Eлисавета Георгиева
„Ето, слушам от далечна страна писък от дъщерята на Моя народ: нима няма Господ на Сион? нима Царят му не е там? Защо Ме разгневиха със своите идоли, чуждоземни, нищожни? Мина жетва, свърши се лятото, а ние не сме спасени. Поради съкрушението у дъщерята на моя народ и аз съм съкрушен, ходя мрачен, ужас ме обзе. Нима няма балсам в Галаад? Нима там няма лекар? А защо няма изцеление за дъщерята на моя народ?“ (Йерем. 8:19-22).
Сериалът „Историята на прислужницата“ (НВО) е адаптация по класическия роман на Маргарет Атууд и разказва за измислената страна Галаад във време, в което светът страда от безплодие. Романът „The Handmaid’s Tale“ на Маргарет Атууд, който стои в основата на епизодите, е написан през 1985 година (на български книгата език е издадена като „Разказът на прислужницата“).
„Разказът на прислужницата” е антиутопичен роман. Писателката Маргарет Атууд обрисува картина на антиутопично общество, наречено Галаад, в което група религиозни фашисти поемат пълен контрол над социума, като използват неетични методи, за да постигнат целите си. За да увеличат населението, въвеждат нови закони, които лишават жените от права и свеждат ролята им до майки и слугини. Младите и плодовити жени са „слугините“ и от тях се изисква да живеят с високопоставени служители. Всеки месец се подлагат на „церемония“ по заплождане, която започва с цитати от Библията, и в нея участва и съпругата. Новата власт е строго патриархална, а жената има второстепенна роля. Мъжете в Галаад са уважавани и се наричат „Пазители на вярата“ или „Командири на верните“. Членовете на полицията се наричат „Очите на Господа“, а войниците – „Ангели на Апокалипсиса“.
Светът на „Историята на прислужницата” е християнски. Ролята и титлата „слугиня“ идват от Зелфа и Вала, слугините на Рахил и Лия, които бяха дадени на Яков, за да му родят синове. Икономките на управляващата класа се наричат „Марта“, препратка към историята за Мария и Марта. Другите роли на членовете на това общество са на Командирите, Съпругите, Майките и Лелите.
Лелите са безмилостни и безскрупулно налагат новия закон в съзнанието на бъдещите Прислужници. Те многократно напомнят на слугините, че „блажени са кротките“ и Офред (Елизабет Мос) се навлича гнева на леля Лидия, когато тя продължава: „Блажени гонените заради правдата, защото е тяхно небесното царство“, подчертавайки лицемерието при използването на Библията за нанасяне на мъчения и насилие върху слугините. Съзнанието се притъпява с безмозъчно повтаряне на заучени откъслечни фрази, взети директно от Библията, общуването се свежда до баналности. Всякакви форми на личен разговор са забранени. За общуването се използват отделни фрази от Библията като „Хвала“, „Пред Неговите очи“, „Бъди благословена“, „Благословен да е плодът“ и т.н. Всяко неподчинение се наказва с жестокост – обидата коства око, писането и четенето отнемат ръка, а сексът за удоволствие – кастрация и изпращане в Колониите. Дори външността на слугинята трябва да изглежда религиозно. Те трябва да носят червени рокли с бели шапки като монахини.
В Република Галаад, ако сте погрешен тип християнин, ще страдате. Телата на свещеници, заедно с бивши лекари, извършващи аборти, както и ЛГБТК+ хора, считани за „предатели на пола“ биват окачвани публично като предупреждение.
Някои християни протестират срещу поредицата, смятайки я за антирелигиозна и по-точно антихристиянска, но въпреки фундаменталистките си нюанси и цитирането на Библията, в режима, който управлява Галаад, има малко от това, което да свидетелства за Евангелието, за благата вест на Иисус Христос. Всъщност, има много малко от Христос. Самата Атууд казва в публикация на New York Times, че книгата не е антирелигиозна. Тя пише: „Това е против използването на религията като параван за тиранията, което е съвсем различно нещо.“
Романът на Маргарет Атууд звучи като мрачно предсказание. Темите, които тя изследва, са едновременно актуални и универсални. Религиозната идеология, представена в историята, е изкривена версия на християнската вяра, която в крайна сметка води до диктатура на екстремистки идеи. Религиозният фанатизъм лесно намира място в умовете на хората, тъй като често се основава на омраза към онези, които не споделят същите вярвания или ценности. Под фалшивата мантия на „правоверност“ човекът може умело да скрие своята агресия, оправдавайки я с любовта си към „Правдата“ и Бога.
В този смразяващ разказ героите са принудени да живеят в общество, в което религиозните екстремисти упражняват пълен контрол върху живота им. Тази потисническа система използва изкривени тълкувания на религиозни текстове, за да оправдае своите действия и да контролира населението. Главната героиня, Офред, служи като символ на безгласните маси, които са попаднали под властта на тази тиранична система. Чрез нейния опит читателите могат да видят как една тоталитарна религия може да доведе до загуба на индивидуалност, свобода и човешки права.
Атууд майсторски рисува картина на свят, в който любовта към Бога се използва като фасада за омраза и насилие. Това повдига важни въпроси относно природата на религията и нейната роля в оформянето на обществените норми и ценности. Може ли една религия наистина да бъде източник на мир, любов и единство, или може да се превърне в инструмент за потисничество и разделение?
Въпреки мрачния тон на романа, Атууд предлага лъч надежда чрез образа на Офред. Въпреки че е изправен пред огромни трудности и несгоди, тя запазва своята човечност и желание за свобода. Нейната история служи като напомняне, че дори в най-мрачните времена способността ни да обичаме, да се съпротивляваме и да поддържаме надежда е това, което ни определя като хора.
