Руският патриарх Кирил – патриарх или лъжепатриарх, висш църковник или висш политик?

„Руският патриарх Кирил – патриарх или лъжепатриарх, висш църковник или висш политик в Руската федерация? Руският патриарх и войната в Украйна“

Проф. д-р Дилян Николчев

Увод

Преди няколко години публикувах статии[1], в които обърнах внимание на един тревожен за Русия в последните години процес, а именно – все по-отчетливото демонстриране на явни и скрити „канали“ на взаимно влияние между Руската православна църква (Московска патриаршия) и Кремъл за завоюването на политически „територии“ вътре в самата Русия и на геостратегически политически предмостия в други съседни и несъседни държави. В сложната международна политическа и военна обстановка в света и особено предвид руската агресия срещу Украйна все повече политически наблюдатели, а също и богослови заговориха за превръщането на Руската православна църква в политическа религия, обслужваща геополитическите интереси на Кремъл начело с президента на Руската федерация Путин.

В контекста на темата е необходимо да се отбележи, че на практика политическите религии, независимо за коя религия говорим, представляват сами по себе си хибридно явление в областта на политиката и дипломацията под различни форми, като например използването на религията за политически цели – като мобилизационен ресурс или като прикритие на политически действия, като влияние на религията в политическия живот в рамките на общоприетите или установени законови процедури, както и като сакрализация на политическите институти на държавническо и политическо ниво. За това пише и първият изследовател, който вкарва в обращение терминологията за политическата религия – това е немският учен Ерик Фьогелин, издал през 1938 г. труд със заглавие „Политически квазирелигиозни движения в Европа“.[2] Разбира се, Фьогелин анализира преди всичко националистичните движения от онова време в Европа, най-вече в Германия, където на власт вече е Хитлер. В труда си Фьогелин подчертава, че тези движения всъщност не представляват религия и не прeдполагат вяра в Бога.[3] Тази мисъл на немския учен в голяма степен се отнася днес и за Руската православна църква (Московска патриаршия) – като първенствуваща и доминираща религия в Русия в условията на политическа диктатура, налагана от Кремъл.

През последните няколко десетилетия политическите изследователи и наблюдатели отделяха постоянно внимание на политическите процеси, протичащи в исляма. Днес много учени, като роденият в Сирия германски изследовател Бассам Тиби[4], руските учени А. Митрофанова[5], Д. Косухин[6], А. Семедов[7], украинският духовник и университетски преподавател К. Ховорун[8] и др., разглеждат мобилизацията на ислямската религия за политически цели, а именно – използването ѝ за оправдаване на политически действия или за мобилизация на хората за нерелигиозни цели. Ключовата дума тук е, забележете, „използването“ – т.е. използването на религията и на религиозните убеждения на хората за удовлетворяване на политически амбиции, почти винаги неискрено и цинично. В случая дори можем да кажем, че се касае за религиозна демагогия, под която се скриват стремежите на властта или на политическите партии за завоюване на популярност и печелене на политически дивиденти. При това, в един по-общ план, политизацията въобще на религиите свидетелства не за това, че населението става религиозно, а за това, че религията много по-енергично, отколкото по-рано, прониква в политиката, в идеологията и в правителствените сфери.[9] Този извод емпирично се наложи и за православната религия в Русия през последните няколко десетилетия: православието абдикира от догматическата и каноническата си същност и се превърна в „политическа религия“, обслужваща политическите интереси на Кремъл. Основната вина за тези процеси носи ръководството на Руската православна църква (Московска патриаршия) и в частност нейните предстоятели – руските патриарси.

2. Руската православна църква (Московска патриаршия) като политическа религия в подкрепа на политиката на Кремъл

2.1. Руската православна църква (Московска патриаршия) с неофициален статут на държавна религия/църква в Руската федерация

Предвид политическите ангажименти към политическата власт и поведението ѝ на политическия терен в Русия и в международен и междуцърковен план на най-отчетливо място в „класацията“ на политическите религии днес стои Руската православна църква (Московска патриаршия), най-вече в качеството ѝ на религиозна институция, но също така и в по-широк смисъл на вероизповедание и религиозна общност в рамките на Руската федерация и извън нейните граници. Политизацията и идеологизацията на църковния живот са характерни и за православието в Русия. Религията може да оказва влияние върху политиката и без помощта на църквата и духовенството, дори без посредничеството на вярващите – от каноническа гледна точка. Това обаче в Русия рядко се случва. Руската православна църква (Московска патриаршия) дори заложи през 2000 г. политически елемент в един от основните си нормативни документи – „Основи на социалната концепция на Руската православна църква“, където в глава трета се говори, че ако властта принуждава православните вярващи към отстъпление от Христос и Неговата Църква, а така също и към греховни и душевновредни деяния, Църквата е длъжна да се съпротивлява (ІІІ.5), а в осма глава, озаглавена „Война и мир“, се посочва, че „войната е зло“, а убийството се разглежда „като тежко престъпление пред Бога“ (VIII.1); в същата глава се казва още, че „Църквата се стреми да извършва миротворческо служение“, противопоставя се „на пропагандата на войната и насилието, както и на различните прояви на омраза, способни да провокират братоубийствени стълкновения“ (VIII.5).[10] Разбира се, текстът предоставя възможност за широки тълкования, но по-важното е в случая е, че – както ще се види по-нататък в текста – той нагледно илюстрира рязката промяна за съвсем кратък период от време на Руската православна църква (Московска патриаршия) по отношение на политиката в Русия и темата за войната – затова и беше цитиран тук този важен документ.

И макар че РПЦ официално няма статут на държавна църква, нейното фактическо положение по никакъв начин не се отличава от това в някои страни (като в гръцката държава напр.), където църквата е издигната в статут на държавна църква. Прави впечатление, че обикновено неудобните въпроси към управляващите в Русия политици, като напр. тези за абортите, сексуалността, биоетиката, евтаназията и др., първо се подлагат твърде агресивно от РПЦ на обществено обсъждане и след съмнителен дебат се санкционират като държавнически от страна на Кремъл. Последният пример за това е от края на юни 2024 г., когато стана известно, че Кремъл е обещал на Руската православна църква (Московска патриаршия) да не приема закон за домашното насилие. Всъщност властите са дали обещание пред църковните представители още през 2023 г., че законът за домашното насилие няма да бъде приет. Защо Руската православна църква (Московска патриаршия) се противопоставя на подобни законопроекти? Според нея „едно е да се говори по тази тема [публично], а друго е да се даде на феминистките и прозападните сили закон, който те могат да въртят, както си искат“[11] – отговор, който приляга по-скоро на руските управляващи политици, отколкото на православни християни и православни богослови.

Както преди разпада на СССР, така и след това в условията на политическия живот на Руската федерация, Руската православна църква (Московска патриаршия) неотклонно се придържаше към политиката на поддръжка на държавната власт. Нещо повече, в преките политически избори тя участва открито с призиви да се подкрепи властта – напр. по време на президентските избори през 1996 г., когато руският патриарх Алексий директно се обърна към жителите на Москва, че те не трябва да допускат грешки и трябва да пуснат гласа си за Елцин. В същото време духовенството от низовите звена и немалка част от миряните симпатизираха на председателя на Комунистическата партия на Руската федерация Генадий Зюганов. Тази традиция на поддръжка на централната власт или на водещите политически сили от страна на ръководството на Руската православна църква (Московска патриаршия) продължи и в следващия период, като за пример ще посоча само призоваването от страна на руския патриарх Алексий на 31 декември 1999 г. да се подкрепи Владимир Путин „в неговия подвиг“, каквото и да означава това, но във всички случаи имайки предвид политическите действия на Путин.[12]

Всичко това се случваше успоредно с възраждането на култа към Сталин като политическа личност – процес, довел до бързия възход на т.нар. „православен сталинизъм“ в Русия, който от маргинално обществено и църковно движение през последните години се превърна в част от държавната пропаганда. Това става днес на фона на възраждането на „идеала на СССР“, връщането на съветската топонимия в окупираните украински области, издигането на паметници на Ленин и установяването на нова диктатура в страната, в която този път на религията е отредена ключова роля.[13] На всичко това Руската православна църква (Московска патриаршия) отговаря с одобрение, което също е присъщо на една „политическа религия“, т.е. на религия, която всъщност замества истинската религия с идеологии и действа принудително. Така Руската православна църква (Московска патриаршия) по думите на отец Кирил Ховорун се превърна също като Кремъл в особен присъставен кръвожаден елемент на „Руския свят“ („Русский мир“), изискващ все повече човешки жертви както от съседите на Русия, така и от самите руснаци.[14]

За отбелязване е също, че този стремеж на Руската православна църква (Московска патриаршия) да възприеме и политически образ освен присъщия ѝ църковен, отчетливо се натрапваше във висшата църковна администрация още в началото на настоящото хилядолетие. За пример само ще посоча това, което Борис Кнорре отбеляза в своя публикация неотдавна: в отдела за външни църковни отношения на Руската православна църква (Московска патриаршия), когато същият бе ръководен от Кирил Гундяев (тогава все още в ранг митрополит Смоленски и Калининградски), бяха съставяни списъци с най-подробна информация буквално за всяко длъжностно лице, т.е. за всяко лице, заемащо някакъв пост в правителството, с цел тези политически лица да бъдат задължително поздравявани за рождените им дни, за Нова година или за други значими празнични дати, така че да се спечели благоволението на същите политици, което от своя страна да доведе до държавна подкрепа на политиката на Руската православна църква (Московска патриаршия) чрез използване в тяхно лице на властови и административни лостове.[15] Очевидно този „административен подход“ е довел до резултати.

2.2. Отношенията между властта на Руската федерация и властта на Руската православна църква (Московска патриаршия)

В по-голямата си част сегашните отношения между Руската федерация и Руската православна църква (Московска патриаршия)представляват продължение на политически традиции и елементи и от съветския, и от царския държавнически период. Църквата се облагодетелства неимоверно след разпадането на Съветския съюз, тъй като, както бе отбелязано, православието неофициално стана държавна религия. В този случай връзката между църквата и държавата се оказа от взаимна полза: руското православие придава аспекти на национална легитимност на държавата и нейните действия, а държавата от своя страна гарантира, че другите форми на християнство ще са маргинализирани в рамките на Русия.[16] В тази среда националистическият политически управленски руски вариант на политическото православие бе използван и на международния терен посредством активирането му по време на събитията в Украйна например и по този начин постави политическото православие като скрита карта и значим фактор в международните отношения. Всъщност ставащото днес в Русия в контекста на украинския проблем по думите на руския дисидент свещ. Яков Кротов е „национализация на православието“, превръщането му в държавна идеология, като Руската православна църква (Московска патриаршия) възприема „функциите на полкови военен свещеник, който изпълнява задачи на командването“.[17] В случая, отново за Украйна, наблюдаваме демонстративно инструментализиране на православието от страна на Кремъл, както и пропагандна война, която Русия обяви по отношение на съществуването – според нея – на два религиозни християнски свята в украинската държава: на изток в Украйна проправославен и проруски настроен, в западна Украйна – прокатолически и прозападен. Именно внушеното от тази политика съчетание на етнос и религия дава основание да се изкаже опасение, че в случая вече става дума не само за регионална, но и за глобална международна политика, която има пряко отношение към безопасността и мира в световен мащаб.

От друга страна, проблемът се превръща в еклисиологичен, тъй като православните християни по целия свят днес стават свидетели на това, че Руската православна църква (Московска патриаршия) се използва от управляващите в Русия политици като инструмент за увековечаване на техните национални, политически и културни интереси, вместо тя, Руската православна църква (Московска патриаршия), да следва православната традиция националният живот да се освещава чрез прилагане в него на високите идеали за Едната, Света, Съборна и Апостолска Църква. С други думи, политиката в Русия прегърна православието, за да използва църквата като инструмент – като обединяваща и сплотяваща сила в епохата на силна дезинтеграция на постсъветското комунистическо общество. За отбелязване е също, че през последните години (т.е. в този преходен период) официалното ръководство на Руската православна църква (Московска патриаршия) в лицето на всерусийския патриарх и руския Св. синод рядко изразяваше съборни църковни позиции по наистина богословски въпроси и така се положи начало на тенденция, която даде възможност на същите тези управляващи официални църковни лица да се изявяват и изказват публично по изключително актуални въпроси от социално-обществения и политическия живот, като по този начин те влияеха в една или друга степен на политиката на най-облагодетелствания наследник на „нещото повече от Русия“, т.е. СССР – Руската федерация. Нещо повече, бившият руски патриарх Алексий ІІ Ридигер (известен още като агент на КГБ с агентурното име „Дроздов“ – в превод „Косът“[18]) в продължение на години бе член на Съвета за национална сигурност към президента на Руската федерация, орган от първостепенно геополитическо, икономическо, разузнавателно и военно значение. Този пример демонстрира как Руската православна църква (Московска патриаршия) посредством най-висшия си представител се превърна в един от основните политически фактори за политическа стратегия във всички сфери на държавния живот на руската държава.

В тази ситуация на политическа обвързаност на Руската православна църква (Московска патриаршия) още преди време в православния свят се чуха въпроси като: Каква е днес църквата в Русия и какво стои зад понятието „църква“ в руските политически условия?; В същите тези условия тя съединява или разединява руското общество на политически принцип, прикриващ се зад православно-религиозни послания? За мнозина православни наблюдатели още по това време бе ясно, че типологията на религиозното съзнание и дисциплина е отделила ръководството на Руската православна църква (Московска патриаршия) от каноничната църковна традиция и че то е приело по-скоро ролята на политически „изпълнител“ от времето на теократична Византия с нейния дуалистичен модел на църковно-държавни институционални връзки.

Кулминацията на този модел дойде през 2011 г., когато избраният за руски патриарх две години преди това Кирил (също агент на КГБ, известен с агентурния псевдоним „Михайлов“[19]) получи височайша покана да премести своята резиденция в Кремъл. На свой ред Кирил похвали тогавашния министър-председател Путин, назовавайки го „божие чудо“[20] – всичко това на фона на кагебейските биографии на двамата управници – светския Путин и църковния Кирил, и двамата излезли (по думите на Л. Фурман) „от шинела на Дзержински“, един от главните палачи на Руската православна църква.[21]

3. Руският патриарх Кирил за войната и мира

3.1. Идеята на патриарх Кирил за „Святая Русь“ и „Русский мир“

Още в битността си на митрополит, през 2008 г., Кирил посети Киев и участва в необичайно за църквата събитие – рок концерт на открито (на „Крещатик“ – главната улица в украинската столица), където, обръщайки се към участниците в събитието, формулира за пръв път своето разбиране за „Святая Русь“: „Русия, Украйна, Беларус – това са Святая Русь, това не е империя, това не е съюз, бивша или някаква бъдеща Святая Русь, това е идеал в името на любовта, доброто и правдата. Ние всички с вас сме единна Святая Русь!“.[22] Така бъдещият руски патриарх даде тон, който видимо бързо се хареса на стопаните на Кремъл: „Святая Русь“ и „Русский мир“ ще се превърнат в основен идеологически рупор на руската вътрешна и външна политика.

Година след рок концерта в Киев, на 3 ноември 2009 г., вече в качеството си на патриарх, при откриването на III Асамблея „Русский мир“ Кирил подробно представи концепцията за него, подчертавайки, че „Русский мир“ не включва само Руската федерация в нейните актуални граници, а всички националности, които принадлежат на едно цивилизационно пространство, оформило се в историята на Русия.[23]

Едно от доказателствата за „политическата кройка“ на Руската православна църква (Московска патриаршия) в лицето на нейното йерархично ръководство дойде през пролетта на 2014 г. по време на събитията в Украйна (веднага след анексирането на Крим и сепаратистките терористични действия в Източна Украйна), когато на Великденската литургия в катедралния храм „Христос Спасителят“ в руската столица предстоятелят на тази най-голяма по диоцез и население поместна православна църква патриарх Кирил (Гундяев) подчерта, че всички опити да бъде отнета Украйна от Русия в миналото са се проваляли. Каза го така, като че ли някой е нападнал Руската федерация; и за да не остане съмнение в изреченото от него пред богомолците, допълни, че руснаците трябва да се молят, та никой да не може да унищожи „Святая Русь“. [24]

През септември 2014 г., вече след Майдана в Киев, патриарх Кирил отново повтори темата за „Русский мир“. Той обясни това понятие като особена цивилизация, към която принадлежат всички хора, назоваващи себе си днес с разни имена – руси, украинци, беларуси, а също и неславяните, възприели културата и духовността на този „мир“ (свят) като собствени.[25] За Кирил Гундяев „Русский мир“ е цивилизационно, а не политическо понятие, той е „духовно, културно и ценностно измерение на човешката личност“. Тази „система от ценности“ прави „Русия различна от други страни“.[26]

Милитаризацията на възгледите на патриарх Кирил Гундяев през второто десетилетие на ХХI век като визия напусна пределите на Руската федерация и граничните ѝ суверенни държави. Всъщност не е за учудване, че в разгара на гражданската война в Сирия, в която властта на президента диктатор Башар ал Асад бе подпомогната от руските въоръжени сили посредством авиационни и ракетни удари срещу противниците на режима, патриарх Кирил публично подкрепи изстрелването от кораби в Каспийско море на руски ракети, насочени срещу населени места в Сирия: „руските бомби в Сирия носят мир и щастие на хората“.[27] А на 7 януари 2016 г. в интервю за телевизионния канал „Россия 1“ по случай християнския празник Рождество Христово предстоятелят на Руската православна църква (Московска патриаршия) нарече действията на руските военни „защита на отечеството“. Според него Сирия „изобщо не е далеч“ и за Русия тя е „буквално съсед“.[28] Тази позиция на Кирил Гундяев беше идеологически доразвита и по време на поредната агресия на Руската федерация, този път срещу Украйна.

3.2. Патриарх Кирил в подкрепа на руската агресия (войната) срещу Украйна

Няколко години по-късно посланията на Руската православна църква (Московска патриаршия) и в частност на нейния предстоятел Кирил Гундяев не само не се промениха в миротворческа посока, но и ескалираха до обявяването на пълномащабна война на Руската федерация срещу суверенна Украйна през февруари 2022 г. Преките и косвените примери за поддръжка на войната срещу Украйна, водена от Руската федерация, са достатъчно много. Така напр. на 6 март 2022 г. след Св. литургия в храма „Христос Спасителят“ в Москва руският патриарх Кирил произнесе проповед, в която отдели внимание на „метафизичното значение“ на руската „специална военна операция“ в Украйна. Според Кирил Русия е „встъпила в борба с Украйна“, борба, която няма физическо, а метафизическо значение. За него това е борба на руските власти със Запада и Украйна, метафизично противопоставяне на тези, които са против руските традиционни ценности.[29] Така интерпретацията на Кирил Гундяев относно „Русский мир“ представлява дуалистична доктрина, едно въображаемо разделение на Запад и Изток в онтологични термини. В тази перспектива „Святая Русь“ олицетворява космическата доброта, която се опитва да унищожи космическото зло, въплътено в „безбожния запад“. Във връзка с войната в Украйна Московският патриарх Кирил Гундяев изрично заяви: „Има борба между доброто и космическото зло“ и по този начин се превърна откровено в един от главните създатели на идеологията на „Русский мир“.[30]

Пак през 2022 г. Руският патриарх Кирил нарече нахлуването на руски войски в съседна Украйна „свещена война“, а Руската православна църква (Московска патриаршия) нареди на свещениците да включат в литургиите молитва за „Светата Рус“ и да се молят за победа на Русия.[31] Приблизително по същото време Кирил Гундяев се изказа в подкрепа на „Русский мир“ и по повод на приетата във Волос, Гърция, „Декларация против идеологията на „Руския свят“ (същата Декларация, подписана от 530 православни учени богослови от цял свят, осъди колаборацията на Руската православна църква (Московска патриаршия) с политиката на Кремъл в контекста на войната в Украйна и разпозна „Русский мир“ и самата Руска църква като ерес). В отговор руският патриарх Кирил Гундяев лично направи изявление в подкрепа на „Русский мир“, наричайки го „авангард на християнската цивилизация“.[32]

В пропагандата на Кремъл „защитата на традиционните ценности“ е ключова фраза, с която се оправдава руското нахлуване в Украйна. Сред защитаваните от руската армия ценности са „традиционното семейство“ и „патриотизмът“, който се изразява в „готовност да умреш на бойното поле“.[33] И разбира се, за да не остане „празно място“ в набора от пропагандни лозунги, друг мотив е „защитата на каноничната църква в Украйна“.[34] С други думи, с ескалирането на руската агресия срещу Украйна в Руската православна църква (Московска патриаршия) се разви пропагандно богословие, обслужващо политиката на Кремъл и сполучливо определяно от някои православни автори като Z-православие[35] – квазиправославие, което изцяло се пренастрои на милитаристична вълна в унисон с политиката на Путин. А щом можем да приемем, че в Русия днес съществува Z-православие, то следва, че има и Z-православни духовници от Руската православна църква (Московска патриаршия), начело на които стои Z-всерусийския патриарх Кирил Гундяев.

На 20 ноември 2022 г., след извършването на Божествената литургия в катедралния храм „Христос Спасителят“, на тържествен прием по случай рождения си ден патриарх Кирил се обърна към свещенослужителите на Руската православна църква (Московска патриаршия) с призив по-активно да се занимават с патриотичното възпитание и да се грижат за бойците доброволци в руската армия. Накрая църковният съюзник на президента Путин допълни: „И ние като Църква трябва да участваме в борбата на нашето Отечество срещу световното зло, срещу тази проказа, срещу това антихристово движение, което може да погуби и целия свят, и Русия […]. Затова, като патриарх, ви призовавам всички да бъдете будни и да увеличавате силите си. Трябва да укрепваме вярата на нашия народ, да вдъхновяваме войниците, да работим с нашата интелигенция, с медиите, така че словото на Църквата да се разпространява и да помага на хората да живеят, да работят и да се борят за своята Родина“.[36]

На друга своя публична проява, на 22 декември 2022 г. в свой доклад пред участниците в Епархийското събрание в Москва патриарх Кирил Гундяев осъди хората в Киев, които допуснаха „дяволската тъмнина в сърцата си и сляпо следваха инструкциите, целящи да посеят враждебност сред обединения народ на Святая Русь[37]“.[38] Очевидно под „обединения народ“ Кирил има предвид украинците, които той смята за част от руската идентичност, за част от „Святая Русь“.

За пряката ангажираност на Руския патриарх Кирил с плановете на Кремъл в контекста на „специалната военна операция“ на Руската федерация срещу Украйна свидетелства и фактът, че на 7 юни 2022 г. епархиите на Украинската православна църква в Крим преминаха в негово пряко подчинение след прието постановление на Св. синод на Руската православна църква. Както съобщи тогава руската осведомителна агенция ТАСС, Джанкойската, Симферополската и Феодоската епархия в Крим се сливат в една епархия, наречена „Кримска“.[39] Очевидно целта на това „църковно анексиране“ на църковни територии е да се затвърди контролът на Руската православна църква (Московска патриаршия) върху превзетия от Русия Крим. С други думи, Руската православна църква проведе съпътстваща руската „военна операция“ акция за утвърждаване властта на Руската федерация върху „присъединения“ към Русия украински полуостров.

Въобще, руският патриарх Кирил Гундяев се възползва от всяко едно значимо църковно събитие в Русия, за да подкрепи с „православни“ аргументи войната на Руската федерация срещу Украйна. Така напр., също през 2022 г., близкият до Кремъл и руските служби Московски и Всерусийски патриарх Кирил сравни мобилизираните за войната в Украйна руснаци с Господ Иисус Христос и увери православното си паство, че смъртта на бойното поле измива всички грехове, които човек е извършил[40], както и, че всеки руски войник, загинал в битка срещу Украйна, ще отиде директно в рая, защото „се е сражавал за страната си“ – обръщение, което прилича по-скоро на обявяване на „християнски джихад“, отколкото на автентично православно послание към вярващите, служещи в редиците на руската армия.[41]При освещаването на Спаския катедрален храм в Пенза пък, през юни с.г. Кирил заяви: руските военни в Украйна се движат от вътрешното си нравствено чувство, основано на православната вяра; „нашите млади момчета сега защитават Русия на бойното поле“.[42] А в началото на военната мобилизация в Руската федерация в края на септември с.г. предстоятелят на Руската православна църква (Московска патриаршия) подкрепи държавната акция за попълване състава на руската армия с думите, че руските православни в това „съдбоносно време“ трябва да обновят вярата си и да усилят съзнанието и паметта си така, че да се мобилизират духовно, защото: духовната мобилизация ще „помогне и на мобилизацията на всички наши [военни] сили на нашето отечество“.[43]

И за да няма съмнение, че Руската православна църква (Московска патриаршия) не пропуска някои военни детайли от политиката на Кремъл в хода на „военната операция“ срещу Украйна, през октомври 2023 г., връчвайки ордена „Св. Сергий Радонежски“ на ръководителя на Руския федерален ядрен център в град Саров Радий Илкаев, патриарх Кирил Гундяев заяви, че руското ядрено оръжие е създадено благодарение на Господ[44]. Според Гундяев ядреното оръжие е станало ключът към независимостта на Русия и неговите създатели са „спасили“ страната. „Ако не беше работата на Курчатов[45] и неговите колеги, трудно е да се каже дали страната ни щеше да съществува днес“, отбеляза патриархът на цяла Русия. По думите му съветски учени са създали ядрените оръжия под закрилата на св. Серафим Саровски, „защото според неизразимото Божие провидение тези оръжия бяха създадени в манастира на св. Серафим“.[46]

В хода на кървавата и продължителна война в Украйна, на 27 март 2024 г., в храма „Христос Спасителят“ в Москва под председателството на Московския патриарх Кирил се проведе XXV Всеруски народен събор. Същият форум прие важен документ, озаглавен „Настоящето и бъдещето на Руския свят“[47]. Наблюдатели веднага забелязаха, че по своята същност документът, разработен и одобрен под егидата на Руската православна църква (Московска патриаршия), наподобява и отчасти копира програмните документи на пронацисткото църковно движение, известно като „Немски християни“ (на немски – Glaubensbewegung „Deutsche Christen“, възникнало през 1932 г.).[48] И въпреки че документът шокира с нескрита агресия и милитаризация на църквата, това не попречи същият да бъде гласуван единодушно от присъстващите делегати и от над петдесет митрополити. В документа се казва, че в момента Русия води „свещена война“, която е „освободителна в земите на югозападна Русия“. На практика с това по същество политическо изявление Руската православна църква (Московска патриаршия) отрича съществуването на държава Украйна, на украинска нация. В документа също се предвижда след края на „свещената война“ територията на Украйна да остане „изцяло в зоната на влияние на Русия“. Руската държава е обявена за „катехона“[49] от Откровението, който спира идването на антихриста. [50] Това оправдава всички нейни действия в защита на „Русский мир“, който е единствено богоугоден. „Русский мир“ няма конкретни граници.[51]

Затова не е странно, че в резултат на тези политически лигатури между Руската православна църква (Московска патриаршия) и Кремъл в края на юли 2024 г. в Петербург руският патриарх Кирил награди с църковен орден „Св. Александър Невски – първа степен“ Владимир Путин, като изрази задоволството си от пълното съгласие между църквата и властта в Русия. На имения ден на президента – 28 юли, вместо като православен духовник ясно да каже на Путин: „Аз с политика не се занимавам“ (Noli me tangere – Не ме пипай – лат.), най-висшият църковен йерарх Кирил Гундяев заяви, че Путин е „първият наистина православен президент на Русия“, и изрази своята радост, че двамата с него „споделят отговорността за развитието на страната днес“, което според патриарха е много положително. „Днес властта и църквата заедно укрепват традиционните ценности и допринасят за патриотичното възпитание на младежта“, каза още руският патриарх.[52]

Заключение

„Умом Россию не понять“ (в превод: „Русия не можеш да разбереш/проумееш с ума си“) пише още преди 150 години руският дипломат и поет романтик Фьодор Тютчев. Тютчев е славянофил, споделящ идеологията на славянофилите, че Русия и Западът са два органически различаващи се свята. През 60-те години на XIX век обаче той започва да отрезвява и да се съмнява във великата мисия на своята родина като освободителка и обединителка на славянството и на руската държава, чиято идеология тогава много напомня настоящата идеология на режима на Путин, почиваща върху идеята за „Святая Русь“. Отговорът на въпроса дали Руската православна църква (Московска патриаршия) и в частност нейният предстоятел Кирил Гундяев ще отрезвеят и ще преосмислят цялостното си отношение съм света и човечеството, е почти сигурен: в сегашната политическа ситуация в Русия, в която Кремъл и ръководството на Руската православна църква (Московска патриаршия) са като скачени съдове в своите действия във вътрешно- и външнополитически план, връщане към християнските традиции на православното началство в Русия е невъзможно; такова, но чисто конюнктурно би могло да се случи само в случай на разпад на сегашната руска държавност.

Дали при такъв развой обаче руският патриарх и Св. синод на Руската православна църква (Московска патриаршия) не биха си намерили други господари, на които да служат? Такава перспектива е повече от възможна, стига, разбира се, настоящото църковно ръководство да не бъде подведено под отговорност под някаква форма за съучастие в престъпната политика на Кремъл – както по отношение на Украйна, така и по отношение към собствения си руски народ. Но ако се върнем към знаменитото четиристишие на Фьодор Тютчев и по-специално към втората му част – „Русия за да разбереш, единствено е нужна вяра“, можем да кажем, че е твърде вероятно тези висши йерарси на Руската православна църква (Московска патриаршия)така и да не разберат моралните последствия на своята политика, защото именно вярата им липсва (тук ще припомня казаното от немския учен Ерик Фьогелин, че в такива квазирелигиозни формирования, както и за техните „духовни“ лидери не се прeдполага да имат вяра в Бога), ако се съди по действията им през последните години. Затова и определението на руския църковен Z-предстоятел Кирил Гундяев в заглавието на настоящата статия като „лъжепатриарх“ и висш политик на Кремъл считам за напълно оправдано. Църковните канони и каноническата традиция на Православната църква също подкрепят този извод[53], но един такъв строго каноничен богословски анализ по темата е въпрос на друго изследване.

Проф. дбн Дилян Николаев Николчев е преподавател и изследовател в областта на църковното право и на устройството и управлението на Българската православна църква. Роден е през 1961 г. в гр. Плевен. Завършил е богословие в Духовната академия (сега Богословски факултет на СУ „Св. Климент Охридски“) през 1986 г., както и право през 2008 г. в Правно-историческия факултет на ЮЗУ „Неофит Рилски“. Специализирал е римско право в Юридическия факултет на Софийския университет. От 1994 г. е преподавател по църковно право, брачно църковно право и устройство и управление на Българската православна църква в Богословския факултет. Два мандата е бил ръководител катедра и три мандата – председател на Общото събрание на факултета. Автор е на монографиите „Брак, развод и последващ брак в Православната църква“ (София, 2006), „Екзарх Стефан под „грижите“ на Държавна сигурност“ (София, 2015), „Врачански митрополит Паисий и Врачанска епархия“ (1930 – 1974)“ (София, 2018), „Струмишко-Драмска епархия (Беломорски дял, 1941 – 1942) и Драмска епархия (1943 – 1944)“ (София, 2020) и „Присовският манастир „Св. Архангел Михаил“ и старопиталището към него до началото на 60-те години на ХХ век. История, устройство и управление“ (София, 2023), както и на повече от 120 статии и студии в български и чуждестранни научни издания, специализирани в областта на църковното право и на църковната история. През 2024 г. получи Голямата награда за научна и изследователка дейност „Св. Климент Охридски“ за 2024 г. в областта на социалните и хуманитарните науки. 

---

[1] Вж. напр.: Николчев, Д. Българската православна църква между вярата и политическата религия: посттоталитарни влияния и проявления. – В: Науката, образованието и изкуството през 21 век. Съюз на учените – Благоевград, Годишник наука – образование – изкуство, т. 4. Благоевград, 2010; същият текст в: http://www.svobodazavseki. com, бр. 20, юни 2009; Николчев, Д. „Политическа религия“ и Православна църква в Източна и Югоизточна Европа – политически процеси и тенденции. – В: Християнство и култура, бр. 4 (91), 2014.

[2] Вж. повече в: Еric Voegelin, Die politischen Religionen, Wien 1938; neu hg. von Peter J. Opitz, München, 2007.

[3] Вж. цитирания труд на Еric Voegelin.

[4] Тиби, Б. Является ли ислам политической религией? Возможность межрелигиозного плюрализма в условиях цивилизационного конфликта. – Неприкосновенный запас. 2002. Кн. 6 (26)

[5] Митрофанова, А. Политизация „православного мира“. М., 2004.

[6] Косухин, Д. Политизация ислама и столкновение цивилизаций. – Обозреватель. 2007. Кн. 2.

[7] Семедов, А. Причины политизации ислама. – Государство, религия, церков, в России и за рубежом. М., 209, кн. 4.

[8] Ховорун, К. Достоен ли е за осъждане „Руският свят“? – В: Християнство и култура, бр. 1 (178), 2023.

[9] Данилов, М. Концепт „политизация“ в научном и общественно-политическом дискурсе. – Известия Саратовского университета 2010. Т. 10. Сер. Социология. Политология, Вып. 2, с. 93.

Очевидно и общопризнато е, че в страните с развита политическа демокрация, напр. в САЩ и в западноевропейските държави, религията се счита за частно дело и в този смисъл не може да става въпрос за построяване в тях на идеократически държави. В някои от тях, като напр. в Германия, огромно влияние в политическия живот имат партии с оттенък на религиозен характер, напр. коалицията ХДС/ХСС. Означава ли това обаче, че религията в Германия се смесва с политиката? Според американския изследовател Хосе Казанова по всяка вероятност – не; с това са съгласни и повечето анализатори, защото в случая по-скоро става дума за „обществена религия“, а не за политическа, тъй като липсва елементът на „приватизация“ на религията за политически цели, както това се случва в други страни.  „Обществената религия“ е съвместима с либералните свободи и със съвременната структурна и културна диференциация – пример за това е съществуването на „Солидарност“ в Полша преди няколко десетилетия в условията на все още тоталитарен комунистически режим, когато това движение с подкрепата на католическата църква въздействаше на обществото с помощта на плурализма, характерен за плуралистичните демокрации. Вярно е, разбира се, че по-късно идейни течения от „Солидарност“ започнаха да се използват също за политически цели посредством движението против абортите.

[10] Основы социальной концепции Русской Православной Церкви. – In: http://www.patriarchia.ru/db/text/419128.htm; срв. Shumylo, S. „Ordinary Fascism“ or The Russian World of Patriarch Kirill. – In: https://www.wheeljournal.com/blog/2024/4/10/serhii-shumylo-ordinary-fascism-or-the-russian-world-of-patriarch-kirill.

[11] Според Руската църква мерките срещу домашното насилие са „опасност за семействата в Русия“. – In: https://dveri.bg/component/com_content/Itemid,100724/catid,19/id,73497/view,article/.

[12] Патриарх Алексий II отслужил Великую пасхальную вечерню. – In: https://www.newsru.com/religy/23apr2006/prav.htm.

[13] Пак там.

[14] Hovorun, Cyril. Orthodox Political Theology, St Andrews Encyclopaedia of Theology. Edited by Brendan N. Wolfe et al. https://www.saet.ac.uk/Christianity/ OrthodoxPoliticalTheology Accessed: 7 June; Cyril Hovorun. „A Child of the Father of Lies“. – In: Journal of the Oxford Graduate Theological Society, 4, 2023, с. 52.

[15] Борис Кнорре. Российское православие. Постсекулярная институционализация в пространстве власти, политики и права. – В: Russian Orthodoxy. Post-Secular Institutionalization in the Realm of Power, Politics, and the Law (in Rus)/ Российское православие. Постсекулярная институционализация в пространстве власти, политики и права// Montazh i demontazh sekulyarnogo mira/Eds: A.Malashenko, S.Filatov. Moscow, 2014. с. 48.

[16] В този смисъл вж. и Митрофанова, А. Цит. съч.; също Skladanowski, M., C. Smuniewski. The Secularism of Putin’s Russia and Patriarch Kirill’s Church: The Russian Model of State–Church Relations and Its Social Reception. – In: https://www.mdpi.com/2077-1444/14/1/119#:~:text=According%20to%20its%20constitution%2C%20the,is%20separate%20from%20the%20state.

[17] Геополитика и православие. Предаване „Вяра и общество“ с Горан Благоев, 05.04.2004. – In: https://bnt.bg/bg/a/geopolitika-i-pravoslavie?page=2.

За „национализация на православието“ в Русия пише още преди няколко десетилетия видният руски религиозен философ Николай Бердяев в труда си „Руская идея. Основные проблемы русской мысли 19 века и начала 20 века“. Париж, 1946, с. 37.

[18] Вж. напр. Christopher A., V. Mitrokhin. The Mitrokhin Archive The KGB in Europe and the Wes. Gardners Books, 2000.

[19] Kilner, J. Head of Russian Orthodox Church „was a spy for the KGB. – In: https://www.telegraph.co.uk/world-news/2023/02/06/head-russian-orthodox-church-spy-kgb/; Урушадзе, Г. Выбранные места из преписки с врагами. Спб, 1995, с. 210 – 220.

[20] „Защитници на вярата“ подкрепиха руската църква, „поругавана“ от бунтарска пънк рок група. – In: https://www.mediapool.bg/zashtitnitsi-na-vyarata-podkrepiha-ruskata-tsarkva-porugavana-ot-buntarska-pank-rok-grupa-news192122.html.

[21] Фурман, Л. Православни медии кръстосаха шпаги заради Сталин. – In: https://dveri.bg/component/com_content/Itemid,100658/catid,120/id,73500/view,article/.

[22] Цит. по Макарин, А. Русская православная церков в 2022 году: выбор патриарха Кирила. Многоцветье флагов. – Неприкосновенный запас, кн. 1, 2023, с. 29 сл.

[23] Макарин, А. Цит. съч., с. 30. Skladanowski, M., C. Smuniewski. The Secularism of Putin’s Russia and Patriarch Kirill’s Church…, Оp. cit.

[24] Николчев, Д. „Политическа религия“ и Православна църква…, с. 39.

[25] Макарин, А. Цит. съч., с. 30.

[26] Hovorun, Cyril. Orthodox Political Theology…, Оp. cit.

[27] Страстта на руския патриарх към лукса. Главата на руската православна църква е силно оспорвана личност в родината си. – In: https://clubz.bg/34462-strastta_na_ruskiq_patriarh_kym_luksa.

[28] Патриарх Кирилл назвал операцию в Сирии „оборонительной войной“. – In: https://www.rbc.ru/rbcfreenews/568e42249a79477603af9985.

[29] Патриарх Кирил в проповеди сказал о метафизическом значении операции на Украине. – In: https://www.interfax.ru/russia/826680.

[30] Hovorun, Cyril. Orthodox Political Theology…, Op. cit.

[31] Българска телеграфна агенция. Християнският джихад на Русия. Духовници са наказвани като първите християни. – In: https://www.mediapool.bg/hristiyanskiyat-dzhihad-na-rusiya-duhovnitsi-sa-nakazvani-kato-parvite-hristiyani-news362178.html.

[32] Ховорун, К. Достоен ли е за осъждане „Руският свят“?…, с. 14.

„Декларацията против идеологията на „Руския свят“ бе приета по време на конференция на Международната православна богословска асоциация (International Orthodox Theological Association, съкр. IOTA) във Волос, Гърция, през март 2022 г. Самата декларация може да се прочете тук: Декларация против идеологията на „Руския свят“ (Русский мир). – In: https://publicorthodoxy.org/bg/2022/03/13/10845//.

[33] Вж. и Skladanowski, M., C. Smuniewski. Op. cit.

[34] Руският патриарх към Путин: Вие сте първият наистина православен президент. – In: https://dveri.bg/component/com_content/Itemid,100724/catid,19/id,73513/view,article/.

[35] Вж. напр. Hovorun, Cyril. „Deus Ex Machina of the War in Ukraine“. – In: Review of Ecumenical Studies 15, no. 3, 2023, p. 546.

[36] Святейший Патриарх Кирилл: От будущего нашего Отечества и нашей Церкви зависит, в полном смысле слова, будущее мира. – In: http://www.patriarchia.ru/db/text/5978803.html.

[37] „Святая Русь“ – руската земя, избрана от Бога за спасение на православната вяра, съюз на православните християни с център в „Небесния Йерусалим“; в друга парафраза „Святая Русь“ не се определя от земни географски граници, нито от държавни граници и етническа принадлежност, а от православието и неговите традиции и ценности.

[38] Доклад Святейшего Патриарха Кирилла на Епархиальном  собрании г. Москва (22 декабря 2022 года). – In: http://www.patriarchia.ru/db/text/5985883.html.

[39] Епархии УПЦ в Крыму приняли в  непосредственное  подчинение  Патриарху Кириллу. – In: https://tass.ru/obschestvo/14844079.

[40] Руският патриарх Кирил: Смъртта на бойното поле измива всички грехове на човека. – In: https://offnews.bg/sviat/ruskiat-patriarh-kiril-smartta-na-bojnoto-pole-izmiva-vsichki-grehove-785741.html.

[41] Българска телеграфна агенция. Християнският джихад на Русия. – In: https://www.mediapool.bg/hristiyanskiyat-dzhihad-na-rusiya-duhovnitsi-sa-nakazvani-kato-parvite-hristiyani-news362178.html.

[42] Александров, К. РПЦ, государство и война: что митрополит Кирилл сказал бы  Патриарху Кириллу. – In: https://spzh.live/ru/zashhita-very/74208-rpts-hosudarstvo-i-vojna-chto-mitropolit-kirill-skazal-by-patriarkhu-kirillu.

[43] Пак там.

[44] Поддръжниците на тази Про-Путинова „ядрена политика“ заговориха за „ядрено православие“ в контекста на „руската политика за национална и духовна сигурност“ и във връзка с ядрената военна мощ на европейско-азиатската федерация още през 2007 г. във Военната зала на славата в катедралата „Христос Спасителят“ по време на съвместното честване от страна на руски учени и военни служители на 60-годишнината на Руската програма за ядрени оръжия. Критиците още тогава обявиха, че Русия влиза в ХХI век, носейки „брониран нагръдник, украсен с рязпятие“ – символ на хибрида между църквата и държавата в Русия. Обратно, поддръжниците на Путин тогава наблегнаха върху новото „симфонично“ единство между църквата и държавата, установено според тях с идеологията на ХХI век за „ядрено православие“. Те твърдяха, че докато Сталин виждал величието на Русия да почива върху военната мощ, той подценявал оръжията на психологическата война, насочени към духовната и териториалната цялост на Русия. Асоциирането на духовната сигурност от ХХI век с тази от времето на Сталин е в „крещяща степен“ показателно за политиката на Руската федерация по отношение на Руската православна църква и за отношението на църквата към политиката на Кремъл. – вж. Джаксън, Д. Руската политика за национална и духовна сигурност. – In: https://svobodazavseki.com/ruskata-politika-za-natzionalna-i-duhovna-sigurnost/; срв. Николчев, Д. „Политическа религия“ и Православна църква…, с. 36.

[45] Игор Курчатов – създателят на съветската атомна бомба.

[46] Патриарх Кирилл считает, что Россия осталась свободной благодаря ядерному оружию. – In: https://tass.ru/obschestvo/19050635.

Припомням, че разработването на съветската атомна бомба започва през 30-те години на XX век и изследванията са в института в град Саров, Нижегородска област.

[47] Shumylo, S. Op. cit.

Документът е публикуван на официалния сайт на Московска патриаршия: http://www.patriarchia.ru/db/text/6116021.html (Выступление Святейшего Патриарха Кирилла на внеочередном соборном съезде Всемирного русского народного собора). На практика той има характер на официална доктрина на Руската православна църква (Московска патриаршия). Документът е единодушно подкрепен от 488 делегати на Руската православна църква, включва повече от 30 епископи и повече от 60 свещеници на РПЦ-МП, а останалите са представители на всички власти и социални групи на руското общество. И най-важното, той посочва как точно Русия трябва да се развива по-нататък и да строи „Русский мир“. Разбира се, Владимир Путин също „освети“ това събиране със своята подкрепа, макар и чрез видеовръзка. Трябва също да се отбележи, че един от неговите разработчици – Александър Дугин, член на Президиума на „Всесветовния руски народен събор“ (ВРНС), никога не е криел своите симпатии към идеите на фашизма, ранния нацизъм и окултизма, внедрявайки ги в преосмислен вид в своите квазирелигиозни фундаменталистки концепции. Важно е също да се спомене, че в Президиума на XXV Всеруски народен събор влизаха и такива политически лица от коридорите на Кремъл, като военният министър С. Шойгу, С. Глазиев, С. Бабурин, С. Степашин, В. Медински, Д. Рогозин.

[48] Shumylo, S. Op.cit.

[49] Катехон е библейско, но и философско понятие, което обозначава „пазителя на портите адови“.

[50] Нагорни, О. Защо Русия не е Катехон и няма изключителна Божествена мисия. – In: https://dveri.bg/component/com_content/Itemid,100657/catid,52/id,71932/view,article/; срв. Shumylo, S. Op.cit.

[51] Документът за „руския свят“ – тържество на едно маргинално течение. – In: https://dveri.bg/component/com_content/Itemid,100658/catid,120/id,73190/view,article/; срв. Hovorun, Cyril. „Deus Ex Machina…, р. 544; Shumylo, S. „Op.cit.

[52] Руският патриарх към Путин:…, Op. cit.

[53] Задълбочена богословска интерпретация за отношението на Руската православна църква (Московска патриаршия) по проблема с руската военна агресия срещу Украйна е направена в споменатата „Декларация против идеологията на „Руския свят“ (Русский мир)“. – In: https://publicorthodoxy.org/bg/2022/03/13/10845//.