Меню Затваряне

Русенски митр. Наум: „Достойнството на БПЦ е и в нейната съборност“

На 23 март 2014 г. се състоя синодният канонически избор на Русенски митрополит Наум. На 5 април 2014 г. той беше посрещнат на епархийската граница в гр. Бяла и въдворен в гр. Русе като епархийски митрополит на поверената му от Бога Русенска епархия. На 6 април 2014 г. Русенския митрополит Наум отслужи първата св. Литургия в катедралния храм „Света Троица“ – Русе като епархийски архиерей на Русенската епархия.

През 2024 г. се навършват десет години от каноническия избор и въдворяването на митр. Наум, но отбелязването на годишнината беше отложено заради кончината на Негово Светейшество Българския патриарх Неофит. Днес, на 10 май се навършват и седемдесет и една години от възстановяването на Българската патриаршия. Потърсихме митр. Наум и той се съгласи да беседва с нас за читателите на Християнство.бг.

– Христос воскресе, владико! Точно един месец преди днешната Пасха се изпълниха десет години от историческото Ви посрещане на епархийската граница и въдворяването Ви като нов митрополит в Русенска епархия. На 6 април 2014 г. отслужихте първата св. Литургия в катедралния храм „Света Троица“. Обръщайки поглед назад, бихте ли казали, че успяхте да преодолеете трудностите, които Ви посрещнаха?

– Христос воистину воскресе! Да, изминаха цели десет години, което е и много, и малко в очите на Господа, но грижите и служението, както и необходимостта да се решат редица проблеми в границите на епархията, не ми оставиха време да мисля дали съм успял да се справя с всички предизвикателства.

Когато станах Русенски митрополит, някой ми беше казал, че „само трябва да си събуя обувките, да си обуя пантофите и да вляза в митрополията, защото всичко в нея е перфектно“. За съжаление обаче оказа се точно обратното. Наследих една стара митрополитска сграда, построена през 1888 г., а единствената материална ценност в нея беше само обзавеждането още от митр. Григорий, от края на 19 в. И толкова. Сред клириците се усещаше липса на взаимност, църковно съзнание за дълг, съсредоточеност в служението. През изминалото десетилетие, колкото и нескромно да звучи, Русенска епархия постигна един духовен и материален подем, но, разбира се, благодарение съдействието на архиерейските ни наместници и административните сътрудници. Десетки храмове бяха основно ремонтирани с финансиране по различни програми. Основна грижа беше и съживяването на епархийските манастири. Наред с всичко останало, през последните години се направи цялостен ремонт на митрополитската сграда, какъвто последно е бил осъществен в края на 70-те години на 20 в., като вътрешното благоукрасяване беше изцяло обновено от вещи специалисти. Десетки мебели бяха реставрирани, а за интериора допълнително се набавиха разни произведения на изкуството. Днес ние сме горди с облика на митрополитския ни дом, който поне отчасти се доближава до онова, съградено и завещано от дядо Григорий (Немцов).

Със сигурност има още много неща, които трябва да се довършат или са в процес на стартиране. Но, обръщайки поглед назад, виждам колко бързо преминава нашият живот, а поглеждайки напред, виждам колко семена още трябва да бъдат посяти. В същото време други, вече покълнали, имат нужда от особени грижи. Милостив е Бог, че помага за всичко. И не мога тук да не изразя своята благодарност към всички свещенослужители, монаси, енориаши, учители, сътрудници, без които аз не бих могъл да върша своята  архипастирска мисия. Те са като трудолюбивите и скромни пчели, които събират меда, от който след това се ползва цялата Църква. Преди всичко искам да благодаря на тях и на техните усилия в местните енории, за преуспяването на цялата епархия. Каквото и да правим като архиереи, колкото и важни постове да са ни възложени, трябва да постоянстваме във връзката си с християните, защото Църквата сме всички ние – клир и народ.

– Сега сме в радостта на Пасха, но предпасхалният период беше свързан с много житейски страсти. И напоследък често се случва така – когато започне подготовката през Великия пост, проличава колко е разделена църковната ни общност. Възможно ли е у нас да настъпи период, в който да се държим като една църква?

– Ние, православните българи, сме една църква, но по прозаични причини не успяваме да го покажем на обществото. Вярно е, че има разномислие между християните и то не е от вчера. Всеки има своите страсти, своите различия, но в църковната общност всички трябва да мислят за фундамента – за Христос. Той е центърът на нашата вяра, надежда и любов. Църквата е за всички, които обичат Христос и искат да се съединят с Него. В същото време, в това Тяло Христово влизаме не само с любовта си към Бога и желанието да посветим живота си на Него, но и със своите човешки страсти. Грешката, която правим, е, че не се опитваме да ги очистим от нас, да ги преобразим в добри и полезни дела за нас и за другите, с които да се спасяваме, а им позволяваме да надделеят и да овладеят нашия живот. Тук не правя разлика между това дали животът ни е светски или духовен – той е един и християнинът трябва да се държи по един и същи начин в храма и извън него.

Срещал съм мнения, че позволяваме на светското да влезе в Църквата, с което не съм съвсем съгласен – светското и духовното са част от човека и не можем да разделяме живота си на светски и духовен – ние навсякъде трябва да се държим като християни и Христос да е винаги с нас. Мисля, че разделението идва именно от това – хората се опитват в храма да бъдат едни, а извън него –  други, което е невъзможно. Ако човекът има в себе си нещо, което да го отделя от Христовата църква – личен грях или такъв към обществото, ако той се занимава с непривични за християните неща, той сам се отделя от църковната общност поради неестественото за християните, което сам е усвоил. А това вече е особен егоизъм, който отделя човека от Бога и от другите в общността. Това се случва поради липса на любов към другите и мисля, че този е нашият основен проблем – липсата на любов един към друг. Ние не се обичаме, защото позволяваме на нашите страсти да ни завладеят и настроят един срещу друг. А любовта е онова, което ни свързва, споява, тя е единодействената част в живота на Църквата. Ако ние обичаме Бога, не можем да не обичаме другите. Ако мислим повече за ближните около нас, и как нашите постъпки ще повлияят на тяхното спасение, мисля, че разделението нямаше да е толкова голямо или поне щеше да бъде поносимо.

– Какво отражение дадоха върху живота на Православната църква в България последните две години пандемия и две години война? Доколко според Вас успяхме да се справим с тези изпитания?

– Този въпрос засяга това, което казах в предишния си отговор – липсата на любов и християнско отношение към другите последва още по-голямото разделение през пандемията и войната. Като че ли не успяхме през пандемията да проявим разум в по-голяма степен и изгубихме много хора поради неразумното си доверие в конспиративни теории и фалшиви новини. Това беше много голям проблем, който премина и сега – в условията на война. Много християни, а и духовници, предпочитат да затварят очите си за нещастията на гонените и убиваните в тази пагубна война, защото сърцето им иска и търси оправдание за агресията към тях. Последиците от разрушенията им се виждат като „оправдани“, „справедливи“… В същото време тази мярка, която сами налагат на другите, не отнасят към себе си – не си пожелават война, нещастия и разрушения на техните домове и градове.

Човекът често обича да налага своето мислене за „справедливост“ като оправдано, но към другите, не към себе си. През пандемията беше същото – принципът да се поставяме на мястото на страдащите у нас като че ли изгуби значение и това също е проява на егоизъм. Когато мислим за другите и ги обичаме, ние не можем да желаем тяхната болка или смърт, затова се опитваме по всякакъв начин да ги предотвратяваме. Това изисква любовта към ближния – чувствителност, разсъдливост, тревога и грижа за другия. И с такова отношение в църковната общност трябва ние да показваме какви да бъдат отношенията в обществото извън Църквата – това също е начин на свидетелстване и катехизация – примерът на нашия живот и отношение.

– Често посещавате Румъния и служите с румънски архиереи, имате преки впечатления от Румънската църква. Защо е в толкова голям подем църковният живот там и какво бихме могли да вземем от нея като добър пример?

– Румънците отдавна са надскочили и надживели проблемите в църковната общност, които ние преживяваме сега. Църковният живот там е на едно високо равнище, като голям процент от тях действително живеят постоянен литургичен живот и го правят осъзнато и истински. Всички гледат в една посока и дори да има несъгласия и разделение, то е несъществен, малък процент. У нас общността е завладяна от политически и идеологически вълнения, което измества тежестта, центъра на църковния живот – Литургията, Евхаристията, любовта към Христос.

– Като споменахте идеологическите и политически вълнения, възможно ли е това да е резултат и от подмяната на богословието и живия опит на Преданието с пропаганда, например?

– Нашата църква е отровена най-вече от това – пропагандата е съвременният духовен fast food, който отравя сърцето и душата, както хранителните заместители тровят тялото и го разболяват. На вид изглежда привлекателна и лесносмилаема, но отравя човешкия ум и отдалечава от Бога. Приема се бързо, защото не изисква особен труд и мислене, докато научаването на истините на вярата, разсъждението върху тях, образованието в богословието на Църквата изискват време, труд, усилия. Човекът се превръща в това, което поглъща – ако се храни със „заместители“, и християнството му ще е фалшиво; ако се храни с думи на вечен живот – и животът му ще е Богу подобен. Както напомня св. апостол Павел в Послание до римляни: И Давид казва: „трапезата им да бъде тям примка, клопка, препънка и отплата“ (Рим. 11:9).

– Едно сходство на Русенска епархия с Румънската църква е хармоничното ви съжителство с местната римокатолическа общност. Какъв е диалогът между православни и римокатолици, а и с представителите на другите вероизповедания – на какво равнище е общуването между тях?

– Да, в Румъния има големи римокатолически общности. В Русенска епархия също живеят голям процент римокатолици, с които ние общуваме в разбирателство и любов един към друг – както подобава на християни. Необичайно е да се живее в подозрение и враждебност към другите, а колко повече това се отнася за християните. В гр. Русе, освен римокатолическа катедрала, има храм на Арменската църква, синагога и две джамии. Радостно е, че представителите на всички вероизповедания споделят с уважение своите празници и традиции, което е пример за братолюбие и взаимна толерантност. Особено забележително в по-малките населени места в епархията ни, населявани от значителен брой мюсюлмани, е отношението на местните кметове с подобно вероизповедание, които понякога имат по-голям респект и уважение към свещениците и архиерея, отколкото някои други кметове-християни.

– От две години в Русенска епархия има викарен епископ – Макарий Главиницки. Завършил е богословие в университета в Букурещ, магистърска програма в Аристотелевия университет. Успешно Ви помага с външната мисия в Румъния и в този ред на мисли – не трябва ли да повишим очакванията към младите епископи на БПЦ? Да имат добро образование, умения в съвременния свят, да знаят езици и да обичат богословието? Според някои пък те трябва да бъдат и добри администратори…

– Ориентир какъв да бъде един епископ може да ни даде Евангелието – когато някой запали светлина, не я слага под скрина, а на светилника, за да се вижда надалеч (Лука 11:33). На този принцип хората, които влизат в Църквата, виждат светлината на тези, които са най-горе – епископи, свещеници, монаси. За да бъде избран на такова високо място и сложен „на светилника“, кандидатът за епископ трябва да бъде най-вече богобоязлив и образован човек, и, което е много важно – да има широк поглед върху историята, езика и културата на своя народ, на своята поместна църква и на цялата Христова църква. Да бъде общителен, но и скромен, въздържан, почтителен. У нас днес скромността не е на особена почит, а тя е християнско качество, твърде ценно за духовниците.

Относно „администраторството“ – никой не се ражда администратор. Заради всичко казано дотук, а и поради обстоятелството, че притежава всички изискуеми качества за епископско служение, съгласно чл. 83, ал. 2 от Устава на БПЦ-БП, блаженопочившият патриарх Неофит и Св. Синод в пълен състав удовлетвориха моето желание и ми дадоха о. Макарий за викарий.

Той е ценен помощник в нашето общо дело в Русенска епархия – животът му на монах в Рилския манастир досега го е научил на ред, послушание и любов към работата и служението. Наред с богослужебните си ангажименти, ръкоположения и обществени прояви, дядо Макарий посещава уроците на децата от Неделното училище в Русе, ангажира се с разни социални дейности, дирижира и репетира със Свещеническия ни хор „Св. Димитър Басарбовски“ и т. н.

– Издавате книги за историята на БПЦ, които са оставили траен отпечатък в нейното минало. В тази връзка, не прекъсна ли донякъде паметта за миналото на Българската православна църква и нейните духовници? Много българи не познават изобщо църквата преди комунистическия период, а и изследванията в тази посока са на малцина учени.

– Доброто познаване на миналото е залог за доброто бъдеще. Ако не познаваме миналото си, не можем да надграждаме, защото основите ни ще са несигурни и нетрайни. Затова и започнахме такъв цикъл издания – за Доростолски и Червенски митрополит Василий, за Доростолски и Червенски митрополит Софроний, за Старозагорски митрополит Павел и Проватски епископ Антоний… Подготвя се и сборник в памет на духовния ми старец Варненски и Великопреславски митрополит Кирил. Трябва да отдадем дължимото на духовенството преди нас, а животът на духовниците е пряко свързан и с живота на цялата църква.

С Вселенския патриарх Вартоломей при представяне на книгата му „Среща с Тайнството – съвременен поглед към Православието“, издадена от Русенска митрополия

– Предстои ни патриаршески избор, много важен в условията днес – размирици, война, разделения, ясно очертан и войнстващ авторитаризъм в света; предстоят и други избори. Всичко това влияе върху БПЦ, започнаха вече внушения и какъв да бъде следващият патриарх. Какво според Вас трябва да бъде най-важното качество на бъдещия патриарх на БПЦ? И не трябва ли свикването на поместен събор да бъде негова първа задача?

– Да, предстоят ни трудни избори. Точно защото са трудни, ще проличи какво сме научили досега за толкова години живот в свобода (тъй като споменахте авторитаризма). Макар Църквата да има свой живот, цел и мисия, църковната общност се влияе от световните процеси и нагласи и няма как да бъде иначе – ние живеем и се спасяваме в света. Но не влиянието е най-важното – каквото и да бъде то, ако християнинът живее според съвестта си, неговият избор може да бъде само един – с истината и свободата. Христос нарече Себе Си Истина, Път и Живот. Ако не сме забравили защо сме в Църквата, трябва Него да имаме пред очите си. Това се отнася за всички наши избори и решения.

Относно качествата на бъдещия патриарх… Ако за достойнството на всеки кандидат за епископ изброих необходимостта от много качества, значи те се отнасят и за патриарха. Патриархът е преди всичко монах и епископ – той трябва да обича Църквата и нейният живот да бъде и негов живот. Имаме примери на великани в нашата история – св. патриарх Евтимий е първи сред тях. С какво е останал в паметта на Църквата досега – с голямата си любов към Бога и към своето паство. Светият патриарх, чиито мощи прославихме през изминалата година, до последно е бил в крепостта с хората си, преди Търново да падне. Ако подвигът на патриарха е тежък за нас, можем поне от духовните грабители да опазваме паството си и да стоим на духовния си пост. Видяхме какво може да се случи с една поместна църква, ако патриархът не пази вярата на Църквата. А ние сме преди всичко пазители на вярата, монаси и пастири.

Относно въпроса за събора – в БПЦ има много въпроси за решаване, но свикването на събор е наистина належащо. Освен това по устав през тази 2024-та година трябва да има събор, но едва ли ще е възможно да бъде подготвен толкова бързо след патриаршеския избор. Във всеки случай е не само необходим, но и същностен въпрос, и засяга не само нашия устав, но и самата Църква – грехът против съборността е грях против Църквата. И патриархът на БПЦ е този, който трябва да отстоява това – съборността у нас да не бъде изповядвана само на думи от Символа на вярата, а да бъде живяна, защото достойнството на БПЦ е и в нейната съборност.

Posted in Интервюта

Вижте още: