Маргарита Генчева
Изминаха почти две години, откакто започна войната на Русия срещу Украйна.
В душите ни се разрази страшна буря. Днес разривите не минават просто по границите на отделните държави, а през човешките сърца*.
Каква беше нашата реакция за войната в Украйна?
Някои взеха отношение. Не можеха да се примирят с неправдата, с подмяната на Христовото Евангелие, с жестокостта, с апокалиптичните картини на войната.
Други просто замълчаха. Дали защото „не знаем какво се случва наистина“, или „не всичко е така еднозначно“? А може би тайно подкрепяха войната? Възможни причини са страхът, а също търсенето на истината.
Трети, открито застанаха на страната на агресора и мъчителите, като демонизираха жертвите на войната, а злобата и сарказмът взеха в плен поредните души…
Четвърти, макар да бяха на страната на жертвата, също намразиха, но мъчителите. И тази омраза се усещаше, като не по-малко разяждаща.
Както и да сме реагирали, не променихме хода на войната. Тя не свършва. Ако свърши, няма да е заради нас. Но се променихме самите ние. Мисля, че е хубаво всеки от нас в ретроспекция да се взре в себе си. Успяхме ли да възпитаме в себе си милостта и състраданието? Или станахме по-тревожни и по-резки в отношенията си с останалите хора?
Първата група бих попитала следното: все пак с вашето милосърдие успяхте ли да помогнете с добра дума, или с действие на поне един човек в нужда, бежанец, избягал от войната? Или да утешите съседите си украинци, че сте с тях и някой ден задължително ще видят своите близки от Украйна? Ако – да, значи наистина сте останали човеци. И сте били на страната на Христос. Защото мисля, че най-голямата полза принесоха тези, които тихо и големеене утешиха и помогнаха на изпадналите в ужас хора.
На тези, които замълчаха, ще кажа: вероятно сте имали своите причини за мълчанието. Понякога то е предателство, понякога е изчакване и търсене на истината, а понякога то е молитва към Бога, но истинска, конкретна, а не за някакъв абстрактен мир. Този, който е нахлул в чужда територия и разрушава, и убива невинни, трябва да се оттегли.
Да мълчим е грешка, ако е заради запазването на някои приятелства или заради някакъв фалшив мир с околните.
Мълчанието от безразличие също считам за голям проблем, защото състраданието и обичта ни правят истински човеци. Ако светът все още съществува, то е заради онези хора, които обичат истински другите и всеки ден се жертват за тях.
А мълчанието от страх разбирам твърде добре. Не е лесно да си смел и да защитаваш правдата, независимо от всички последици. Само Бог може да даде сили за това.
Третата група от хора са ми чужди със своите реакции. Искам да ви попитам: какво спечелихте от това, че застанахте на страната на силните на деня? Че застанахте зад тези, които сравниха със земята цели градове? Или не вярвате, че те го сториха? Но тогава защо изляхте злобата си върху цивилните жертви от тази война? В крайна сметка те се озоваха пред свършен факт: градовете и домовете им бяха разрушени. Злобата обаче разруши не тях, а вас. Тези от вас, които обаче се наричат християни, не забелязахте ли пълната подмяна на Евангелието и Христос с антихриста?
На четвъртата група от хора ще задам следния въпрос: когато намразихте мъчителите и агресора или когато с жлъч описвахте неговите падения, помогнахте ли на пострадалите от войната, на които симпатизирате? На неговото зло противопоставихте още зло. А зло със зло не се побеждава. Тъмнината се побеждава със светлина.
Да…войната променя. Всички правим избори. И в крайна сметка те винаги се свеждат до това: дали ще си човек, или няма да си човек.
Не можем да спрем войните по света. Но можем да не водим войни в собствените си домове. Не можем да спрем проливането на човешка кръв. Но можем самите ние да се молим за останалите.
Ако сгрешим, има надежда за нас в покаянието. И Господ милостиво ще ни приеме обратно при Себе Си. Защото Той не е като нас. И слава Богу за това!
______
*Взето от проповед на отец Йоан Бурдин
