Сакралното в съвременните институции

Лалю Метев

Храмът като съд, болница или икона върху билборд: съдбата на сакралното в съвременните институции¹

Обществените дебати около религиозното образование, наличието на икони и параклиси в държавни учреждения, както и мястото на религиозните институции в рамките на светска правова система често се редуцират до бинарни противопоставяния: светско срещу религиозно, модерно срещу архаично, западно срещу източно. Подобни опростени дихотомии обаче прикриват същинския въпрос: какво се случва с границите между сакралното и светското в епоха на институционална дифузия и символна нестабилност?

В духа на Жак Елюл и неговата концепция за la sociеtе technicienne, както и на Чарлз Тейлър с идеята за „секуларната епоха“, можем да твърдим, че сакралното не изчезва, а се преобразува – често по парадоксален начин – в рамките на светски пространства, които вече не притежават ясно разграничена символна структура. Именно това преобразуване ражда хибридни форми като болничен параклис, съдебна зала с кръст и икона в центъра за спешна помощ – пространствени и културни конфигурации, които едновременно инкорпорират и обезсмислят религиозния знак.

Целта на този анализ е да проследи трансформациите на сакралното в контекста на съвременните обществени институции чрез критичната метафора за „църквата като съд, болница и битпазар“ – хипербола, вдъхновена както от постсекуларната критика на Юрген Хабермас, така и от наблюденията на Зигмунт Бауман относно liquid modernity. Ще бъдат разгледани конкретни примери от съвременна Европа, посттоталитарните общества и исторически паралели, които илюстрират как размиването на символните и функционалните граници води до загуба на идейно-ценностен център в публичното пространство. В този контекст ще се търсят не само рисковете, но и възможностите за ново институционално въображение – за преосмисляне на мястото на сакралното в една фрагментирана и често етически дезориентирана обществена среда.Между иконата и Конституцията: симптоми на институционално объркване

Поставянето на икони в болнични коридори, кръстове в съдебни зали или параклиси в университетски кампуси често поражда полемики както сред защитниците на светската държава, така и сред самите вярващи. На пръв поглед това изглежда като сблъсък между две системи от ценности — религиозни и секуларни. В действителност обаче става дума за по-дълбок симптом: неспособността на съвременното общество да очертае ясно институционалните граници и да опази символната автономия на различните обществени пространства.

Показателен в това отношение е примерът със софийските Централни хали — архитектурно наследство като музейна експозиция, което функционира едновременно като търговски център, място за религиозни ритуали и зона под постоянно видеонаблюдение. Това не е „мултифункционалност“ в положителния смисъл на думата, а по-скоро свидетелство за разпад на идейната кохерентност и символна последователност на публичното пространство. Сходен феномен наблюдаваме и при пощенските станции, които все по-често функционират едновременно като обменни бюра, магазинчета тип „плод-зеленчук“ и разменни хъбове без ясен институционален фокус.Храмът като съдебна зала, болница и билборд: философска хипербола

Представете си следната сцена: в български православен храм, редом до иконата на св. Димитър, е окачен член 4 от Конституцията („Република България е светска държава…“); до него – табела с надпис „Пушенето забранено“ съгласно чл. 56 от Закона за здравето; а наблизо – QR код за дарения чрез мобилно приложение. В олтара се провежда психологическа консултация, а в страничния кораб се гледа дело за развод по взаимно съгласие.

Тази хиперболична картина не е просто провокация – тя улавя реална тенденция на символно разпадане: сакралното се профанизира, докато профанното се сакрализира. Както отбелязва Мирча Елиаде, сакралното пространство традиционно е „осветено“ чрез ритуал и мит, и отделено от хаоса на профанното. Днес обаче това разграничение ерозира: свещените пространства губят трансцендентната си логика и започват да се държат като функционални зали за услуги. Същевременно, в духа на наблюденията на Чарлз Тейлър, светското не остава „неутрално“, а развива собствени квазисакрални форми – от правовата реторика на конституционния ред до психологическите и терапевтични езици, които претендират за морална легитимност.

Тук се разкрива това, което Юрген Хабермас нарича „постсекуларна констелация“ – общество, в което религиозното и рационалното не се изключват взаимно, а се съревновават и преплитат в публичната сфера. Проблемът не е в самото съвместно присъствие, а в липсата на ясен символен регистър, който да структурира взаимодействието между сакралното и светското. Когато храмът става сцена за светски услуги, а правните норми – предмет на иконично вграждане, възниква символен шум, който подменя функциите на институциите и ерозира общественото доверие.

Вместо синтез между религиозното и светското, се ражда хибриден културен феномен – пространство, което симулира много значения, но не носи нито едно от тях в пълнота. Храмът вече не е само място за молитва, съдебната зала не е само арена на рационална процедура, а иконата – не само обект на почит, но и маркетингов артефакт. Това е не просто загуба на символна яснота, а индикатор за по-дълбока криза в публичната култура: липса на споделен език, чрез който различните институционални логики да комуникират помежду си без да се размиват.

Символният шум и трансцендентната празнота

Необходимо е много точно да се улови напрежението, което Юрген Хабермас обозначава като „постсекуларна констелация“ — състояние, в което религиозното и рационалното не се елиминират взаимно, а се оказват вплетени в публичната сфера по начин, често несъвместим с традиционните институционални форми. Това посочва не просто съвместното присъствие на сакралното и светското, а по-дълбоката липса — на символен регистър, който да ги подрежда, да структурира диалога между тях, вместо да допуска тяхното безпорядъчно преплитане.

Но тук бих искал да задълбоча и радикализирам тази постановка: проблемът не е само в липсата на яснота в символния ред, а в дефицита на самата способност за символизация. Ние вече не живеем просто в общество на размити значения, а в общество, в което самите институции са загубили капацитета си да препращат отвъд себе си, към някаква трансцендентна ос, към идеал или крайна стойност.

Когато храмът става сцена за светски услуги, това не е просто хибридна функция — това е семиотична деградация, при която сакралното се свежда до декоративно, а ритуалът — до логистичен формат. Обратно, когато правната норма се иконизира — например чрез прекомерна медийност, тържествени „обществени жестове“ или показна справедливост — тя губи своята абстрактност и обективност, и вместо да посредничи между личното и универсалното, тя започва да играе роля в театъра на общественото мнение.

Възниква не просто „символен шум“, а дълбока трансформация на самото обществено въображение, което все по-трудно различава образ от реалност, знак от стойност, институция от спектакъл.

Тук Хабермас би настоял за възстановяване на рационалната аргументация и за включване на религиозните гласове в обществения дебат при условие на „преводимост“. Но превод между системи, които вече не споделят референция към истина, е логическа невъзможност. Това е опит да се координира език, в който думите означават различни неща за различните говорещи — и никой не е сигурен, че има смисъл да търси консенсус.

Може би въпросът не е как да се съвместят религиозното и рационалното, а как да се възстанови самата публичност като пространство, в което подобно съвместяване е възможно. Защото в условията на тотална инструментализация, на институционална имитация и медийна симулация, сакралното и светското не си съперничат — те се сливат в естетическа неразличимост, където функциите се обезсмислят, а границите стават част от декора.

В този контекст, нашето наблюдение за ерозията на общественото доверие е не просто следствие – то е доказателство за загубата на символен хоризонт. Публичното пространство вече не е арена на дебат, нито сцена на общност, а фрагментирана система от образи, където всеки говори, но никой не чува, защото общият код е разрушен.

Може би ни предстои не просто реформиране на институциите, а възстановяване на самата идея за институция като посредник между света и смисъла.Исторически и международни паралели: между симфония, сливане и разделение

Византия и цезаропапизмът: Византийската политико-религиозна традиция, изразена чрез понятието basileus kai sacerdos („император и жрец“), представлява класически пример за доктринален синтез между църковната и държавната власт. Това обаче не е безформено сливане, а е подчинено на строго регулирана ритуална и йерархична структура. Императорът е върховен покровител на Църквата, но не и нейният духовен водач. Византия не реализира религиозно-светска анархия, а създава институционализирана „симфония“, каквато я определя патриарх Фотий. В този модел властите съжителстват със строго разграничени роли, но в същото време те са обединени от обща телеология – спасението и стабилността на империята. Формулата basileus kai sacerdos съчетава светската и духовната власт, но не води до символен хаос. Напротив, тя функционира в строго структурирана рамка, в която различията между светските и духовните власти са запазени, но съществува активно сътрудничество в името на общата цел.

Русия: от „Третия Рим“ до постсъветския Кремъл: Руската федерация възкресява византийския мит за „Третия Рим“, но го адаптира към съвременния авторитаризъм. Руската православна църква често играе ролята на инструмент за легитимация на политическата власт, като нейни представители се използват за пропагандни и разузнавателни цели, превръщайки я в квазидържавен апарат. След падането на Константинопол Москва се самоопределя като духовен и политически наследник на Византия. В постсъветска Русия Църквата все повече служи за сакрализиране на политическата власт, докато държавата става защитник на „традиционните ценности“. Това води до сливане на функциите на светската и религиозната власт, което вместо до симфония, довежда до символична девалвация и институционално срастване. Свещеници участват в военни паради, благославят ядрени оръжия, а РПЦ е обвинена в участие в мрежи за пропаганда и разузнаване. Религията вече не служи за духовна опора, а за инструмент за политическа легитимация.

Централна Европа: посткомунистическо колебание: В Полша, Унгария и Румъния, страни с дълбоки християнски корени, които преживяват дълъг период на държавен атеизъм, преходът към демокрация поставя въпроса за ролята на Църквата. В Полша Католическата църква има сериозно влияние върху образованието и законодателството (например, забраната на абортите), докато унгарската конституция, под ръководството на Виктор Орбан, позовава християнските ценности като основа на националната идентичност. Това не означава отказ от секуларизма, а неговото преформулиране. Под натиска на етноконсервативни елити религията често се използва за легитимиране на властта, а не като независима духовна сила.

Франция и принципът на laicite: Френският модел на секуларизъм стриктно отделя религията от публичната институционална сфера. Държавата не допуска религиозни символи в училища и държавни учреждения. Въпреки това, случаите със забраната на мюсюлмански забрадки и буркини показват, че границите на laicite не са само правни, но и културни. Този принцип, който се базира на радикално отделяне на религиозното от държавното, става арена на конфликти между универсалистичния държавен модел и социалната плуралистичност. Макар laicite да бъде ясно формулиран правен принцип, реалността показва, че символните граници между религия и политика остават културно чувствителни, а самият принцип се превръща в поле на идентичностни и културни сблъсъци.

Съединените щати: „In God We Trust“ и Първата поправка: Американският модел е пример за амбивалентност между символната видимост на религията и институционалната независимост. Девизът „In God We Trust“, присъстващ върху доларите и в съдебните зали, съществува в контекста на Първата поправка към Конституцията, която гарантира отделянето на църквата и държавата. Това създава уникален баланс: религията е символично видима, но институционално независима. Този модел демонстрира динамично, но регулирано съжителство на религия и държава, където религиозните символи присъстват в публичния живот, но без да имат власт върху институционалните процеси.Българският контекст: от идеологически атеизъм към ритуална неувереност

До 1989 г. Българската православна църква не просто е маргинализирана – тя е системно подчинена на комунистическата държава чрез мрежа от агенти на Държавна сигурност, институционален контрол и идеологически натиск. Духовността е приватизирана, сведена до битова традиция, докато образованието в „научен атеизъм“ и липсата на религиозна грамотност водят до прекъсване на преданието между поколенията. Църквата формално съществува, но духовният ѝ глас отсъства от публичния дискурс.

След падането на режима Църквата се завръща в обществения живот не като възроден нравствен авторитет, а като институция, търсеща възстановяване на предишната си символна тежест. Примери за това са участието ѝ в освещаването на държавни учреждения, във военни ритуали, и в полемиката около въвеждането на предмета „Религия“ в училищата – дебат, който периодично се възобновява, без да намери стабилно институционално решение. Един от кулминационните моменти в този процес бе освещаването на българския парламент през 2023 г., осъществено в присъствието на патриарха и с държавен протокол.

Паралелно с това социологическите данни рисуват противоречива картина. Според изследване на „Галъп интернешънъл“ от 2022 г., над 60% от българите се самоопределят като православни християни, но под 10% посещават редовно църква или познават основни догмати на вярата. Това свидетелства за номинална религиозност без богословска дълбочина – своеобразна „културна православност“, която е по-скоро идентичностен рефлекс, отколкото жива вяра.

Патриаршеските послания от последните години често звучат помирително, прагматично и дори технократично – подчертава се, че Църквата не цели индоктринация, а възпитание в ценности, че религиозното образование трябва да бъде доброволно, а сътрудничеството с държавата – в рамките на Конституцията. Въпреки това в общественото въображение остава усещането за „символен реванш“ – завръщане на църковни фигури и ритуали в сфери, откъдето те някога са били изтласкани. Така възниква парадокс: духовната роля на Църквата остава неясна, но нейното институционално и ритуално присъствие – все по-осезаемо.

Резултатът е ритуална неувереност – съвременна форма на сакрално объркване, в което светската държава прави жестове към вярата, а църквата – към гражданското общество, без нито едната, нито другата страна да притежава яснота относно границите и смисъла на това взаимодействие.Не за премахване на иконите, а за възстановяване на символна яснота

Истинският въпрос не е дали една икона е „уместна“ или „неуместна“, „добра“ или „лоша“, а дали институциите съхраняват своята разпознаваема символна идентичност. Болницата лекува. Съдът прави правосъдие. Храмът служи на Бога и вярата. Всяка институция функционира не само чрез своите правила, но и чрез символичен език, който създава доверие и разбиране. Проблемът не е в това, че тези светове общуват – а в това, че се смесват без критерий, без ясно разграничение, често под лозунга на традицията или под натиск на популистка конюнктура.

Да си представим болница с олтар вместо операционна маса, съдебна зала с кандилници и икони по стените, или храм, в който се води дело за развод – това не е просто хипербола. Това е симптом на дълбока символна дезориентация: общество, което е загубило способността да прави разлика между духовна, юридическа и медицинска компетентност, губи не само институционална яснота, но и културна зрялост.

Тази загуба на разграничение между публичните функции е ярко подчертано от философа Пол Рикьор, който подчертава, че „символите не са просто знак за нещо, те самите са форма на реалност“ (Рикьор, 1975). Когато символите на различни институции започнат да се смесват, техните оригинални функции и смисли се размиват, което води до криза в общественото разбиране. Това е и феномен, който Мирча Елиаде разглежда в контекста на ритуалните пространства, като подчертава, че „възстановяването на сакралното не е въпрос само на ритуал, а и на символна граница, която не трябва да бъде преминавана“ (Елиаде, 1963).

Възстановяването на символна яснота не означава премахване на иконите, а тяхното поставяне на своето място – така че да говорят със своя автентичен език и да не бъдат превръщани в декор за чужди функции. Както Чарлз Тейлър отбелязва в своята работа „Източниците на самосъзнанието“, символите трябва да бъдат носители на дълбок смисъл, а не просто създават „фалшива комуникация, като се използват безразборно за всякакви цели“ (Тейлър, 1989).Заключение: между ентропията и разпознаваемостта

Настоящият дебат не трябва да се свежда до въпроса „за или против религията в публичното пространство“, а да се фокусира върху фундаментален въпрос: къде свършва едно символно поле и къде започва друго? От ясното разграничаване на тези полета зависи не само идентичността на институциите, но и общественото доверие към тях.

Без този символен ред всяка сграда може да стане всичко – храм, съд, пазар и дори рекламна табела. Но в общество, в което всичко е всичко, разпознаваемостта се губи, а институциите се обезличават. Такова общество не функционира като истинска общност, а се превръща в театър на институционална ентропия, където символите и значенията вече не служат за опорни точки, а се размиват в безкрайно и безсмислено преплитане.

Лалю Метев, 3 май 2025 г.

–––––––––––

Източник: Блогът на Лалю Метев

1. Статията е по повод коментара на бившия съдия и председател на Софийския районен съд Методи Лалов в Мета: „Като председател на Софийския районен съд изнесох цялата тежест съдът и Софийската районна прокуратура да имат сграда, която да им позволява да работят нормално за гражданите. Сградата, разбира се, е само материалната база, която създава условия за магистратите. Правосъдието зависи главно от моралните, професионални и социални качества на магистратите. Осигурих сгради на СРС и СРП, в които обаче се оказа се настаниха лица, заемащи формално длъжностите „съдия“ и „прокурор“, но реално повечето са зависими, страхливи, некомпетентни, злобни и отмъстителни хора. От пост на Д-р Владимир Сотиров – психиатър разбирам, че прокурорите от СРП са и много набожни и в сградата на бул. „М. Д. Скобелев“ 23, са си направили параклис. Не мога да върна времето назад, за да осигуря на тези типове строителни фургони. Гражданите обаче могат да накарат политиците и членовете на ВСС да ме номинират за главен прокурор, за да им разритам фарисейските седалищни части. Религията няма място в съдебната система, църковните символи също“ (бел. ред.). ↩︎