. Панчовски достига до заключението, че няма святост без нравственост и тази антиномия е изкуствена.
Антиномията религия-етика, преминаваща в отношението религия-нравственост при проф. Иван Панчовски, се определя от централни идеи в етиката на този богослов. Първата е темата за религиозното чувство като център на религиозното преживяване и опит, чрез което човекът общува с Бога. „Онова, което не разбираме, все още го чувстваме“, пише Рудолф Ото.[2] Отношението убеждение-чувство (вяра-чувство) при немския философ, оказва силно влияние върху научната дейност на проф. Панчовски в изследванията му за религиозното чувство.
Втората идея е темата за нравственото чувство. Проф. Панчовски задълбочава анализите си за отношението религия-нравственост в тази посока, като заключава, че нравствеността психологически се основава на нравственото чувство и чрез него човекът постига първото интуитивно познание за добро и зло.[3] Чрез принципа на нравствената любов той изяснява и оборва не само наличието на антиномиите в етиката, но определя чувството и оценката като предпоставка за нравствените постъпки на човека.[4] Тази логика той следва и в определението, което дава за нравствеността – неин център са чувството и преживяването.[5]
1.1. Същност на религиозното чувство при проф. Иван Панчовски
Проф. Иван Панчовски започва да пише върху същността на религиозното чувство още в началото на своята научна дейност. През 1941 г. в сп. „Духовна култура“ излиза от печат „Фактори за развитие на религиозното чувство“ – реферат, прочетен пред учителска конференция.[6] Година по-рано младият богослов вече е защитил докторат по философия в университета в гр. Йена (1940 г.), завръща се в България, става учител и през следващите години публикува първите си богословски статии. През 40-те години на ХХ в. д-р Панчовски се занимава с въпросите в християнската етика, които засягат религията и психологията, и които по-късно ще развие, систематизира и издаде като апологетичен труд през 1943 г. със заглавие „Психология на религията“.[7]
Още тогава той засяга темата за същността на религиозното чувство и го определя като основа на религиозния живот. Макар и анализирана в педагогически план и засягаща тенденциите в тогавашното религиозно образование (пробуждане и възпитание на религиозни чувства при децата, изграждане на „религиозно-национални олтари“ – като тенденция към създаване на благоприятни условия, които да възпитат вярващи деца), той вмъква темата за религиозното чувство и преживяване в целите и задачите на религиозната педагогика от това време.
Тази му статия би била полезна най-вече за педагозите и учителите по религия, но тя е ценна също и за изследователите на християнската етика в българската богословска традиция на ХХ в. с това, че очертава насоките, в които би могло да се предположи, че въпросната дисциплина ще се развива в следващите десетилетия. При проф. Панчовски това важи с пълна сила – задачите, които си поставя като млад богослов в този изнесен реферат пред педагози, очертават основните тенденции, някои от които впоследствие той развива в „Психология на религията“:
– чувствата са център на религиозния живот според съвременната психология на религията;
– основа на религиозното чувство е непосредственото чувстване на Бога, усещането на Неговата близост и преживяването на Бога;
– религиозното чувство се проявява в съприкосновение с религиозната действителност;
– сред факторите за пробуждане и развиване на религиозното чувство е богослужението;
– природата, семейството и религиозното обучение са също фактори за пробуждане на религиозното чувство;
– същността на християнската религия се състои главно в любовта към ближния (заедно с делата на тази любов), която извира от религиозното чувство.
В това свое ранно изследване д-р Панчовски набелязва и основните насоки, към които ще се придържа и в изграждането на богословската си система по-късно, основана на нравствената любов. Всички фактори, които споменава авторът, са свързани с чувстването на Бога.
1.2. Отношението убеждение-чувство при Рудолф Ото и вяра-психология при Иван Панчовски в дискурса на отношението религия-нравственост
През 1943 г. младият Панчовски издава „Психология на религията“ – един от основните трудове, допринесли за изграждането на цялостна визия и тенденции на богословската традиция в България през ХХ в. Там четем: „Разрешението на всички религиозно-психологически проблеми се намира в тясна връзка, дори в непосредствена зависимост с анализа на религиозното преживяване“ – така авторът започва своята основна глава в „Психология на религията“ – „Анализ на религиозното преживяване“.[8]
Религиозното преживяване като религиозен опит – това е идеята на д-р Панчовски, която той развива в своя забележителен апологетичен труд. В него набелязва проблемите, отнасящи се към същността на отношението религия-нравственост, които по-късно ще доразвие във философско-богословски план във Въведение в нравственото богословие.
Как се появява религиозното преживяване и какви са началните му степени и психологически основи, ценността и обективната му валидност, мистиката и нейните опасности – тези са основните теми, които младият Панчовски изследва във връзка с религиозния опит на човека.
При изследването на отношението религия-нравственост се налага убеждението, че „задълбочаването“ на младия български богослов в „антиномията“ религия-етика, е свързано с идеята на Рудолф Ото за отношението убеждение-чувство. За Ото единствено чрез рационалното в религията е възможно вярата да се изразява с ясни понятия като убеждение, противоположно на „чувството“.[9] Тази противоположност идва оттам, че под „рационално“ в идеята за Бога се разбира това, „което можем да схванем ясно в границите на нашите възможности за възприемане, в сферата на познати, поддаващи се на дефиниране понятия“, както пише Рудолф Ото.[10] Под тази сфера на рационалното съществува „тъмна дълбина“, която не може да бъде дефинирана и обяснена и която се изплъзва от нашите понятия, но не и от нашите чувства – това ще наричаме „ирационално“, уточнява Ото.[11] Той е напълно съгласен с тезите на Клаус Хармс, че „онова, което ние наричаме рационално, той нарича разум; онова, което наричаме ирационално, той нарича мистично“.[12]
Това е всъщност идеята за святото като нуминозна действителност, която не може да бъде позната като ноумен, а се явява на човека като феномен и бива познавана не само чрез неговата вяра (убеждение), но и чрез неговите чувства. Панчовски обаче не приема безрезервно идеята на Ото, че святото не е свързано с нравственото – това е тезата за антиномията религия-нравственост, която българският богослов отхвърля. Основание за връзката убеждение (вяра) – чувство (психология) той търси в:
– диспозиционната насоченост на душата – източник на религиозния живот и помагаща на човека да познае Бога като „присъстваща реалност“;
– онтологията чрез религиозното преживяване и опита, свързан с него, като основание за тази субективна връзка;
– смисъла на просителната жертва и нравствения момент в нея като доказателство за липсата на антиномия в отношението религия-нравственост.
По-късно проф. Панчовски развива тезата за нравственото чувство като психологическа основа на християнската етика.
Влиянието на Рудолф Ото проличава още в началните страници на „Въведение в нравственото богословие“ – тук българският богослов излага опитния характер на религиозния акт по същия начин, по който Ото описва святото и нуминозното – чрез религиозното преживяване, което е божествено, като влияние на Бога върху душата на човека.
Опитното преживяване на религиозното въздействие на Бога върху човека проф. Панчовски анализира като психологическо въздействие върху човешката душа. И тук отношението религия-нравственост предпоставя отношението убеждение-чувство (вяра-психология). Навлизайки в същността на религията, той се опитва да избегне крайностите на емпирическия религиозно-психологически и на спекулативния религиозно-философски метод, и зад психологическите корени и феноменологичните прояви да открие онтологичните ѝ основи.[13] Той се стреми да достигне до онтологията чрез вътрешното вглеждане на човека в себе си, по-точно в религията като лично преживяване, чрез „диспозиционната насоченост“ на душата, която (насоченост) идва от „човешкото аз“ и е отправена към абсолютното духовно битие, към Бога, „с Когото човек се чувства свързан в своя произход“.[14]
Според проф. Панчовски наличието на религиозни преживявания на човека при връзката му с Бога подкрепя неговата позиция, че между религията и нравствеността няма антиномия и те са взаимно свързани. Цитирайки много учени изследователи в тази част, между които са Николай Хартман и Макс Шелер[15], той търси основи в онтологията за вътрешните нагласи и чувства на човека, на неговото „вътрешно аз“[16] и определя отношението обект-субект като взаимодействие между Бога и човека през дискурса на отношението онтология-психология. Религиозният живот се изгражда на онтологични и психологични основи, и негов източник е диспозиционната насоченост на душата,[17] която се стреми към Бога – своя Първообраз, с Когото търси постоянно общение,[18] твърди Панчовски, уточнявайки, че ако в преживяването липсва религиозно отношение, то може да е всякакво друго, но не и религиозно преживяване.[19]
1.3. Процесът на религиозното преживяване
Анализът на религиозното преживяване в „Психология на религията“ обхваща неговите степени, в които Панчовски не само пише за „чувството за тварност“, което Рудолф Ото описва в „Das Heilige“, но стига и до извода, че съществува междинна степен в религиозното преживяване, която може да се определи като „съзнание за дистанция“[20] с предимно интелектуален характер[21] – една от формите на „чувството за тварност“,[22] което е основен постулат на християнската философия на религията и религиозната психология, откривана при такива мислители като Фридрих Шлайермахер, Николай Бердяев и Рудолф Ото.[23]
Върху Ото влияние оказва Шлайермахер, според когото чувството е основа на всички религии.[24] Шлайермахер смята, че същността на религията е съзерцание и чувство[25] и тя не трябва да се търси в мисленето и действията на човека.[26] Д-р Мирослав Бачев анализира точно тази част, която хвърля светлина върху връзката между Ото и Панчовски чрез Шлайермахер:
„Освен метафизика и морал, има и трето отношение към света – това е реализацията на вечното съдържание на чувството; това е религията, съзерцаване на единното и цялото“.[27] Шлайермахер дори смята догматите и тезисите в богословието за производни на религията, без да бъдат нейно съдържание, както и че те са „абстракции на религиозни съзерцания, умозрения, произтичащи от първичното религиозно чувство“.[28]
Друг философ, оказал влияние върху Рудолф Ото и индиректно върху изследванията на проф. Панчовски, е Уилям Джеймс,[29] за когото в основата на религията стои чувството и поведението (волята), като те са едни и същи за всички религии и именно религията е основен двигател между тях, при което богословието и философията се явяват вторични спрямо чувството и преживяването.[30]
1.4. Религиозният опит като лично дело
Един важен момент при религиозното преживяване е идеята за разбирането на вярата в Бога и търсенето на общение с Него като лично дело.[31] Проф. Панчовски развива идеята за религиозното преживяване като религиозен опит, който е субективен, личен и не е субективна сигурност, а субективна убеденост[32] и най-вече – за религиозното преживяване като богочовешко отношение[33] и дар Божи. Това опитно познание той разглежда като изцяло субективно понятие и уточнява, че в религиозното преживяване Бог не е само верова действителност, а субективна сигурност в Божието съществуване.[34]
Панчовски всъщност прави психологическо изследване на религиозното преживяване и религиозния опит като лично дело – опит, основан на чувството и убеждението. В тази връзка той изследва и отношението вяра-чувство, което е така дълбоко основано в религиозната философия на Рудолф Ото и е непосредствено свързано с отношението религия-нравственост. Панчовски привежда и различни описания на религиозни преживявания на Бога като присъстваща действителност[35] – но не за Бога като идея, а като реалност, която оказва въздействие върху човешката душа.[36] Идеята за Бога и преживяването на Бога като присъстваща действителност той смята за съществен момент в религията, без значение дали човекът е християнин или има различна от християнската вяра.[37]
Но ако според Рудолф Ото човекът вярва тогава, когато чувства, то при Панчовски чувството (преживяването) е религиозно, когато човекът има връзка с Бога, и в тази връзка спасява не вярата като рационална убеденост или философско преживяване, а вярата като лично преживяване на Бога, като ценност, която въздейства върху човека и определя поведението му.[38] И той представя тази връзка чрез размислите си за общението на човека с Бога в „Психология на религията“,[39] чрез религиозното преживяване и религиозния опит като свещен страх и трепет, като свещена боязън от „страшната тайна“ – Бога,[40] и анализира религиозното преживяване, което лежи в основата на преклонението пред святото като ноумен, като условие за всеки религиозен опит, който се придобива тогава, „когато човек стои пред Бога като света (нуминозна) и тайнствена действителност и като „съвсем другото“[41] – по Рудолф Ото.
Тази линия на отношението религия-нравственост при изследването на психологията на религиозното преживяване и религиозния опит проф. Панчовски продължава и с изследване на жертвата, която човек прави пред Бога в резултат от свещения трепет и преклонение пред Неговото всемогъщество. Според Панчовски, именно жертвата Богу е едно от доказателствата за наличието на нравствен момент в религията, и за несъстоятелността на тезата за антиномията религия-нравственост. В контекста на този опит, както и на общото дело, каквото сама по себе си представлява благодарствената жертва за целия свят в Литургията, не можем да не засегнем темата за жертвата Богу (просителната жертва), така осезаемо присъстваща както в творчеството на Рудолф Ото, така и в изследванията на проф. Иван Панчовски.
1.5. Просителната жертва като свидетелство за наличност на нравствен момент в религията и връзката ѝ с религиозното преживяване и религиозния опит
Една от особеностите на отношението религия-нравственост, която свидетелства за влиянието на немския философ Рудолф Ото върху етиката на проф. Иван Панчовски е търсенето на нравствен момент и онтология в категорията на святото.[42] Според него наличието на просителна жертва в религията изобщо, не само в християнството, като общопризната форма на религиозен живот, е доказателство за наличност на нравствен момент в същността на религията.[43] Тя обаче (религията) може да се отдалечи от понятието за нравствеността, когато изгуби своята битийност (връзката си с онтологичното начало). Затова най-доброто свидетелство за липсата на антиномия в отношението религия-нравственост е жертвата, която човекът винаги е принасял и продължава да принася на Бога.
Жертвата е именно онзи момент, който най-пълно и най-цялостно показва, че човекът иска да откупи своя грях и падение. Така религиозната връзка (преживяване) с Бога винаги остава свързана с нравствеността и този нравствен момент Панчовски намира в жертвата като общопризната изразна форма на религиозния живот, която е признание за наличие на по-висша ценност и задължение на човека към Бога.[44] Затова ако Рудолф Ото смята, че святото е напълно различно от доброто, то Панчовски не е съгласен с него и посочва изводи от историята на религиите, от които се вижда, че почитаното божество винаги покровителства доброто и нравственото, а не безнравствеността.[45]
Така Панчовски достига до разрешаване на антиномията религия-нравственост именно чрез онтологията, и търсенето на нравствен аспект в просителната жертва е отговор на този онтологичен дискурс. Тук можем да зададем и въпроса: възможно ли е той да избира любовта като принцип на своята богословска система, защото тя е свързана с религиозното преживяване и жертвата на човека пред Бога като присъстваща действителност? Защото дори и любовта Панчовски разглежда като нравствено чувство, което – като най-висш нравствен акт – изисква също жертва, самопожертвование – като най-висша проява на съвършенството, която може да бъде обяснена единствено чрез съществуването на Бога и чрез сътворяването на човека по Божи образ.[46] Отношението религия-нравственост се проявява и тук: любовта има религиозни основи и именно те се явяват основното начало на нравствеността.
1.6. Святото и нравственото в контекста на емоционалния априоризъм и функционирането на чувството
Влиянието на философа Рудолф Ото се открива още и в стремежа на проф. Панчовски да придаде на нравствеността качествата на категорията на святото, която Ото определя като априорна (a priori). Още в началото на „Идеята за святото“ Ото пише, че невинаги доброто и нравственото е съизмеримо и равностойно на святото, че „… святото е преди всичко тълковна и оценъчна категория, която се появява в областта на религията само така, наистина, навлиза в други сфери, например етиката, без да произтича от тях“.[47]
Тъй като Ото смята, че категорията на святото се изплъзва от рационалното, и че употребата на думата „свят“ обикновено е не в прекия, а в преносния смисъл и се схваща като „абсолютна нравствена оценка, като нещо, което е съвършено добро“,[48] трябва да се намери нов езиков термин за святото, който да изключва неговия „нравствен момент“, и това е нуминозното. Ото пише: „Това, за което ще говорим и което ще се опитаме да откроим, а именно – да го доближим до нашето чувство, живее във всички религии като тяхна най-съкровена същност, и без него те изобщо не биха били религии“.[49]
Изследвайки проблема в тази плоскост, проф. Панчовски се опитва да докаже, че нравственото принадлежи към категорията на „святото“, както и че винаги е принадлежало към нея – това доказва религиозният опит на човека, който признава Бога не само като една „въздействаща върху него свръхестествена действителност“, но и като абсолютна ценност и върховно благо.[50] За Панчовски Рудолф Ото вижда същността на религията в рамките на категорията на нуминозното, схванато като остатък от категорията на святото, след като от него е отстранен нравственият момент – той смята, че с това свое становище Ото се „противопоставя на опита да се схване същността на религията рационалистически“ и изпада в крайността да изключи от нея „всички рационални моменти, към които причислява и нравствения момент“.[51] Този възглед на Ото Панчовски смята за погрешен,[52] защото всяка религия винаги е включвала нравствен момент в понятието свят и опитът да се изчисти святото от нравственото си съдържание е невъзможен, защото всяко религиозно преживяване на Бога като свят, е същевременно и „преживяване на Бога като добър“.[53]
Според българския богослов този опит – в религиозното преживяване на Бога святото да бъде отделено от нравственото, лишавайки Бога от битийност и признавайки Го само като „висша идеална ценност“ – е извършен под влиянието на Кант. „Вярно е, че в религиозния опит Бог се преживява като върховно благо, но този момент никога не е изолиран от преживяването на Бога като абсолютно битие (summum esse) и като нуминозна, света действителност“.[54] В тази връзка е и критиката на проф. Панчовски срещу Кант – заради неговото едностранчиво схващане на „нравствено-ценностния момент“ в религиозното преживяване, лишавайки го по този начин от онтология, което е край на религията. За Иван Панчовски доказателството, че религията и нравствеността са в онтологична връзка, е именно „наличността на нравствен момент в религията“, т.е. че отношението религия-нравственост не е външно и случайно, а е онтологично и същностно, вътрешно, поради което не може никога да бъде отделено или напълно пренебрегнато.[55] „Няма религия, която да не съдържа нравствени предписания като разпореждания на Божеството и да не държи за тяхното най-строго изпълняване. Религията, когато разбира се е будна и жива в човешката душа, включва в себе си цялата нравственост и задоволява наред с религиозната и нравствената потребност на човека. Но религията си остава религия и не се превръща в нравственост; религиозният момент е меродавният, който слага своя печат и върху нравствения“.[56]
С разясняването на тази антиномия между святото и нравственото при Рудолф Ото проф. Иван Панчовски се опитва да „примири“ религията и нравствеността. В центъра на това отношение религия-нравственост е човекът като „нравствен оценител“ (което се забелязва и при Ото) – неговата духовна природа е такава, че той „не може да не чувства, оценява и постъпва нравствено“[57] – на първо място е поставено отново чувството и оценката за него. То се проявява преди нравствения акт[58] и показва кое е добро и зло в съзнанието на човека, т.е. човекът сам е оценител на доброто и злото според своето чувство или „емоционално a priori“. Богословът потвърждава това в извода си, че процесът на нравственото оценяване не е изцяло емоционално явление, тъй като нравствената оценка е задължаваща, когато придобие „нравствени“, „морални“ и „етични“ ценностни съждения чрез нравственото съзнание.[59] Затова нравствеността е възможна там, където има „оценяващо съзнание“, т.е. където човекът е „оценител“.[60]
В тази връзка, във „Философия на морала“ Иван Панчовски изказва мнение, което може да се окаже ключово в неговата етика, а именно: съгласен е с Едмунд Хусерл, че ценностното априори прониква практическото съзнание на човека чрез чувството и цялото му схващане за живота, и чрез това ценностно априори човекът оценява всичко, което обхваща неговия кръгозор и се явява проява на съзнателната му и свободна дейност, придаваща смисъл на неговото съществуване.[61] Това негово мнение всъщност потвърждава и изводите, направени дотук относно влиянието, което „Идеята за святото“ на Рудолф Ото оказва върху богословските възгледи на самия Панчовски, и особено неговата теза, че чувството е преди нравствения акт и то показва кое е добро и кое – зло в съзнанието на човека, в контекста на „емоционалния априоризъм“ на тогавашната етика, която залага на „чувствения фактор“.[62]
Освен от Рудолф Ото, Иван Панчовски възприема тезата за априоризъм на чувството и от философа Николай Хартман (макар да подлага на критика неговите антиномии в отношението религия-етика), според когото наред с априоризма на мисленето и съждението, съществува и априоризъм на чувството, а до интелектуалното a priori се нарежда и самостоятелно и първоначално емоционално априори.[63] Панчовски смята, че Хартман определя най-точно съвременната етическа мисъл с тезата си, че ценностите могат да бъдат обхванати чрез вътрешно „съзерцание“, като идеите на Платон[64] – това материалната етика нарича ценностно чувстване[65] (но също така смята, че Хартман не е прав в твърдението си, че в същността на ценностите се съдържа антиномия що се отнася до тяхната осъщественост или неосъщественост[66]). Макс Шелер и Николай Хартман с „неоспорвана очевидност и достоверност“ показват, че чувството и влечението са най-мощния двигател на нравствения живот на човека, а етическата рефлексия е вторична и по-маловажна,[67] още повече, че е съвсем естествено принципите на християнската етика да се намират в съгласие с чувството и със съзнанието.[68]
Така при Панчовски чувството – като „емоционално априори“ – чрез съзнанието, посредством оценката на нравствените събития, придава смисъл и съдържание на нравствеността. По същия начин чрез заложените чувства и убеждения „религиозното a priori“ при Рудолф Ото се превръща в условие за възможността за проявите на нуминозното.[69] Чрез идеите на Ото, Панчовски придава на нравствеността качествата на категорията на святото, определена като априорна (a priori) и така „примирява“ святото и нравственото. Онтологичният момент той търси в основата на нравствеността и нравствения закон, заложен от Бога в човека.
2. Отношението религия-нравственост в контекста на нравственото чувство
Проф. Панчовски задава нов антропологичен дискурс на християнската етика в България през отминалото столетие. Не само със своето твърдение за нравственото чувство като психологическа основа на нравствеността, но и с твърдението си, че нравствената потребност не е възможна без функциониране на чувството, предшестващо нравствения акт на добро и зло,[70] както и с идеята за извеждането на нравствения закон от идеята за святото. На сходно мнение е и проф. Димитър Станков Киров, който определя нравственото чувство като онази първична интуиция, която интуитивно чувства нравствените ценности, оценява ги, различава добро от зло, както и различава характера на нравствения дълг. Това нравствено чувство обаче според него представлява една „… автономна духовна способност с огромен диапазон на проявяване, неподвластна на ума и волята“,[71] която той нарича „психологическа основа на нравствеността“.[72]
Това именно чувство проф. Димитър Ст. Киров свързва с модерната феноменологична философия на Едмунд Хусерл (1859-1938), установяваща съществуването на някакво емоционално априори, по силата на което нравственото поведение на човека се оценява от чувството (след което се изразява посредством логически определения), и което той определя като „първичният психически орган“, посредством който човекът предчувства знанието за нравствените ценности.[73] Така тук отново се „завръщаме“ към „емоционалното априори“, за което вече стана дума – за емоционалния априоризъм и функционирането на чувството, и също така към идеята за „вътрешното съзерцание“ на ценностите или „ценностното чувстване“ – „особен начин на съществуване“ на ценностите вътре в човека, според Николай Хартман, чието определение проф. Иван Панчовски смята за най-вярно за съвременната нему етическа мисъл.[74]
„Непосредственото нравствено чувство“ той нарича „много по-мощен двигател на моралния живот“, отколкото е съзнанието за дълг, тъй като последното, „… заедно с интелектуалните рефлекси, произтичащи от него, не могат да заменят първичните двигатели на моралния живот – нравствените чувства и естественото влечение към доброто“.[75] Той също така твърди, че нравствеността възниква тогава, когато ценностите се осъзнават като задължение и когато то се превърне чрез свободно искане и решение в нравствен дълг, което пак е свързано с нравственото чувство.[76]
Тази теза помага на проф. Панчовски да изгради богословската си система на принципа за нравствената любов, който смята за най-удачен и обхващащ всички останали принципи за систематизация на нравственото богословие, на който той не само подчинява изследванията си. Включвайки този принцип в своята богословска система, проф. Панчовски предлага схема, по която тя да бъде изградена, и разглежда накратко всички нейни части, една от които предлага да бъде „християнска индивидуална етика на любовта“.[77]
2.1. Нравственото чувство като психологическа основа на нравствеността
Въпреки че трябва да се прави принципна разлика между религиозното и нравственото чувство, темата за нравственото чувство не може да не бъде разгледана тук, защото тя е естествено следствие от отношението религия-нравственост, от анализа, който проф. Панчовски дава на религиозното преживяване и от определението за нравственост, в което богословът влага нравствени желания, воля и чувства. Субективната страна на нравствеността той определя с вътрешното разположение на човека, с неговото светоусещане, с „приятността“ и „неприятността“, съпровождащи човешките нравствени чувства, част от многообразието на емоционалните преживявания.[78] Намирайки основа за тези свои заключения в Свещеното Писание,[79] Панчовски определя нравственото чувство като инстанция, която е независима от емпиричното ни „аз“,[80] въз основа на което прави заключението, че нравствеността психологически се основава върху нравственото чувство.[81]
Нуминозната реалност, която предизвиква в човека различни чувства, емоционални състояния и преживявания, страхопочитание пред Бога и пред Неговото величие, и особено – чувството на религиозно и психологическо преживяване на святото, е близка до идеите на Рудолф Ото, а неговите постановки имат определено място, принос и значение за развитието на българската богословска традиция на ХХ в. – пише и доц. Костадин Нушев, потвърждавайки нашия анализ и заключение.[82] Тезата за същността на нравствения закон в идеята за святото, както и за нравствеността, която при проф. Иван Панчовски психологически се основава на нравственото чувство, имат своето основание в идеите на Р. Ото за религиозното чувство и във феноменологията на религиозното преживяване – тук Панчовски възприема напълно тезите на Ото,[83] допълва доц. Нушев. Макар той да е принципно прав в забележката си, че идеите на Ото за същността на религиозното чувство следва да се тълкуват като принципно различни от нравствеността и нравственото чувство,[84] тук се налага изводът, че тезата на проф. Панчовски за нравственото чувство като психологическа основа на нравствеността е следствие от търсенето на онтологичност в религиозното чувство и религиозното преживяване в контекста на „антиномията“ религия-нравственост. Защото тръгвайки от същността на религиозното чувство като основа на религиозния живот, чрез идеите на Рудолф Ото и феноменологията на религиозното преживяване и религиозния опит, посредством емоционалния априоризъм и функционирането на чувството, проф. Панчовски достига до идеята за нравственото чувство като психологическа основа на нравствеността.
2.2. Нравственият закон и нравственото чувство
Във „Философия на морала“ Иван Панчовски извежда априорната принадлежност на нравствения закон – който принадлежи към духовната ни природа – като норма на човешкото поведение. Този нравствен закон човекът чувства като свой собствен, тъй като той не му е наложен отвън, не му е чужд и противен. В същото време този нравствен закон принадлежи и към свръхестествената действителност, от която произхожда, т.е. от Бога. Така човекът го чувства като свой закон, но го осъзнава и като независим от него – закон, който идва от друг, по-висш свят, Божи закон,[85] а обективно-субективният му характер придобива метафизична основа.
Идеята за нравствения закон е близка на човека, той лесно я разбира, приема, и тя се схваща като изява на Божията воля за него, която пък, поради своето безусловно ценностно съдържание, изисква пълно и съзнателно, безусловно и свободно изпълнение. А безусловност притежава единствено тази ценност, не която е обявена за такава, а е такава в своята същност. По тази начин проф. Панчовски извежда същността на нравствения закон от идеята за святото (на Рудолф Ото) като „… единствена ценност, която по съществото си притежава безусловен характер и която служи за метафизична основа на съдържанието на нравствения закон“.[86]
Тази идея той разглежда подробно и във връзка със състоянието на религиозното преживяване, свързвайки я също с любовта[87] и всички нейни прояви, с общението между Бога и човека, с момента на святост и тайнственост пред Бога като нуминозна реалност.[88] Този момент на святост, уточнен от Рудолф Ото с термина нуминозност, е валиден в преживяването на Бога, а не в нравствения момент.[89]
2.3. Святото като основа на нравствения закон
При Рудолф Ото отношението убеждение-чувство се проявява като отношение рационално-ирационално и тогава, когато той тълкува момента на нуминозното и неговия мистичен аспект в понятието на Лутер за вярата и връзката ѝ с мистиката.[90] Вярата представлява пневматична сила на познание, мистично а priori в духа на човека, дейното, силното, активното „Нещо“ в нас, висш афект; тя поема всички функции, които от св. апостол Павел досега са приписвани винаги на духа (πνεύμα).[91]
Тук е уместно да се припомни отново, че под „рационално“ Рудолф Ото разбира онова, което ние можем да схванем и да разберем в границите на своите възможности за възприемане, а под „ирационално“ – „… дълбина, която се изплъзва от нашите понятия, но не и от нашите чувства, и в този смисъл ние я наричаме ирационалното“.[92]
Вероятно поради тълкуванието на „ирационалното“ в идеите на Ото, проф. Панчовски допълва неговата идея за святото и едновременно с това се разграничава от нея в съдържанието и тълкуванието на свят и нравствен, като различни понятия, които не се припокриват (според Рудолф Ото), тъй като, според българския богослов, „… никой не може да е свят, без да е нравствен“.[93]
На това място си позволяваме да изкажем принципното си несъгласие с тази теза на проф. Панчовски – най-малкото затова, защото евангелската сцена с благоразумния разбойник, както и много други евангелски епизоди показват точно обратното.[94]
Проф. Панчовски смята, че Р. Ото изпада в крайност, когато твърди, че категорията на светостта трябва да бъде изчистена от своето нравствено съдържание, за да може да бъдат изразени „специфично религиозното“ и преживяването на Бога.[95]
„Кой би могъл да си представи и още повече да преживее като свето нещо, което е долно, низко, нечисто? Щом Р. Ото признава, че светото като абсолютно и безкрайно ценно е ирационалната първооснова и първоизворът на всички възможни обективни ценности, той вече с това е признал, че в него е наличен и един онтологичен нравствен момент. Нищо не може да произведе из себе си това, което не съдържа в себе си. Също така и Светото не би могло да е първооснова и първоизвор на нравственото, ако то не го съдържа в себе си“.[96]
Както споменахме, за проф. Панчовски това превръщане на религиозното преживяване в само ценностно представлява едно лишаване на Бога от битийност, както и Негово признаване само като идеална ценност, което е станало под влияние на Кант,[97] макар и някои съвременни изследователи да обясняват тънките граници в това влияние.[98]
***
Проф. Иван Панчовски е един от най-изтъкнатите учени богослови през ХХ век в България, човек с широки познания в богословската наука и философията, който твори и изследва в областта на православното нравствено богословие и християнската етика в особено трудно време. Ученият е бил недолюбван от властта заради това, че е немски възпитаник, учил и защитил докторат в Йена, Германия[99]. Проф. Панчовски има над 400 публикации в различни издания, творил не само в областта на етиката, но и на агиологията, философията, психологията, история на религиите, религиозната педагогика и християнската социология. Изследванията му върху идеята за святото на Рудолф Ото в „Психология на религията“ (1943) и „Въведение в нравственото богословие“ (1958) показват Иван Панчовски не просто като богослов, повлиян от немски философ, а добър християнски апологет, имащ подготовката и дръзновението да спори с учени като Николай Хартман и Рудолф Ото, както и твърдата убеденост, че може да докаже това, в което те грешат. Ото е не само протестантски богослов и изследовател на религиите, а учен с изключително мощно влияне през ХХ век и с много последователи. Фактът, че Панчовски така подробно анализира възгледите на Ото, но е твърдо несъгласен с някои от тях, дава поредната възможност да се разбере за този учен, че макар и в трудно за Църквата и Богословския факултет време, проф. Иван Панчовски е успял да стои на висота като богослов, учен и християнин.
–––––––––––––––––––––
Източник: сп. „Християнство и култура“, брой 10 (197) / 2024 г.
[1] На български език книгата е преведена и издадена през 2013 г. от УИ „Св. Климент Охридски“ със заглавие „Идеята за святото“.
[2] Ото, Р. Идеята за святото. Част 2. С.: УИ „Св. Климент Охридски“, 2013, с. 131.
[3] Панчовски, И., Киров, Д. Християнска етика. Т. 1. Философия на морала (част 1). С.: Йори-92, 1996, с. 300. „Нравствеността психологически се основава върху нравственото чувство. Посредством него човек се пробужда за нравствен живот и тръгва по творческия си път. Само чрез нравственото чувство се постига първото интуитивно познание за добро и зло“.
[4] Панчовски, И. Философия на морала…, с. 299. „Изследването на етическата действителност и на нравствения опит показва, че нравствените прояви, преди да бъдат предмет на логическо обсъждане и на обхващане в точни понятия и съждения, намират по-цялостна оценка от чувството. Свещеното Писание определя сърцето (или чувството) – а не интелекта – като първичен психически орган, чрез който човек придобива нравствени послания, извършва оценки и взема нравствени решения“.
[5] Панчовски, И. Методология на нравственото богословие. С.: Синодално издателство, 1962, с. 16. „Нравствеността е повече или по-малко устойчива вътрешна разположеност на човека, която се поражда и поддържа у него от замислянето и извършването на нещо съзнавано като ценно само по себе си и предизвиква приятни чувства на вътрешна задоволеност и осмисленост на живота“.
[6] Панчовски, И. Фактори за развиване на религиозното чувство. // Духовна култура, кн. 3-4, 1941, с. 77-84.
[7] Нушев, К. Една от крупните фигури на българската богословска наука. В памет на светлата личност на проф. д-р Иван Панчовски. // Църковен вестник, бр. 23, 2017.
[8] Панчовски, И. Психология на религията. С.: Книпеграфъ, 1943, с. 72.
[9] Ото, Р. Идеята за Святото. Част 2. С.: УИ „Св. Климент Охридски“, 2013, с. 9. „Поискаме ли да наречем един предмет, способен да бъде мислен ясно в понятия, рационален, трябва и описаната чрез тези предикати същност на божественото да се определи като рационална, и религията, която го признава и отстоява, да е рационална религия. Единствено чрез нея е възможно „вярата“ да се изрази с ясни понятия като убеждение, противоположно на „чувството“.
[10] Пак там, с. 79.
[11] Пак там.
[12] Пак там, с. 81.
[13] Вж. Панчовски, И. Въведение в нравственото богословие. С.: Синодално издателство, 1958, с. 17.
[14] Пак там.
[15] Николай Хартман „Das Problem des geistigen Seins“ („Проблемът за духовното битие“) и Макс Шелер „Die transzendentale und die psychologische Methode“ („Трансценденталният и психологическият метод“).
[16] Панчовски, И. Въведение…, с. 19. Тук авторът цитира Макс Шелер: „Отношението на човека към Божественото чрез религиозния акт и чрез откриването на Божественото, е конститутивно за същността на човека“. Примерите, които дава, също водят до този извод – важно е вътрешното, интимно преживяване на човека.
[17] Пак там, с. 20. „Диспозиционната насоченост на човешката душа към абсолютното духовно битие, към Бога, сама по себе си още не е религия, а само психична основа за появата и развитието на религията в даден индивид. Религиозната диспозиционна насоченост на човешката душа може да влезе във функция само тогава, когато религиозният субект се постави в отношение към религиозния обект, към Бога“.
[18] Пак там, с. 19.
[19] Пак там, с. 20.
[20] Панчовски, И. Психология на религията, с. 80.
[21] Пак там, с. 82.
[22] Ото, Р. Цит. съч., с. 17.
[23] Вж. Нушев, К. Богословското творчество на проф. Иван Панчовски, с. 115.
[24] Бачев, М. Рудолф Ото – живот и дело. – В: Святото във философията на религията. Рудолф Ото. С.: УИ „Св. Климент Охридски“, 2016, с. 78.
[25] Ото не е съгласен с Шлайермахер, че тварното чувство е същината на религиозното чувство. Той смята чувството за тварност за субективен съпътстващ момент и въздействие, като сянка на друг емоционален момент, който се насочва към „нуминозния обект“ извън човека – numen (вж. Идеята за святото, с. 17-18).
[26] Бачев, М. Въведение. – В: Святото във философията на религията, с. 9.
[27] Пак там, с. 10.
[28] Пак там. Проф. Панчовски обръща внимание върху тези въпроси в „Психология на религията“, в частта за психологията на религията и догматическото богословие (вж. с. 66-71).
[29] На няколко места в своето Въведение в нравственото богословие проф. Панчовски се обръща към Джеймс, особено в частта „Нравствени плодове на религиозното обръщане“, където пише за нравствените идеали, които чрез религиозното обръщане придобиват абсолютен характер: „Преживелият религиозно обръщане не се задоволява с минимума, с водене на порядъчен живот, а с всички сили се стреми към максимума, към пълно осъществяване на нравствения идеал и чрез него към светост. Той не иска да бъде само порядъчен, нравствен, добродетелен, добър човек, а иска да стане свет човек, да се доближи до Божията светост… Чрез тази нравственост, преминаваща в светост, светиите – според думите на В. Джеймс – се явяват велики факленосци, лъчи на светлината, които прорязват мрака, предтечи на нов живот“ (с. 324). Тук отново личи това отношение религия-нравственост, на което е подчинено цялото изследване на проф. Панчовски. В „Психология на религията“, в „Отглас и въздействие на религиозното преживяване“, той също има много бележки върху Уилям Джеймс (с. 120-126).
[30] Ото, Р. Цит. съч., с. 15.
[31] Панчовски, И. Психология на религията, с. 85.
[32] Пак там, с. 76.
[33] Пак там, с. 85.
[34] Пак там, с. 90.
[35] Панчовски, И. Психология на религията, с. 82 сл.
[36] Пак там, с. 84. „Докато за философията и богословието Бог е идея, понятие, принцип, постулат, за религията той е жива и непосредно [непосредствено] дадена действителност“.
[37] Пак там, с. 97.
[38] Пак там, с. 74.
[39] Вж. Пак там, с. 98.
[40] Пак там, с. 114.
[41] Панчовски, И. Психология…, с. 115.
[42] Панчовски, И. Въведение…, с. 26. „Щом Р. Ото признава, че светото като абсолютно и безкрайно ценно е ирационална първооснова и първоизворът на всички възможни обективни ценности, той вече с това е признал, че в него е наличен и един онтологичен нравствен момент. Нищо не може да произведе из себе си това, което не съдържа в себе си. Също така и Светото не би могло да е първооснова и първоизвор на нравственото, ако то не го съдържа в себе си. Именно поради необходимата принадлежност на нравственото към Бога като света действителност, няма нито една истинска и дълбока религиозност, която същевременно да не съдържа в себе си нравствените длъжности като изисквания на Божеството“.
[43] Панчовски, И. Въведение…, с. 27. Както се изразява по-точно проф. Панчовски, „… анализът на жертвата показва, че тя като общопризната изразна форма на религиозния живот свидетелства за необходимата наличност на един нравствен момент в същността на религията, именно преживяването на Бога като висша ценност и като висше благо, което задължава човека да води съобразен с Него нравствен живот“.
[44] Панчовски, И. Въведение…, с. 27. „Анализът на жертвата показва, че тя като общопризната изразна форма на религиозния живот свидетелства за необходимата наличност на един нравствен момент в същността на религията, именно преживяването на Бога като висша ценност и висше благо, което задължава човека да води съобразен с Него живот. Този момент се проявява и в другите изразни форми на религиозния живот. Едва ли може да се посочи каквото и да е елементарно религиозно преживяване, каквато и да е примитивна религиозна форма, в която да не е засвидетелствано някакво задължение на човека към Бога и следователно да не е даден израз на съкровената същност на Бога като нравствено-ценна личност“.
[45] Панчовски, И. Въведение…, с. 28.
[46] Панчовски, И. Въведение…, с. 141.
[47] Ото, Р. Цит. съч., с. 12.
[48] Пак там, с. 12-13.
[49] Пак там, с. 13. Вж. също: Бачев, М. Феноменология на святото. От Имануел Кант до Рудолф Ото. С.: УИ „Св. Климент Охридски“, 2016, , с. 26 и с. 132 (Априорното в „Идеята за святото“).
[50] Панчовски, И. Въведение…, с. 28.
[51] Пак там, с. 24.
[52] Пак там, с. 25. „Поради това, Р. Ото е прав само дотолкова, доколкото противопоставяйки се на опитите за чисто етическо схващане на същността на религията, сочи, че предикатът „свет“ не трябва да се разбира „като абсолютно нравствен предикат, като съвършено добър“.
[53] Пак там, с. 25.
[54] Пак там, с. 29.
[55] Пак там, с. 30.
[56] Пак там, с. 35.
[57] Пак там, с. 50.
[58] Пак там, с. 51.
[59] Пак там.
[60] Пак там, с. 52.
[61] Панчовски, И. Философия на морала…, с. 295.
[62] Панчовски, И. Въведение…, с. 51. „… днешната етика е изоставила окончателно интелектуалния априоризъм на Кант и клони повече към един емоционален априоризъм, в който получава признание основната роля на непосредствения, интуитивния, чувствения фактор в областта на нравствените прояви… За нас тук е достатъчно само да установим, че задоволяването на нравствената потребност не е възможно без наличността и функционирането на чувството“.
[63] Панчовски, И. Философия на морала…, с. 296.
[64]В „Етическа автономия и религиозна теономия“ проф. Панчовски обстойно анализира и критикува тази теза на Николай Хартман. Вж. 4.3. Етическа автономия и религиозна теономия.
[65]Панчовски, И. Философия на морала…, с. 306-307. „Крайният резултат на съвременната етическа мисъл може да бъде изразен най-вярно в следните думи на Николай Хартман: „Ценностите не произхождат нито от предметите (респ. от реалните отношения), нито от субекта. Нито реализмът, нито субективизмът обясняват техния особен начин на съществуване. Ценностите не са „формални“, безсъдържателни образувания, съдържания, „материи“, структури… И трето, те не само не са „измислени“, както често може да се чуе, но и не се поддават на пряко обхващане от мисленето; те могат да бъдат обхванати само чрез вътрешно „съзерцание“, както идеите на Платон. Платоновият мотив за „съзерцанието“ подхожда към това, което съвременната материална етика нарича „ценностно чувстване“, към това, което се документира в нравствените актове като вземане на становище, одобрение, настроение. Ценностното чувстване на човека е известяване битието на ценностите у субекта, и то именно в техния особен начин на съществуване. Априорността на знанието на ценностите не е интелектуална, рефлексивна, а емоционална, интуитивна“.
[66] Пак там, с. 403. „Нима може нещо да е нравствено ценно, ако не съдържа в себе си тенденция и насоченост да определя поведението на хората съобразно със съдържанието си?“.
[67] Пак там, с. 413. „Макс Шелер и Николай Хартман, показват с неоспорвана очевидност и достоверност, че първичният и най-мощен двигател на нравствения живот са чувството и влечението. В сравнение с тях етическата рефлексия е нещо вторично и несравнимо по-маловажно в нравствената практика. Както прекрасното не се измисля и не се създава чрез разумно разсъждение според правилата на естетиката, така не се създава и не се изпълнява доброто според правилата на етиката“.
[68] Панчовски, И. Методология…, с. 31. „Естествено е принципите на християнската етика да се намират в съгласие с нравственото чувство и съзнание, доколкото то схваща и оценява правилно нравствените категории и прояви“.
[69] Бачев, М. Феноменология на святото…, с. 144-145. „Кантовата идея за априорното, която има за главна цел да обедини рационализма и емпиризма, се използва от Ото в опитите му да приведе в единство рационалното и ирационалното в сферата на религията. За разлика от Кант обаче при аргументацията, че святото включва априорно познание, Ото освен критическия метод включва и т.нар. от него „самовглъбяване“. Тук този метод е напълно релевантен, защото самият предмет на анализ е достатъчно комплексен, за да бъде „проверяван“ и по такъв начин. Посредством тези два основни метода – трансцендентално-критическия и психолого-антропологичния, Ото открива, че в нуминозното има заложени определени чувства и убеждения, които отвеждат към един „извор на представи и чувства“, който се намира в душата – една сфера, надхвърляща чистия теоретически и практически разум на Кант. Ако разумът и разсъдъкът при Кант са онези дадености, чрез които се обяснява целият възможен опит, подобна същност, по отношение на духовното, която същевременно е основен трансцендентен фактор по отношение на проявите на свещеното, според Ото е „разумният дух“ (vernünftige Geist). По такъв начин религиозното a priori е условие за възможността за проявите на нуминозното. Тази „a priori емоционално съобразена идейна основа“ служи и като база за обяснение на много факти от древната религиозна история, където първичните представи за висши божества, несъмнено преплетени с нуминозното, в по-ново време се превръщат във важна предпоставка за възприемане на теистичните идеи“.
[70] Панчовски, П. Въведение…, с. 51. „Многообразните прояви на нравственото чувство оставяме настрана. За нас тук е достатъчно само да установим, че задоволяването на нравствената потребност не е възможно без наличността и функционирането на чувството. В една или друга форма нравственото чувство предшества нравствения акт като непосредна „вест“ за това, що е добро и зло, придружава го като положителна или отрицателна реакция към него и продължава да звучи ту по-силно, ту по-слабо и след неговото завършване, докато споменът за него се намира в обсега на съзнанието“.
[71] Панчовски, И., Киров, Д. Философия на морала…, с. 17.
[72] Пак там.
[73] Пак там, с. 16-17. „Съвременната феноменологична философия (Едмунд Хусерл) установява също съществуването и активността на емоционално априори. Нравственият опит и резултатите от аналитичното изследване на етическата действителност показват, че нравственото поведение на човека се оценява от чувството, а след това се изразява посредством логически определения (пророк Моисей, св. ап. Павел, Блез Паскал, Антоан дьо Сент Екзюпери, Фридрих Паулсен, Макс Шелер, Николай Хартман). Сериозните обективни занимания при изследването на тази тема доведоха до отслабване позициите на интелектуалния априоризъм в съвременната етика и до засилването на емоционалния априоризъм. Днес можем да мислим (за това свидетелства нашият личен опит!), че нравственото чувство е първичният психически орган, чрез който се заявява нравствената потребност, орган, посредством който човек предчувства (събужда) знанието си за универсалните нравствени ценности“.
[74] Панчовски, И. Въведение…, с. 306-307.
[75] Панчовски, И. Философия на морала…, с. 413.
[76] Пак там, с. 408.
[77] Панчовски, И. Методология…, с. 91. Във „Въведение в нравственото богословие“ той пише също така и свой анализ на любовта като основно начало на нравствеността чрез съдържанието на нравствения закон – ако това съдържание включва съзнателните и свободни прояви на човека, то трябва да се положи и неговото основно начало и висш принцип.
[78] Панчовски, И. Философия на морала…, с. 298. „Основната противоположност – приятност и неприятност, която обхваща многообразието на емоционалните преживявания, е характерна и за нравственото чувство“.
[79] Пак там, с. 299. Авторът посочва Пс. 31:1 и Пс. 37:9; Мат. 5:3-11; Иак. 1:25; Рим. 7:22; Бит. 3:8-10; 1 Цар. 24:6.
[80] Панчовски, И. Философия на морала…, с. 299. „Във функциите и проявите си нравственото чувство действа като автономна и неподкупна сила на нравствено ценното“, … поради обективно ценното си съдържание нравственото чувство се проявява като инстанция, която е независима от емпиричното ни „аз“ и която се издига по-високо от него. Ние не можем да диктуваме на нравственото чувство съдържанието му и не може да се разпореждаме с него произволно. Нравственото чувство се проявява като власт над нас както в предявяването на дълга на поведението ни, така и в оценката му. Нравственото чувство ни се заявява като сила, която идва от по-висша сфера, проникната у нас, предлага ни норми на живот и ни налага оценките и отсъдите си.“
[81] Пак там, с. 300.
[82] Нушев, К. Идеите на Рудолф Ото в областта на философията на религията и тяхното присъствие в българската богословска наука. // Святото във философията на религията, с. 92. К. Нушев посочва двете съчинения – „Идеята за святото“ (Das Hailige) и „Западно-източна мистика“ (West-Östliche Mystik), с. 96.
[83] Пак там, с. 97.
[84] Пак там, с. 93.
[85] Панчовски, И. Философия на морала…, с. 307.
[86] Пак там, с. 309.
[87] Тук стигаме до принципа на изграждане на неговата богословска система – принципът на нравствената любов, която проф. Иван Панчовски свърза с нравственото чувство.
[88] Вж. Панчовски, И. Психология на религията, с. 115-119.
[89] Пак там, с. 196.
[90] Ото, Р. Цит. съч., с. 132. При Лутер познанието, любовта и вярата остават постоянно във връзка с тайнственото чудо и тайнствената душевната сила на привързаността към Бога, която слива човека с Него. За Лутер вярата е скрито средоточие на душата, каквото е било за мистиците дъното на душата, където се осъществява сливането с Бога.
[91] Пак там, с. 133. РудолфОто констатира, че ирационалните моменти в емоционалния свят на Лутер се съхраняват живи в западната мистика на почвата на римокатолицизма и протестантството.
[92] Пак там, с. 79.
[93] Панчовски, И. Въведение…, с. 24.
[94] Вж. Трифонова, Р. Раят на разбойника и адът на фарисея. // Вяра и Дело, бр. 6 (38), год. VIII, ноември, 2022 г., с. 3-4. „Разбойникът на кръста не е бил като хананейката, самарянката или блудницата – той е извършил страшни грехове не само против себе си, но и против другите. Бил е не просто извън закона, а извън всяка човешка норма, извън общността. Престъпник, убиец, насилник. При това – осъден справедливо, както сам той признава. Сцената с него разкрива безумството на християнската нравственост, според която е възможно в рая да влезе човек, който цял живот е нарушавал Закона и е пренебрегвал Божиите заповеди. В същото време онези, които са били олицетворение на Закона, които са спазвали всички негови предписания и заповеди, се оказва, че са го нарушили по най-брутален и безобразен начин“.
[95] Панчовски, И. Въведение…, с. 25.
[96] Пак там, с. 26.
[97] Пак там, с. 29.
[98] Вж. Бачев, М. Феноменология на святото…, с. 168-169. „Според Рудолф Ото и рационалните, и ирационалните елементи на святото са априорни. Защото те са елементи на комплексната идея за святото, която е дадена a priroi в разумния дух. По такъв начин схемата при Ото също е априорна, както при Кант, но докато при Кант тя свързва категориите на разсъдъка със сетивността, при Ото тя свързва два елемента, които са изцяло априорни и без каквато и да е връзка със сетивността. За Кант схемата е посредник между чистата категория и сетивността, а за Ото – междурационалното и свръхрационално-нуминозното в религията“.
[99] Проф. Иван Панчовски е интерниран от комунистическата власт със семейството си през 1949 г., заедно с други преподаватели от Богословския факултет, завършили в Германия и е заклеймен като антикомунистически автор.
