Щелян Димов
Продължаваме с втора част от изследването на гръцкия богослов и преподавател доц. д-р Евангелос Пепес на тема „Религиозна идентичност и православно религиозно образование в ерата на глобализацията: Предложението на църковната традиция“, издадено в Солун, Гърция през 2022 г. В първата част Цели в глобален план – религията като компас на съвременния млад човек (I част) бяха засегнати следните точки: 1. Религиозното образование; 2. Основни цели на предмета Религия; 3. Религиозният човек в света на глобализацията, а във втората част продължаваме с 4. Едно е етиката, а друго ли е религията? 5. Нравствен живот и ценности 6. Какво се иска от учителя?
Едно е етика, а друго ли е религията?
От психопедагогическа гледна точка етиката се разбира като способността, която човек развива да преценява и оценява както своите индивидуални действия, така и действията на другите.
То включва нагласи, мотивации и емоции, които определят вътрешното настроение и оформят действието или поведението под формиращо влияние на система от широко приети принципи и ценности. Етиката има социални последици и макар да произтича от личността на всеки човек, тя се определя от социалните институции и регулира социалните отношения, създавайки система от принципи и ценности, които управляват индивидуалния и социалния живот. Приемането и спазването на тази ценностна система гарантира защитата на индивидуалните и колективните права на човека, като допринася за тяхното благополучие.[1]
Седалището (средоточието, бел. ред.) на нравствеността на индивида, според психоаналитичната теория, се намира в Суперегото. Тук императивите и правилата, които определят човешкото поведение, се категоризират на индивидуални и колективни.
Религиозното образование по същото време се справя както с него, така и с още различни сфери. Основното, което прави православната култура и нейният език е да подпомагат религиозното, познавателното, духовното, социалното, моралното, психологическото, естетическото и творческото развитие на хората. Затова е урок по религия и православна християнска традиция. От друга страна, урокът следва и общите цели на образованието, а именно да допринесе учениците да станат свободни и отговорни граждани, уважаващи принципите на демокрацията и човешките права.
Нравствен живот и ценности
Нравственото развитие на ученика винаги е било една от основните цели на основното и средното образование, тъй като те са формулирани в съответните учебни програми, съставляващи и до днес основен приоритет на съвременното училище. Ролята на религиозното образование в това специфично направление става водеща, предвид неговите нравствени и духовни измерения.
„Притчата за митаря и фарисея“ действа изключително възпрепятстващо в консолидирането на такова впечатление у учениците, тъй като по пътя към духовното съвършенство в Христос, привидно моралният фарисей е неодобрен за разлика от „неморалния“, но разкаял се грешник митар. Учениците са информирани, че целта на живота според Христос не е фарисейският етос, а пътят на освещаващо покаяние на Фарисейската етика като външно и формалистично съответствие с моралните правила, с крайната цел самооправдание, напълно не успява да се доближи до величието на живота в Христос, събличането на стария човек, вътрешната трансформация и онтологичното обновление и пътя към пречистване, просветление и обожение.
По отношение на разбирането на човешкото развитие в еволюционните етапи, изследователската констатация на различното функциониране мисълта на всеки етап (както предлага Пиаже), е допринесла решително за качеството и ефективността на образованието. Когнитивният подход към човешкото морално развитие обаче органично зависи от морала на когнитивните способности на човека. Ученикът се развива морално, както се развива когнитивно, факт, който ограничава интереса към развитието на морала на личността.
Християнска етика, увод – общи принципи – съвременна проблематика
Несъмнено констатациите на психологията и педагогиката, като диагностика на нивото на развитие, степента на когнитивните способности, промените, които настъпват по време на прехода от етап на етап и преживяванията на ученика, допринасят решаващо за постигането на тази цел и следователно са елементи, които не могат да бъдат пренебрегнати в процеса на педагогическо планиране на религиозното образование.” Психоинтелектуалното ниво на учениците е пряко свързано с Методиката на преподаване, която учителят ще избере, целите на урока и неговите педагогически очаквания като се случва следното – нравственото култивиране и развитие, освен че се превръщат в дидактическа цел на курса, стават част от неговото съдържание, като терапевтичен познавателен обект на училищното религиозно образование. Тази интерпретация предефинира условията и границите на етическото развитие на учениците в контекста на училищното образование; следователно, тя надхвърля объркванията и недоразуменията, които се основават на непознатото отъждествяване на православната етика с етика от философски или друг богословски произход.
В православното християнско възпитание човекът, като същество с разум и свобода, може или да избере доброто, или да бъде подмамен от злото. Следователно неговото нравствено развитие има сотириологично измерение и е резултат от подвижническия път на богоуподобяването му, т.е. да стане Богочовек (в случая изхождаме от „по подобие“, а не „по образ“).[2]
По време на този път човекът не е зает от чувството за вина, а е доминиран от любовта към Бога, радостта от споделянето на Неговата благодат и надеждата за всеобща победа над злото. В този контекст целта на човешкия живот не е спазването на правилата на моралното поведение, а обновяването и усъвършенстването на целия човек.[3]
Християнската етика става реалистична и жизнеспособна за човека, когато човек в тялото на Църквата участва в несътворените енергии на Бога, които го правят способен да изживее християнския живот в пълнота и свобода. Това духовно измерение на православната етика не зависи от теоретичните знания или светската мъдрост, а от преоткриването на православния опит, който съответства на природата на човека като творение по образ и подобие Божие. Православната християнска етика, както се преподава в училищното религиозно образование, не омаловажава, а надхвърля светските идеали за материален просперитет и социален прогрес. Православната християнска традиция цели обожението на човека като психосоматично същество. Теосиса (обожението) дава пълнота на истински универсални измерения на човека, отвъд границите, определени от материята.
Духовното съвършенство предполага живот по Христос, който като възможност е общ за всички хора. Духовното съвършенство предполага нравствения живот в Христос не като задължително социално поведение, а като единствен начин за постигане на спасение. Следователно нравственото развитие на човека, тоест по същество неговото духовно усъвършенстване, според православното богословие не е резултат от теоретично знание, а от опитно приложение: „А който спазва словото Му, у него Божията любов наистина е достигнала пълнота. По това узнаваме, че сме в Него.“ (1 Йоан 2:6). В крайна сметка християнската етика е резултат от свободното сътрудничество на човека с Бога.
Във връзка с ролята на образованието в култивирането на морал, моралът се определя като резултат от обучението, който ученикът знае и е призван да приеме като правило на социалния живот. По същество човекът познава морала и се съобразява с неговите правила, за да отстоява своята позиция и роля в социалната среда. Той се учи, тоест и приема морала като непреодолима социална условност. Православната сотериология надхвърля задънената улица на задължителното подчинение на моралните правила, именно защото моралът не е самоцел. Християнската етика не ограничава, а описва християнския живот: християнският живот по същество произвежда християнска етика. В крайна сметка човекът, според християнската традиция, не е призван да се съобразява с наложена отвън морална система, а е поканен на спасителния път на връщане към своето състояние преди падението. Православният подход към етиката предлага изход от задънената улица на компромиса между задължителното спазване на система от морални правила и човешката свобода.[4]
Социалното сближаване е изградено върху добродетелта на любовта, която се изразява във взаимна прошка. Според православното учение изкупителният път на човека има освобождаваща перспектива. Християнската етика не примирява свободата с робството, а води човека от робството към свободата. Учениците осъзнават, че за да получат отговори на техните горещи трансцедентални въпроси, те са призовани да прилагат истината на Евангелието на практика. В същото време учениците осъзнават, че самото това предложение за живот, както се преподава в контекста на религиозното образование, подготвя отговорни, подкрепящи и активни граждани, изграждайки общество на любовта. Тази социална перспектива на християнското послание подчертава решаващата роля, която играе курсът по религиозно образование за постигане на една от целите на образованието, а именно да направи учениците „свободни, отговорни, демократични граждани […], вдъхновени от любовта към човека, живота и природата и притежаващи вяра в родината и истинските елементи на православната християнска традиция“.[5]
Така стигаме до извода, че нравственото усъвършенстване и развитие на човека, не свежда причината си до негативни емоции, като тази на вината, а се постига, когато човекът осъзнае природата си на психосоматично същество, причината за своето създаване и целта на своето присъствие на земята. В крайна сметка православният подход към етиката, както се оказва, създава условия за проектиране и прилагане на курс по религиознание, чиито условия и граници по отношение на неговите възможности и перспективи по отношение на моралното развитие на учениците ще бъдат ясни и недвусмислени, като по този начин ще се преодолеят объркването и съмненията относно положителната роля, която играе както в моралното усъвършенстване, така и в цялостното психосоматично развитие на учениците.
Какво се иска от учителя?
Както беше споменато по-рано, великите отци на Църквата подчертаха ролята на учителя-катехизатор като катализатор за успеха на образованието. Днес това не може да се промени, въпреки всички промени, които се случват в двата времеви периода. Учителят трябва да има „християнско и хуманитарно образование, по-широка педагогическа култура, технологична грамотност, философски нрав, откритост и общителност и най-вече „учителски дух“, които могат да послужат за пример за ориентирано към личността образование, водещо към свободата“, така че ученикът да се научи на ценности и формира нагласи към живота.“ Също така началният учител или учителят в средното училище трябва да притежават дух на ученичество. С други думи, това е непрекъснатото самоусъвършенстване, без да заема абсолютна позиция относно това, което вече знае, непрекъснато обучение, отвореност към социалната среда и информираност в нови методи. „Духът на ученичеството е постоянната воля за учене“ независимо от възрастта, за да можем всички да станем учители и преподаватели“. „Специално обученият учител или учителят може да предава чрез курса по религиозни изследвания на учениците богатство от знания, като същевременно ги вдъхновяват с визия за живота, дух на любов, свобода и култура“.
Следователно образованието на теолога не трябва да се ограничава до богословски знания, но да сте наясно с философията, психологията, социология, физика, химия и биология. Това ще му позволи да следва светогледите и материята на другите науки, за да може да изгради диалог с тях или чрез намиране на общ език, или чрез отблъскване на атаки, което имат повече идеологическа, отколкото научна основа.. Това, разбира се, не означава, че трябва да се бори сам. Да придобие тези знания, особено когато се изисква от нов план преподаване на урока. За да бъде реализирана нова програма по РО изисква и необходимия интерес към учителя, тоест съществен неговото/нейното обучение, подходящи образователни и учебни материали и подходяща административна подкрепа.
Богословът като просветител продължава да бъде основен носител на знанието. Той обаче влиза и в ролята на координатор. Той е този, който ще различи специални характеристики на неговите ученици и ще им разпределя роли, представени в учебните помагала. Една от тях е използването на технологии в рамките на урока, активиране на ученици, които не са толкова мобилни. Друго е създаването на групи, в които учениците получават роли. Въз основа на тези роли учениците могат да бъдат водени по пътя на изследването. В същото време учителят може да предизвика контролирани изпитания конфликти или управление на тези, които възникват при изследване и дискусия, за изразяване на загриженост, насочване в дълбочина и адаптиране гъвкаво прилагане на материала към съвременни събития. “Все още трябва оформя урока така, че да не го превръща в просто предаване информация или светски морал, а култивиране на диалог между различни религиозни традиции чрез изучаване на връзката им с християнската вяра и за насърчаване на демократичния дух” (митрополит на Александруполис Антимос).
Трябва да се отбележи, че изискването за теолог в контекста на училищното образование не е доказателство за неговата религиозна или нерелигиозна идентичност, карайки учениците да направят същото, но да намерят начин да практикуват в приобщаващ процес, използвайки инструменти от педагогическото, хуманитарното, богословското, художественото пространство, и за преодоляване на зубренето, пиетизма и морализма.
Обратно, в съвременното училище теологът не е призован да оценява вярата или желанието на ученика да стане верен. Напротив, той оценява дали отговаря на когнитивните умения като условие, което оправдава присъствието на ученика в час. Ролята на теолога става много важна, когато той поеме ролята на учител съветник. За да може да направи това обаче, трябва да придобие подходящи знания и да развие необходимите умения, като разбиране, критичност, безкритичен диалог и емпатия, непозиционирането на всезнаещ и осъзнаващ себе си. Наличието на тези може да допринесе положително върху когнитивното и емоционалното развитие на учениците, като им помага да придобиват самочувствие, забелязват своите слабости или трудности и изследват своите способности. В същото време са дадени и примерни дейности, които са разделени в седем категории: 1) Преподаване чрез примери от икони и картини 2) Групово сътрудничество, 3) Диалог, 4) Решаване на проблеми, 5) Игра/действие, 6) Проект и 7) Оценка.
И накрая, трябва да се спомене, че могат да се очертаят различни видове учител, в зависимост от подхода, който възприема към урока. От една страна, когато учителят възприема пиеститична, отблъскваща, неподлежаща на обсъждане линия прави трудна за разбиране педагогическата етика, изкривява съдържанието на преподаване и променя любящите взаимоотношения, които трябва да преобладават в урока. От друга страна, когато благоприятства човешкото измерение в отношенията ученик-учител се осъществява атмосфера на диалог, изразяване на лична позиция, откритост и информация, доверие и дори възможността за конфронтация. Само когато учителят може да осъзнае в себе си какъв реален прототип трябва да представлява той, тогава наистина ще може да помогне на ученикът, който за него е личност, а не поредният ученик.“[6]
–––––––––––––––––––––––––––––––––
Превод: Щелян Димов
*РО – Религиозно Образование (б. а)
Използвана литература:
Евангелос Пепес. Нравственото развитие в контекста на училищното религиозно образование: Тълкувания на православната християнска традиция Космос, Международен научен журнал, Солун, 2014-2015, 187-207.
[1] Какавулис А., Етично развитие и образование, Психопедагогика 2-ра част, Крит 1994, с. 17-18.
[2] Порцеланос Ст., Духовно стареене според ниптичните отци в курса по религиознание. В Защо религиозен днес? Сборник с двудневна конференция: Курсът по религиознание в Обединената гимназия, Армос, с. 165-191, Атина.
[3] Пак там, с. 12-13.
[4] Порцеланос Ст., Преподаване на предмета религия. Подход чрез философска рефлексия и бдителната традиция, изд. Γρηγόρη, Атина 1999, с. 37 – 39.
[5] Кукувулис А., Етично развитие и образование, 1994, Атина, с. 44.
[6] Реракис И., Социална интеграция и религиозно възпитание на ученика в гръцкото училище, 2010 Солун с. 363.
