Атанас Димитров – АтаДим
Нашите размисли за света Богородица започват с евангелския разказ за благовещението, за известието, че Мария ще стане майка на Спасителя на света.
За Мария този разговор е съвсем неочакван – още повече да се случи с ангел. Светата Дева е смутена от появата на ангела, особено от странното за нея съобщение: „ти ще заченеш в утробата, ще родиш Син и ще Го наречеш с името Иисус” (Лука 1:31).
В завързалия се разговор между нея и ангела, т.е. между Бога и човека, още веднъж е подчертана свободната воля на човека. Светата Дева е могла и да откаже предложението на Бога. Тя не приема безпрекословно казаните думи, а влиза в аргументиран диалог с ангела, иска подробности, разяснения: „как ще бъде това, когато аз мъж не познавам?”. Едва след като е убедена, че това е истинската Божия воля, че не е някаква измама, тя дава съгласието си: „Ето рабинята Господня, нека ми бъде според думата ти”. (Лука 1:38) (…)
В самото Свещено Писание Мария е споменавана само в много важни случаи, които имат ключово значение за разбиране смисъла на евангелското учение. Такива например са разказите за благовещението (Лука 1:26-38), за нейното непорочно зачатие (Мат. 1:18; Лука 1:26-38); за бягството в Египет след раждането на Иисус Христос (Мат. 2:11-14; Лука 2:16, 22, 33-35); предполага се, че тя е придружавала понякога Сина си, какъвто е случаят в Кана (Йоан 2:1-12); събитията при Неговото разпъване (Йоан 19:25). Според църковното предание тя продължава да живее в Иерусалим след смъртта и възкресението Му. Там тя и почива. (Съществува римокатолическо предание, че тя е живяла заедно със св. евангелист Йоан в гр. Ефес и там е починала.) За това подсказва и евангелския текст от св. Йоан Богослов (18:27). Там ясно е казано, че Спасителят от кръста поверява грижата за майка Си на любимия Си ученик Йоан.
Според известния православен богослов Панайотис Нелас в Свещеното Писание евангелистите отбелязват само нужното, което потвърждава истинността на описваното за нуждите на катехезата (Лука 1:4). Това, което се преживява и не е описано, но се предава и остава в паметта на вярващите, впоследствие се допълва от опита на Църквата в Откровението чрез богослужебния живот. Целта на новозаветните писатели е да посочат Иисус Христос като основния център, фокуса чрез който се осъществява Божият план за спасението на човека. Всичко показва, че основополагащо място в този план заема Божията майка. Тя е от рода на цар Давид (Лука 1:27). Чрез нея се изпълва обещанието на Стария Завет, че Дева ще зачене от Светия Дух по свръхестествен начин (Лука 1:28-35). Тя не само отговаря на изискванията за чист и свят живот, но след раждането на своя Син участва в Неговата дейност (Йоан 2:1-11), тя е с Него до последното Му издихание на земята (19:25-28). Света Богородица е сред всички Негови ученици, когато на Петдесетница се основава Църквата (Деян. 1:14 и 2:1). Могат да бъдат посочени още много други места в Свещеното Писание, а още повече от Преданието и живота на Църквата, които взаимно се допълват и изграждат цялостния образ на пресветата Дева.
Освен тези основни събития обаче съществуват още много други, повече или по-малко показателни, които пресъздават ако не пълен, то поне достатъчно ясен библейски образ на Божията майка. Те са както старозаветни, сочещи месианското време и очаквания на еврейския народ, така и новозаветни, имащи есхатологическо значение. Настъпването на месианското време е засвидетелствано в химна „Душата ми величае Господа…” (Лука 1:46-55), който съвместява в себе си изпълнението на всички старозаветни пророчества. В есхатологически план нейният образ е отразен във видението за жената, която ражда „мъжко дете, което ще управлява всички народи с железен жезъл… грабнато и занесено при Бога и престола Му” (Откр. 12:5). Това видение засвидетелства изпълнението на старозаветните пророчества, че семето на жената ще смачка главата на змията (Бит. 3:15). Така Църквата разпознава света Богородица в старозаветните предобрази: скинията на Завета (Изх. 25:9), разцъфналият жезъл на Аарон (Чис. 17:8), затворената на изток врата на светилището (Иез. 44:1).
Това, което се случва със светата Дева не може да не е въздействало и на самата нея. Същевременно Свещеното Писание не се спира на тези преживявания. За тях само мимоходом се загатва, защото те нямат централно значение, което се отнася до благовестието на истината и спасението на човека. Това, което се случва с нея през целия ѝ живот може да бъде сумирано в думите: „А Мариам спазваше всички тия думи, като ги слагаше в сърцето си” (Лука 2:19). Тя споделя със своята сродница Елисавета това, което става с нея. При тази среща непосредствено се проявява действието на Светия Дух (Лука 1:41 нат.). И двете произнасят думи, възможни само и единствено под Неговото въздействие. Това е същото, което се получава на Петдесетница с апостолите. Изведнъж те проумяват, просветени от благодатта Му, всичко, което се случва с тях – разбират какво е било до сега и какво имат да правят в бъдеще – преодоляват ограниченията на пространството и времето. Така е и със света Богородица! Тя вижда в бъдещето: „Отсега ще ме облажават всички родове” (Лука 1:48). Не е ли това почитанието, което ѝ отдаваме всички ние – християнският род, православните вярващи?
От посочените дотук места в Свещеното Писание е ясно, че което се описва е много малка част от случилото се от живота на света Богородица. Това се отнася и за всичко друго, свързано с евангелските събития. За това свидетелства сам св. евангелист Йоан в края на своето евангелие: „Има и много други работи, които извърши Иисус и за които, ако би се писало подробно, чини ми се, и цял свят не би побрал написаните книги” (21:25). А обяснението на тези събития и думи, записани и незаписани в Евангелието, винаги са задявали ума и любопитството на човека. И това което Писанието не дава, Преданието запълва на основата на духовния опит на Църквата.
Върхът на този опит, разбирането на всичко се осъществява чрез възпоменанието (1 Кор. 11:24-25), т.е. светата Евхаристия. Светата Евхаристия и богослужението като цяло е мястото където се проявява единството на Откровението и просветленият ум разбира неговите тайни. Преданието обхваща всичката практика и опит на Църквата, който не е записан в Свещеното Писание. То не е само устната традиция, но то съвмещава едновременно богослужението с различните му форми и практики, древната църковна литература, дори части от апокрифната литература, иконописта, църковните празници, т.е. всичко, което по един или друг начин е свързано с живота на Църквата.
Църквата, от друга страна, чрез благодатта на Светия Дух, Който живее в нея и се проявява в нейните тайнства, разпознава Откровението в преданието и го засвидетелства като истина пред вярващите. И именно чрез него, особено чрез богослужението е пренесено и особеното почитание на света Богородица. Църквата я поставя в центъра на богослужението, заедно с нейния Син Иисус Христос.
