Меню Затваряне

Руската църква като жертва на патриарх Кирил

Иля Забежински

Иля Аронович Забежински

Руската църква като жертва на патриарх Кирил (или Руската пост-църква)

Аз съм най-малкото ужасéн. И не толкова, защото ми е жал за отец Алексий или неговото паство, но, разбира се, жаля ги и тях. Картината на бедствието, което сега сполетява нашата Руска църква, ме облива с вълни на тъга и униние. Авторът на тази катастрофа е патриарх Кирил.

Знам за портите на ада, че те „няма да ѝ надделеят“. Няма да прогнозирам разпадането или изчезването на Руската православна църква. Но промените в нея ще бъдат колосални. Руската православна църква става Църква на загубите.

Църквата ни престава да бъде територия поне на потенциалната свобода. Тоест, в Нея така и така нямаше много свобода, но все пак имаше възможност за интелектуално и духовно разномислие, чрез което, според апостола, можеха да се проявят по-съвършените. Така и се получаваше. Сега по основните, най-важните въпроси, вълнуващи православното общество, такава възможност няма.

Църквата напълно се сбогува със своята аполитичност, като избра само една политическа линия – тази на сегашното управление, като своя и като единствено възможна. Нещо повече, тя снабдява тази политическа линия с псевдо-евангелски и псевдо-светоотечески патерици, както и със своите благословии.

Църквата престана да бъде дом за хора от най-различни възгледи, които обаче се смятат за православни, в тази пълнота, която беше достатъчна в продължение на много години: единство в Евангелието, вярата и традицията. Църквата сега отрича православността на хората, които приемат православната догматика, аскетиката, каноните и тайнствата, и които участват в богослужението и енорийския живот, ако те не са съгласни с действията на светските власти.

Нека да обясня. Според всички църковни правила наказанието за свещеника, което се нарича „низвержение“, за мирянина е „отлъчване“. Тоест, ако разпространим наказанието над отците Умински, Ковал, Бурдин* и др. върху миряните, те биха били отлъчени от Църквата. Ето, ти, например, си против убийството или не искаш да четеш патриаршеската молитва за „победата“, в такъв случай свещеникът е запретен [от служение] или низвергнат, а ти просто биваш отлъчен от Църквата. А в битов план, ако си против войната, то за привържениците ѝ в Църквата, ти не си православен. Нямаш място в нея.

Църквата престана да бъде място на духовно и душевно единодушие. Сякаш все още сме обединени от основното единство, единството на събранието около Тялото и Кръвта Христови, но не можем да бъдем единомислени, „да изповядаме в единомислие“ – това вече не важи за нас, защото разликата в мнението по толкова важни въпроси, като този за доброто и злото, засенчва всичко останало. Всъщност една част от стадото вярва в едно, а другата – в съвсем друго. И тези въпроси не могат да бъдат решени и не могат да бъдат обсъждани. Защото в Църквата на патриарх Кирил може само да се осъжда. И никакво обсъждане не е позволено.

Църквата се превърна в зона на страха. Хората се страхуват да кажат това, което мислят. Тези, които не са съгласни с патриарха, които не са съгласни с войната и с Путин, се страхуват. Свещениците се страхуват, като виждат как патриархът се разправя със свещениците, които мислят различно от него. Миряните се страхуват, защото навсякъде има доносници и предатели. Кои са тези добри хора? Миряни също като тях, техни братя в Христа, които доносничат и срещу свещеници, и срещу други миряни.

Църквата вече е място с дълбоко зарита съвест.

Понеже, нали, съвестта си е съвест, но трябва и да се живее някак… Трябва да сме сигурни, че няма да бъдем изгонени. Няма да бъдем затворени, няма да останем без парче хляб. Ами ако си против? Ами ако те попитат? Какво трябва да се прави? Имаш енория, семейство, паство. Как трябва да постъпиш? Какво да правиш със съвестта си? Как да действаш с тази проклета молитва? Е, не си съгласен с нея! И какво?

Църквата е място, където робското положение и безправието на духовенството се проявяват във все по-голяма и по-явна отвратителност. Патриархът, полудял и обсебен от собственото си величие, си съчинява някакъв текст. И изисква задължителното му публично четене. А непрочитането на този текст се възприема като липса на лоялност и преданост лично към него, Патриарха. Не към Христос и не към Църквата. Към него, към него лично. И той изгонва, лишава, низвергва, осиротява енории, оставя свещенически семейства без средства. Това после се спуска на епархиите и там се върши същото.

Какво очаквам? Промени в облика на Руската църква.

Руската православна църква като църква на градската интелигенция в този си вид ще се топи. Интелектуалците ще си тръгват. Те вече си тръгват, но ще си тръгват още и още. И което е по-лошо, нови интелектуалци няма да идват.

Младите хора, повечето от които са против войната и искат свобода, ще продължат да напускат. И най-важното, няма да идват нови. Броят на желаещите да учат в духовните училища ще намалява. То и сега вече е на минимум. Но ще бъде още по-зле. Кой ще иска да получи специалност, която да го направи безправен и безсилен роб? Крепостен на някакви тъпанари в митри?

Ще спре и приемането на свещенически сан от вече възрастни хора. Ето един свещеник, който беше журналист, но прие сан. Имаше един преводач, който също стана свещеник. А еди-кой си завърши философия и също стана свещеник. Такива няма да има вече.

Това ще бъде друга Църква. Църква на мълчаливи, уплашени хора, които не четат книги. Защото и тях няма да има кой да ги пише!

————-

Превод: архим. Никанор Мишков

Posted in Публицистика

Вижте още: