Християнство.бг
Руският патриотизъм, който се проповядва от „официалната църква“, е критикуван не само от либералите, но и от православните консерватори.
При патриарх Кирил епархийските събрания на московското духовенство се превърнаха в тежко изпитание – събралите се трябваше да слушат доклада на началника в продължение на няколко часа, а след това и докладите на комисиите. И ако при патриарх Алексий II въпросите от публиката бяха нещо оживено и интересно, то при патриарх Кирил те се превърнаха в четене от лист хартия с предварително съставени и цензурирани въпроси.
До миналата година само московското духовенство беше подложено на това сложно мъчение. Но от 2024 г. патриархът реши да подложи духовенството на Московска област на същото изпитание. Следващата такава среща се състоя на 11 февруари в залата на църковните събори на катедралния храм „Христос Спасител“.
Необходимото зло
Можеше да си остане рутинно събитие, но получи широк отзвук заради кратък въпрос от публиката. Свещеник Алексей Шляпин от Можайск се приближи до микрофона и си позволи да направи неочаквано смел коментар относно пропагандата на патриотизма, с която Църквата се занимава през последните години:
– Не съм съгласен с тази патриотична тенденция. Дългът на свещеника е да води хората към Царството Небесно, а не да се занимава с патриотизъм…
Явно патриарх Кирил изобщо не е очаквал, че някой ще се осмели да изкаже мнения, които категорично противоречат на православно-патриотичната идеология, която „звучи от всяка ютия“1 през последните години. Реакцията на патриарха беше незабавна и пренебрежителна:
– Това е страхотно, нали? За първи път го чувам! Отче, ти случайно от Западна Украйна ли си? — каза патриархът с жестока усмивка, предизвиквайки смях и аплодисменти в залата, след което добави: — Вървете, седнете и помислете сериозно за всичко, което изтърсихте тук.
Видеозапис от този диалог беше широко разпространен в социалните мрежи.
Патриарх Кирил си позволява грубо, унизително общуване не само със своите иподякони, но и със свещеници и дори с епископи. Всички те толерират патриаршеската грубост, смятайки я за неизбежно зло. Известно е, че патриархът не обича хората и всички те, особено тези, които са се свързали с Църквата, са просто разходен материал за него. За патриарха няма незаменими свещеници и дори епископи.
Но публичното унижение на възрастен свещеник на събрание на духовенството е ново ниво на цинизъм дори за опитни свещеници. Още по-страшна от думите на патриарха обаче беше реакцията на публиката: смях и аплодисменти. Участници в срещата разказват, че едва около една четвърт от присъстващите духовници са изразили подкрепата си за патриарха по този начин. Изглежда не толкова. Но е очевидно, че техният брой само ще расте, ако този тип реакции се насърчават, явно или тайно. И нека бъдем честни: това е явен симптом за дълбокия духовен разпад на част от руското духовенство. Ако свещениците, вместо да изразят солидарност и подкрепа, се радват на публичното унижение на брата си, това е признак на духовна катастрофа. При такива пастири не си струва да се ходи.
Разбира се, никой от хилядите присъстващи в залата не посмя да се застъпи публично за смелия свещеник.
Митичната църква
Въпреки това е изключително важно, че свещеник Алексей Шляпин реши да се приближи до микрофона и да зададе неприятен въпрос на патриарха.
Първо, това е пряко доказателство за една не много очевидна истина: Руската православна църква далеч не е монолитна структура от идеологическа гледна точка. Далеч не всичко е така монолитно, колкото биха искали да го видят самата патриаршия и Кремъл, както и политически коментатори и членове на различни православни юрисдикции на Запад. Нека си признаем: в Руската православна църква има хора, които заемат позиции, коренно различни от позицията на патриарха и църковната бюрокрация, и които са готови публично да задават неудобни въпроси.
Второ, въпросът на отец Алексей показва, че не всички свещеници са замлъкнали под натиска на цензурата и още по-лошото – на автоцензурата. Противно на очакванията на патриаршията, не всеки се страхува да изрази мнението си. Въпреки че може би това също означава, че някои все още не са се сблъскали лично с грубостта на патриарха и не могат да преценят какви репресии е готов да нанесе той върху онези, които отказват да следват неговата идеологическа линия.
Колкото до тези, които ръкопляскаха и се смееха, за тях всичко е ясно. Реакцията им е свързана с това, че им е близък професионалния цинизъм на патриарха, от една страна, а от друга, страхът да не бъдат като шефа е толкова силен, че смехът се превръща в неконтролируема защитна реакция.
Защо този диалог се случи сега? Може би и на този въпрос може да се намери отговор. От каноническа гледна точка патриархът като епископ управлява както Москва, така и Московска област. Той обаче контролира повече или по-малко пряко Москва, но Московска област – косвено. Епархийските събрания на московското духовенство, председателствани от Кирил, се провеждат ежегодно. И всички там вече прекрасно знаят, че епархийското събрание не е място за обсъждане. Епархийският събор е представление, където най-важното е демонстрацията на всеобща вярност и любов към патриарха.
По-сложна е ситуацията в района на Москва. Патриархът за втори път председателства лично общото събрание на духовенството на Московска област. Преди това такива срещи се ръководеха от митрополит Ювеналий, а след това от митрополит Павел. И свещениците са свикнали, че на такива срещи има много повече свобода. Можете да повдигнете не само тези въпроси, които са предварително договорени с патриарха и не го дразнят, но и да попитате за нещо, което е свързано с реални проблеми. В такава ситуация въпросът за патриотизма не е системен провал, а случайност. Не се съмнявам, че църковната бюрокрация бързо ще отработи грешките и на следващите срещи няма да има такива изненади.
И накрая, специално внимание заслужава „забележката“ на патриарха за Западна Украйна. Откъде изскочи изведнъж? От контекста изглежда ясно, че говорим за Русия. Очевидно Кирил е готов да приеме всеки патриотизъм, освен украинския. Всички други патриотизми могат да бъдат напълно признати; в тях няма нищо лошо. Подигравайки се на свещеника, патриархът го пита: „Отче, вие да не сте случайно от Западна Украйна?“ И подтекстът е ясен: само тези от Западна Украйна не е добре да говорят за патриотизъм. Всички останали могат.
В картината на света, която се формира в главата на патриарха, украинският патриотизъм съществува само в една единствена форма – западноукраинската. А това означава, че останалата част от Украйна, ако не открито, то тайно „иска да бъде с Русия“. Това не е просто пропагандно клише – това е дълбоко вкоренен мит, който оправдава всякакви действия на патриарха по отношение на украинското православие, чак до твърдението, че на войниците от руската армия, загинали в битка, ще бъдат простени всичките им грехове.
Небесният гражданин
Изводът е очевиден: патриарх Кирил не е просто твърд и дори безпощаден администратор. Той активно изгражда твърда парацърковна идеология, в която лоялността към държавата се поставя над пастирската мисия, а всички инакомислещи веднага се етикетират като „врагове“. А това, че някой все още се осмелява да задава неудобни въпроси, означава, че процесът на окончателното превръщане на църквата в придатък на държавата все още не е приключил. Патриархът ще работи допълнително върху това.
И последно. Далеч съм от мисълта да идеализирам свещеника, който зададе опасен въпрос на патриарха, Алексей Шляпин. Той принадлежи към малка, но доста активна група православни фундаменталисти, чието формиране се свързва с дейността на свещеник Даниил Сисоев, който беше убит в Москва през 2009 г. Те имат свой идеологически пакет, който включва креационизъм, пролайф и мисия сред неправославните.
Въпреки това Сисоев формулира концепция, която е неочаквана за съвременните православни фундаменталисти: „уранополитизъм“, тоест небесно гражданство, което е неизмеримо по-високо от земното гражданство и съответно служи изключително на земните цели на всякакъв вид патриотизъм.
Така за свещеник Алексей Шляпин критиката на патриотизма не е нещо случайно: защитата на ближния и помощта му трябва да се основава на заповедта на любовта, а не на лоялността към държавата или дори лоялността към народа.
И тук възниква неочакван, но съвсем естествен за религиозното съзнание парадокс: изповедниците, защитниците на вярата могат да се появят не само от либералната страна, а традиционните ценности съвсем не е задължително да съвпадат с православно-държавната идеология.
–––––––––––––
Заглавието е на редакцията на Християнство.бг.
–––––––––––––––
- Идиоматичен израз в руския език, който идва от времето на социализма, когато ютията е имала невероятна и повсеместна употреба – кабелите ѝ са били използвани за нагревател, място за ел. крушка, радиоизлъчвател. Съвременното поколение е наследило крилатата фраза „звучи от всяка ютия“, когато някоя новина или песен се излъчва непрекъснато и на всички вече им е омръзнало. Подобен израз в българския език днес се използва, когато едно събитие е толкова разпространявано, че вече „потича и от чешмата“ (бел. ред.). ↩︎
