Меню Затваряне

“Руският свят”, Руската църква и феноменът “Путин”

Архим. Вартоломей (Газетас)

Архим. Вартоломей (Газетас)

Скъпи мои, навлизайки уверено в 21-ви век, запасени със знанията за постиженията на човечеството през изминалите векове, човешкият ум трудно може да възприеме видяното от руското нахлуване в Украйна – една независима държава, член на ООН.

Негово Високопреосвещенство архиепископът на Отава ни остави своя задълбочен исторически и богословски анализ за това, как един авторитарен управник планира и в крайна сметка нахлува в друга държава. За съжаление историята се повтаря!

Човешки животи са загубени на бойните полета, цивилни са убити несправедливо, хората виждат как животът им се разрушава за броени мигове. Хората виждат как трудът на целия им живот изчезва като отвяни от есенната буря листа. Милиони хора стават бежанци, жени и деца, безпомощни и възрастни хора, оставят зад себе си родина, дом и имот, а също и съпрузите си, които остават да се борят за свободата. За съжаление тези образи и мащабът на бедствието, макар и шокиращи хората по цял свят, не разтревожиха съвестта на нашественика и неговите подчинени и почитатели.

Нашественикът, руският президент Путин, изумяващо смята, че е призован да остане „велик“ в историята на своя народ, като един абсолютен монарх, за да изпълни „мисията на руския народ“. По същество обаче със своите действия той ще надмине позора на Хитлеровите нацисти.

Да минем в полето на църквата.

Преди всичко, трябва да направим една уговорка, както стори Негово Високопреосвещенство. Имам предвид да разграничим обикновения руски вярващ, средностатистическия православен християнин, от хората, които съставляват висшето духовенство – тоест тези, които участват и формират управлението на това, което се нарича Руска църква. Това, което днес бива заклеймявано, не е руският народ, а неговото държавно и църковно ръководство.

Манастирът “Св. Пантелеймон” на Атон

С кратка историческа справка ще бъде направен опит да се покаже връзката между държавата и църквата в Русия, как са създадени тези взаимоотношения и връзката им с вътрешната и експанзионистичната външна политика на Русия. И тъй като служа на Атон, който има богат опит с тази политика, ще се опитам специално да се позова на опита на Света Гора.

Елементарното изучаване на руската история разкрива експанзионистичната доктрина, която я движи от първите години на създаването на Руската империя, от времето на първите царе. И тъй като християнството е важен сплотяващ елемент на Руската империя и продължава да е такова до наши дни, не е възможно да не бъде включено в разглеждането на развитието на външната политика на руската държава.

Християнството се утвърждава в Русия по точно обратния начин на Византия. В света Русия – огромна държава с много етноси, религии и култури, се счита за православна страна, което обаче не е вярно. Фактът е, че православните в Русия са малцинство, което може да ви звучи парадоксално заради пропагандата, която се прави. Православните, които вярват – тоест тези, които съзнателно ходят на църква и участват в тайнствата  – са още по-малко.

Римската империя, отличаваща се със своето езичество, дава през първите три века след Христа безчислен сонм християнски мъченици, които са считани за врагове на държавата.

Християнството в рамките на Римската империя постепенно успява да се наложи отдолу нагоре, да се издигне от народните маси и да достигне до висшите социални и административни слоеве и накрая да надделее във върховната власт в лицето на императора.

Това направи християнството всеобщоприето не по пътя на налагането му като правилен начин на живот или социална система, а като мироглед, в който човек намира смисълът на своето съществуване и гледа към бъдещия живот след смъртта.

В случая на Русия християнството тръгва от органите на висшата административна власт и е наложено от тях на народа, тоест отгоре надолу. Така първото чувство в преживяването на християнския идеал, за съжаление, не можа да бъде духовно. И тъй като от първия момент беше осъзната огромната сила, която вярата дава в ръцете на властниците, християнството в Русия се превърна в дело на държавата.

Особено по времето на Петър Велики и след това, когато държавата започва да се реорганизира по западните принципи на управление и администрация, православната вяра става инструмент на абсолютната власт и на църквата е отнета административната автономия. Наложена е система, при която няма нито патриарх, нито синод, а ръководител на малкото митрополитско звено, което решава съдбата на руската църква, става не друг, а един обикновен царски чиновник. По този начин образцовият вярващ и дълбоко религиозен християнин започва да се отъждествява с добрия поданик, изпълнителния държавен служител или верния войник на “бащицата”, тоест царя.

Освен това православната вяра се използва по същия начин и във външната политика на Руската империя с цел разширяване и налагане на руското надмощие в различните места с особено религиозно значение, като Йерусалим и Света Гора, посредством даряването на значителни суми пари и изстрелването на цели орди държавни служители уж като поклонници, изпращането на расоносци и проникването в административни структури на съществуващите църковни институции – патриаршии и манастири. Цялата тази дейност се развива бурно от средата на XIX век и достига своя връх в началото на XX-ти, особено на Света гора.

Путин на Св. Гора, застанал на архиерейския трон

През този период руската експанзия създава множество сгради на Атонския полуостров с непропорционално големи мащаби спрямо съществуващите стари манастирски постройки и успява да проникне в манастира „Свети Пантелеймон” чрез начини и средства, които са ярко описани в творчеството на преп. Даниил Катунакиот – секретар на манастира до завладяването му от руснаците и избора на първия руски игумен в 1875г.

Разбира се, в миналото, тоест преди XIX век, съвсем спокойно може да се говори за отношенията между Света Гора и Русия, тъй като присъствието на руски монаси или поклонници на Атон е добре свидетелствано писмено и устно, но със забележимата разлика, че до средата на XIX век руските монаси са били малко на брой и отношенията на Русия със Света гора могат да бъдат описани по-скоро като взаимодействие, без зародиш на етнофилетизъм, без стремежи или опити за налагане на руско надмощие или промяна на статуквото на Атон. През този период Русия има присъствие на полуострова, но Света гора също така има присъствие в Русия с различните си метоси по цялата руска земя (впоследствие те бяха присвоени от комунистическия режим и никога не се върнаха на законните им собственици след неговия крах в настоящата епоха).

Нека ви напомня в този момент, че след освобождението на Атон от гръцкия флот през 1912 г. силното присъствие, което руснаците постигат в рамките на предшестващите петдесет години, дават основание на царското външно министерство да настоява за интернационализиране на Света гора, като по същество тя да бъде превърната в протекторат на самата Русия – нещо, което срещна силната отрицателна реакция на светогорците. Никой не знае как щяха да се развият събитията, ако пет години по-късно не беше дошла болшевишката революция и не беше сложила край на предишните планове.

След Февруарската революция от 1917 г. руската църковна експанзия е временно спряна, а Руската църква има възможност да се освободи от държавните окови и за първи път от две столетия да си избере патриарх и да създаде независима от държавата административна система. Наложената след Октомврийската революция в държавата идеологическа система пък влиза в противоречие с всичко религиозно. Религията се възприема за враг на новата държава, в резултат на което в навечерието на Втората световна война православната църква в Русия е почти унищожена.

Но войната, съпротивата на руския народ и свързаната с това нужда от окуражаване и мотивиране на руските граждани, което можеше да бъде постигнато посредством религията, като се използва вярата в Бога на обикновения руснак, става причина по инициатива на Сталин да бъде административно възстановена Руската църква, за да могат властите да се възползват от нея, при което тя да не направи нищо повече и нищо по-малко от това – да служи на вътрешнополитическите и външни цели на Съветската държава. Така религията отново става дело на държавата в СССР.

Разбира се, не можем да не съзрем Божия икономия в това, че макар и на тази цена, пламъкът на християнството не беше угасен в онези простори.

В постсъветските години се оказа, че хората, които оркестрираха и организираха нова Русия, бяха същите, които до края на комунистическия период участваха в управлението на Съветския съюз. Така се получи парадоксът –  хората, които са участвали в тъмните дела на тайните служби,  били са членове на съветския парламент и са държали властта в съветската държава, да се превърнат в благочестиви православни вярващи, щедри дарители на религиозните институции, че даже и в църковни свещеници и върховни властници на Църквата.

„Освобождението“ на Руската църква от прегръдката на Съветската държава, за съжаление, я хвърли в обятията на икономическия елит, който в лицето на няколко постсъветски олигарси продължи да управлява пряко или да оказва силно влияние върху властта в Русия и, съответно, извън нейните граници .

При това православната вяра отново им стана много полезна.

Новият руски ред още в първия момент хвърли око на Света гора и от самото начало видя в нея поле, подходящо за провеждане на своята външна политика.

 Преди няколко години с големи усилия беше направен опит да се отпразнува т. нар. „хилядолетие на руското монашество на Атон“, с елементи на фалшификация и измислици, срещу което се изправиха както Св. Кинотис, така и Вселенската Патриаршия. В празненството широко участие взеха Руската църква и руските политически фактори, като основното събитие бе посещението на Света Гора през май 2016 г. на президента Путин и Московския патриарх Кирил, което общо взето беше подробно отразено от гръцката преса, но беше напълно пренебрегнато от научната общност.

Руската църква имаше грандиозни планове да популяризира и да използва тези тържества в страната, и инвестира сериозно в тях, като призовава руските олигарси да дарят значителни суми на манастира “Св. Пантелеймон” – факт, който някои днес фалшиво представят като генерално спонсорство на целия Атонски полуостров.

За щастие, в наше време няма как да бъде променена или премахната административната система на Света Гора, защото съществува силна държавно-правна рамка, отразена в гръцката Конституция, като Уставната харта на Света Гора има и международно признание.

За съжаление винаги има възможност за скрита промяна и влияние върху гласа и мисълта на Атон – нещо, което е много важно, и което може да засегне много области на днешната реалност. Не е случайно, че от време на време, обикновено анонимно или под лъжливи имена, се чуват „светогорски“ гласове, които приветстват и подкрепят политическите, икономическите и религиозните планове на руските кръгове под знамето на борбата срещу икуменизма, срещу Критския събор, срещу Вселенската Патриаршия; гласове, присъединили се към шумното движение против ваксинацията, но днес – в трагичната ситуация, която преживяваме – мълчащи за престъпленията, което се извършват в Украйна.

„Руският свят” днес, с нахлуването в Украйна, еволюира и от културен наратив и учение, се превърна в експанзионистична доктрина, която обосновава нарушаването на международни споразумения и договори, потъпкването на границите на независими държави и оправдава употребата на оръжие за постигане на своите цели.

Мнозина, които обичат да тълкуват самодоволно всичко през призмата на геополитиката, твърдят, че в момента в Украйна просто има война за икономически интереси, териториален суверенитет и притежаване на природни ресурси. С любов бих казал в лицето на тези хора: всички разбираме от геополитически въпроси и не ги пренебрегваме. Но от момента, в който приемем, че един народ трябва да приеме робството заради някакви геополитически съображения, ще настъпи хаос. Всъщност, ние трябва да говорим като християни и като служители на Всевишния. И тук анализите, почиващи върху геополитиката, с които всички си измиваме ръцете и си затваряме очите за кланетата, не са приемливи. Това е война на цивилизациите. Война между авторитаризма и свободата, силата на оръжието и правото на народите на самоопределение. Война между месианското фарисейство, което си присвоява правата да унищожава градове, „където се провеждат гей-паради“ и да налага своята версия за „истинската вяра в Христос“. На карта сега е заложено правото на украинския народ да изповядва своята православна вяра така, както пожелае – тоест в свобода, любов, разсъждение и съзерцание, с каквито всъщност се характеризира истинската православна вяра.

Тази война, за която става въпрос, бушува в различни части на света. Това е война между две културни парадигми; духовна война, която се води в душите на милиони хора по света. Война между страх-нежелание за носене на отговорност-фарисейство и свобода-отговорност-любов. Така в много страни на Запад, че дори и в нашата родина, чрез тази духовна война авторитарният тиранин вече е съблазнил и завладял душите на много хора, които духовно му съчувстват. Хора, които се обръщат срещу собствените си страни, предават своите ценности и култура, и стават „еничари“, както ги наричаме в Гърция.

Съзнанието им е овладяно от различни конспиративни теории, както и с наратива за “Светая Русь” и злия Запад, и те, “потопени” в атмосферата на неистински пророчества, чакат водача на “русата раса” като “Месия”, който ще възстанови реда и ще изпълни “каквото е предречено”.

Дори и с просто око е видно, че президентът Путин и Московският патриарх Кирил непрекъснато се позовават на идеологията на „Руския свят“ и утвърждават, че съществува някаква наднационална руска „сфера“ или култура, наречена „Светая Русь“, която включва Русия, Украйна, Беларус и други страни, както и руснаците и рускоговорящите хора по целия свят. Тук е полезно да си припомним как е определен диоцезът на Руската [църква] в нейния Устав – въпрос, по който митрополитът на  Перистери (Григорий Папатомас, бел. ред.) наскоро говори пространно. Основният постулат на „руския свят” е, че съществува общ политически център в Москва, общ духовен център в Киев като „майка на руските градове”, общ руски език, обща църква – Руската православна църква (Московска патриаршия) и общ патриарх, който работи в “симфония” с общия президент/национален лидер, за да управляват този руски свят, като същевременно се застъпва идеята за споделена уникална духовност, морал и култура, заплашени от “гнилия Запад”1Термин, за първи път употребен от руския император Николай Ι в негов манифест от 1836г. (бел. прев.). и от всички онези православни, които са „изпаднали в разкол и грешки като Вселенския патриарх Вартоломей и някои поместни православни църкви, които го подкрепят” (тук).

Много богослови, гръцки и негръцки, включително от CEMES, Академията за богословски изследвания на Волос и лично митрополитът на Перистери, идентифицират сериозен проблем в някои общи концепции, фиксации и извечни теоретични основи на руската политика.

Така че няма да бъда оригинален днес, когато ви говоря за „Светая Русь“, за „Руския свят“ и за „Третия Рим“.

Това е етнофилетизъм в пълния му блясък – учение, осъдено на Цариградския Събор през 1872г. при Константинополския патриарх Антим Есфигменски.

В Украйна няма война между два “православни народа”. Води се война между държава, която има за своя официална експанзионистична доктрина ересите на фундаментализма и етнофилетизма – инструменти, използвани от “полубог-месия”2Или „полуцар-полуберия“ (бел. прев.). чрез напълно контролираната от него поместна църква, срещу народ, който иска да живее свободно и да следва автентичната вяра в Църквата на Христос. Окупаторите искат този пример за християнски живот в свобода и независимост от светските власти да бъде заличен преди да се пренесе в собствената им страна.  Агресивната, експанзионистична и ненаситна държава най-много се страхува от съществуването на независима църква в Киев.

Руската политика е в противоречие с чувствата на народа, който има своя независима държава, и се стремеше да създаде своя Украинска църква, независима от и необвързана с Руската църква, която е изцяло контролирана от чуждата за украинците руска държава.

Предоставянето на автокефалия на Украинската църква от Вселенската патриаршия беше повратна точка в историята. Руското нахлуване в Украйна и виновното мълчание на Московския патриарх, което разкри подкрепата му за действията на Кремъл, напълно оправдаха нашия Вселенски патриарх Вартоломей. За духовно бащинство над защитаващите се, претендира „духовният баща” на нашествениците. Един оксиморон, който звучи абсолютно скандално. Ако наистина се смяташе за истински отец на украинците, той несъмнено щеше да се противопостави на  войната, щеше да „закрие с гърди“ своите духовни чеда в Украйна, дори с риск за живота си. Вместо това той застана на страната на нашественика, което можеше да се очаква в светлината на гореказаното за зависимостта на Руската църква от властта. Зависимост, която на практика я лишава от свободата и присъщата ѝ духовна роля. Тя винаги е била обвързана от диктата на властта, в резултат на което се превръща в рупор на грубата сила в ущърб на евангелския дискурс. Духовният отец се превръща в държавен служител, инструмент на властта, откъснат от своите духовни чеда. Неговото „духовно ръководство“ зависи от политиката, която се основава на идеологията на „Руския свят“. Всяко негово движение и всяка негова дума не се движат от „божественото вдъхновение“, а са политически мотивирани, съобразно инструкциите, които идват от държавата.

Това се доказва и от отношението на Руската църква към Събора в Крит, в чиято подготовка тя взе дейно участие във всички заседания, като накрая го торпедира с неявяването си в комплект с някои други поместни църкви, които винаги са били пряко зависими от нея.

Това беше началото на обратното броене, което доведе до разкъсване на тялото на Църквата с непредвидими последици, кулминиращи в престъпната позиция на Руската църква към войната в Украйна.

„Света гора стана първата мишена, използвана от Московската патриаршия за „удар по Вселенската патриаршия”.

Московската патриаршия забрани на изпълнението на Руската православна църква да се моли и да се причастява в манастирите на Атон. Отец Александър Волков, секретар на Отдела за външни църковни връзки на Московската патриаршия заяви, че „отсега нататък, докато Константинополската църква не промени позицията си, руските православни християни няма да имат право да участват в тайнствата или в богослужението в църквите под юрисдикцията на Константинополски патриарх“(тук).

Волоколамският митрополит Иларион, завеждащ външните отношения на Московската патриаршия, в свое изявление предложи на бизнесмените да се насочат към манастирите в Русия, като подчерта: „Сега бих ги посъветвал да насочат вниманието си и да инвестират в руските манастири в собствената си страна. Ако имат желание да дават пари за свещена цел, имаме много повече свети места и манастири, отколкото на Атон”(тук).

Ето как в крайна сметка става ясно, че цялата тази щедра финансова подкрепа за Света Гора, както и в цялото Православие, в безброй епархии и манастири, е била насочена към това да накара благодарните за финансовата помощ получатели да си „затворят устата“ и да не изобличават псевдо-наратива за “руската раса” и “Третия Рим”, с който бяха облъчени няколко поколения вярващи.

Живеейки в дните на неприемливото руско нахлуване в Украйна, имаме чудесен пример за недостойното поведение на мнозина „борци за права“, които иначе се оплакват за какво ли не, и на „духовните авторитети“. Те мълчат. Някои, поради натиска да се изкажат, осъждат „по принцип“ насилието, откъдето и да идва то, като поставят на една плоскост насилника и неговата жертва. Други говорят против войната с такова равнодушие, сякаш двете държави играят спортно състезание на неутрален терен и няма нападаща и защитаваща се страна. Трети отхвърлят нуждата да се помогне на отбраняващата се страна с мотива „когато атовете се ритат, магаретата да стоят настрана“.

Подобна „неутрална“ позиция, или казано на църковен език, пилатовско отношение,  е срам за човешкото достойнство. Това е състояние на упадък и провал на обществото. Това е лош пример за нашите деца. Това е манталитет, който е опасен за националната сигурност, понеже и нашата страна е изправена пред голяма съседна иредентистка сила, която има в наративите си отхвърляне на свършения факт на откъсването на нашите острови от бившата империя и на интеграцията им в независимата ни държава.

И понеже споменах националния въпрос, нека да дам пример и да направя аналогия на мъченичеството на Мариупол с нашия Месолонги, а ако искате въобще и на цялата Украйна с въстаналата Гърция. Нека „неутралните“ ме извинят, но именно обсадата на Месолонги активира про-гръцкото движение по целия свят в момент, когато правителствата казваха „не ни разваляйте рахатлъка“. Ако нещата бяха се случили иначе, тоест ако бяха  се активирали европейските правителства, Месолонги нямаше да падне, Мория нямаше да бъде унищожена, въстанието нямаше да увисне на косъм и т.н. и т.н. Сега цивилизованото човечество преодолява границите и виждаме, че пред драмата на Мариупол (и Украйна като цяло) правителствата се активират, но в същото време чуваме различни движения на „неутрални“, които викат „не ни разваляйте рахатлъка“. Те оправдават руските престъпления в Украйна с козните на „лошия“ Запад.  Ако обаче се случат вълнения в нашата Тракия с мюсюлманското малцинство и Турция бъде провокирана да нахлуе, за да го защити, тогава те биха ли искали Запада да остане неутрален към турското нашествие? Краен, но за съжаление верен пример, онагледяващ безумието на тези болни възгледи.

Преди няколко дни отбелязахме годишнината от националното въстание през 1821 г. Преди два века гърците се бориха, за да могат да живеят свободно и да могат по волята си да се покланят на Бога, в който вярват, без да бъдат потискани и дискриминирани.

Империите, като Австро-Унгария и други, не искаха революции в Османската империя. Страхуваха се, че въстанията на балканските народи ще се разпространят и в техните провинции. Те бяха враждебни към всякаква идея за свобода.

Вдъхновено от борбата за свобода на гърците, по онова време се създаде мощно про-гръцко движение сред европейските народи. Любовта към свободата е свещена, понеже тя е дар от Бога за всеки човек. Свободата е едно от качествата, които правят човека „образ Божий“. Свободата му дава възможност да избира между светлината и тъмнината, между любовта и омразата. Дава му възможност за свободен живот.

Този „стремеж към свобода“ е нещо, което не е от мира сего. Той свързва сегашното с последното, този свят с желаното “Царство небесно”. Той е свръхестествена сила, която „по чудо“ превръща обикновените, простосмъртни хора в герои, готови да бъдат принесени в жертва; в герои, които не жалят живота си, но не са съгласни да се подчинят на лишения от смисъл живот с наведени глави пред тираните.

 Този стремеж към свобода не може да бъде разбран от  авторитарните управници. Те не могат да възприемат съществуването му, тъй като очевидно вярват в друг бог, а не в истинския, Бога на любовта и свободата! Те изцяло пренебрегват стремежа към свобода в своите стратегически планове, поради което кроежите им се провалят. Правят си сметка да окупират една държава за 48 часа, но и след 48 дни са доникъде!

Борбата на гърците за свобода някога вдъхнови народите на Европа. Днес украинците водят подобна борба и вдъхновяват целия свободен свят да ги подкрепи! Те се борят за своите храмове и бащини огнища! За безопасността и свободата на семействата си, за да могат да вярват свободно в този Бог, Който искат! Да могат да се покланят на Христос канонично и църковно, а не чрез църкви, подчинени на волята на светските авторитарни управници.

Нападащата империя иска да изкорени примера за свободата, който дават украинците, да премахне демокрацията и плурализма, точно както старите империи някога искаха да задушат непокорните гърци. Тя се страхува, че демокрацията и свободата ще се разпространят сред собствения й народ!

Като се връщаме към църковния аспект на въпроса, се питаме каква ще бъде позицията на Църквата в новите условия, които ще се създадат след прекратяването на огъня, което така или иначе ще бъде постигнато. Видяхме колко сериозно беше нарушен евангелският дискурс, който трябваше да отстоява Руската църква. Той беше отхвърлен не от държавната власт, а от църковната, понеже за нея интересите на “руския свят” се оказаха по-важни  от словата на Самия Христос.

А словата на Христос са ни дадени в Евангелието, което за християните е пътеводител на истината в живота.

„Който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва. (Марк 8:34) Това увещание на Христос „който иска, да Го следва свободно“, не се вписва в доктрината за налагането на зависимост на Украйна от Руската църква. Законно избраното украинско правителство официално поиска и получи автокефалия за Украинската църква от Вселенската патриаршия.

“Обичайте се един друго” (Йоан 13:34). Новата заповед за любов, която беше грубо потъпкана от духовния водач на Руската църква патриарх Кирил. Как да говори за любов в своите проповеди, когато думите на духовния човек трябва да съответстват на неговите дела и постъпки? Каква любов проявява той към предполагаемите си духовни чеда в Украйна? За каква любов може да говори той, когато благославя оръжията на тези, които убиват мирни граждани и нахлуват незаконно в чужда, независима държава? Това поведение на руския патриарх напълно съответства на неговото схизматично присъствие във Вселенската църква. Присъствие, което ни напомня за новозаветните времена, когато хората с фарисейски морал убиваха блудниците с камъни, с единствената цел да избягат от болката да погледнат навътре в себе си, към собствените си грехове. Но Христос започна да изписва греховете им на земята и им отговори: „Който от вас е без грях, нека пръв хвърли камък“ (Йоан 8:7). Митарите и блудниците се доближаваха до Христос поради Неговата любов, която ги променяше. Обратно, съвременните амбициозни „месии” и техните апологети по места провъзгласяват, че ще наложат „нравствена чистота” на „дегенериралия и изроден” – както обичат да казват – Запад с огън и меч.

Отговорът на това изкушение е покаянието и любовта. Срещу цялото това лицемерно и нечовешко, както се вижда, отношение, стоят изпълнените с любов думи на Христос към жената-блудница от Евангелието: „Жено, де са твоите обвинители? Никой ли те не осъди? Тя отговори: никой, Господи! Иисус й рече: и Аз те не осъждам. Иди си и недей вече греши“. (Йоан 8:10-11)

Надяваме се, че настоящото напразно кръвопролитие скоро ще приключи, че мирът ще възтържествува и че правдата ще победи в съвременния демократичен свят. Раните от тази война едва ли бързо ще бъдат излекувани, но се надяваме, че чрез болката и смъртта, причинени от нея, човечеството ще излезе обединено във връзките на любовта и взаимното уважение. И че ще се ​​създадат предпазни механизми, така че за в бъдеще грешките от миналото да не се повтарят, че слабостта на Запада ще се превърне в нова мощ, така че навреме да бъдат разпознавани и възпирани явленията „Путин”, които водят човечеството към унищожение.

———-

Превод и подготовка на публикацията: архим. Никанор, игумен на Църногорската св. обител

  • 1
    Термин, за първи път употребен от руския император Николай Ι в негов манифест от 1836г. (бел. прев.).
  • 2
    Или „полуцар-полуберия“ (бел. прев.).
Posted in Публицистика

Вижте още: