Ренета Трифонова
Избирането на тема за светите Трима светители става твърде мъчно. Вече много години поред професорският и преподавателският състав на Духовната академия „Свети Климент Охридски“ изнася доклади по различни въпроси във връзка с тяхната дейност: литургически и догматически, омилетически и етически, социални и пастирологически са били вещо разработвани.1Проф. д-р Илия Цоневски, Учението на св. Василий Велики за Света Троица, С., 1940; Социално-етическите възгледи на св. Иоан Златоуст, Духовна култура, 1941, кн. 9-10, с. 308-317; Образът на пастира според св. Иоан Златоуст, Духовна култура, 1957, кн. 7, с. 1-8; Проф. д-р Иван Панчовски, Св. Григорий Богослов за мира, Църковен вестник, 1955, бр. 21, с. 6-7; Св. Василий Велики за мира, Църковен вестник, 1956, бр. 14, с. 9-11; Светите Трима светители като и устроители на мир, Духовна култура, 1961, кн. 2, с. 1-8; Проф. д-р Тодор Поптодоров, Свети Григорий Богослов като проповедник, Духовна култура, 1957, кн. 2, с. 14-19; Св. Иоан Златоуст като проповедник, Духовна култура, 1958, кн. 4, с. 6-12;Нравоучителната проповед на св. Василий Велики, ГДА, том XIX и XX, 1970/1971, С., 1972, с. 263-316; Николай Маджуров, Учението на св. Григорий Богослов за богопознанието, Духовна култура, 1960, кн. 2, с. 26-30; Протоиерей Иван Райчев, Пастирологическите възгледи на св. Иоан Златоуст, Духовна култура, 1960, кн. 2, с. 21-26; Проф. д-р Васил Пандурски, Светите Трима Светители и богослужението ни, Духовна култура, 1962, кн. 2, с. 17-27; Гноми от св. Григорий Богослов, Църковен вестник, 1962, бр. 17-18, с. 9-11; Проф. д-р Димитър Пенов, Светите Трима Светители и философията, Духовна култура, 1963, кн. 2, с. 17-31; Протоиерей проф. Васил Николов, Св. Григорий Богослов като пасторолог, Духовна култура, 1968, кн. 2, с. 20-30; Доц. д-р архимандрит Серафим, Свето-Кириловото произведение „Написание о право вере“ и Светите Трима Светители, Духовна култура, 1969, кн. 1-2, с. 23-34; Протоиерей доц. Благой Чифлянов, Структурата и богословието на свети-Василиевата литургия, Духовна култура, 1970, кн. 1-2, с. 35-47; Макариополски епископ д-р Николай, Св. Иоан Златоуст и неговата литургия, Духовна култура, 1971, кн. 1-2, с. 3-11; Доц. Тотю Коев, Христологическият възглед на св. Григорий Богослов, Духовна култура, 1972, кн. 2, с. 54-63. Всичко това поставя в затруднено положение един нов изследовател на делото и заслугата на св. Василий Велики (330-379), св. Григорий Богослов (329-390) и св. Иоан Златоуст (344 или 354-407).
Когато обаче харманът е голям и богат, тогава не всеки трябва да вдига тежки снопи или да пренася пълни чували с овършаното жито. Полезно е често отделни лица да събират пръснатите зърна извън хармана. Тези отделни зърна също са полезни. Защото има личности, за които колкото и много да се говори и пише, винаги остава нещо неказано, неизяснено, неуточнено. А и повтарянето на добри дела и постижения в науката или в практиката носи полза.
Поучително е във висша степен и обстоятелството, че тримата св. Трима светители не са достигнали Давидовата възраст, а са напуснали земния живот сравнително много по-рано: например св. Василий Велики е умрял на 49 години. А при това тримата са живели твърде творчески живот и са оставили дела, които са им отредили славно място в историята на Църквата и в литературата.2В разните истории на старогръцката литература се отрежда място и за тримата светители, а в „Памятники византийской литературьi IV-IX веков“, Москва, 1968, е отделено значително място и за тримата, като са дадени и откъси от техни произведения в руски превод: с. 45-69 за св. Василий Велики, с. 70-83 за св. Григорий Богослов и от с. 87 до 103 за св. Иоан Златоуст. Ние не знаем друг църковен деятел, който заради своите заслуги в областта на богословската наука и практика да е удостоен с високото звание Богослов. Знаем обаче, че с това високо звание е бил удостоен любимият Христов ученик свети евангелист Иоан. Това високо звание е дадено и на Григорий Назианзин. Самият този епитет определя не само неговите заслуги, но и преценката на поколенията. Писмените паметници от VI век наричат цариградския архиепископ Иоан „златоуст“ – хризòстомос. Има запазени и легенди за неговото сладкодумство, но епитетът е създаден от по-късни почитатели, а не от съвременници на светеца. Този епитет подчертава не толкова външната страна на произнасянето на словата и поученията, не само начина на произнасянето им, а преди всичко тяхното съдържание, език и стил. Най-кратколетен от тримата светители е Василий Кесарийски. Ние знаем, че малко са гениалните хора в историята на човечеството, малко повече са даровитите люде, оставили трайни следи след себе си, но съвсем малко са онези, които са удостоени със званието „велик“. Сред тях е св. Василий.
Периодът от четвърти век, през който са живели и светите Трима светители, е времето, когато източната част на Римската империя става Византия. Този процес се характеризира със следните главни черти: нарастване на влиянието на християнството, укрепване на абсолютната императорска власт и развитие на основните елементи на феодалния строй. Периодът започва с Константин Велики (император от 306-337 г.), който премества столицата в древния Византион на Босфора. Същият император легализира и християнската религия. Неслучайно при освещението на новата столица на 11 май 330 година той поканва да присъстват езически жреци и християнски свещенослужители. Новата столица е наречена Новият Рим. Нейното създаване се е наложило по важни политически причини. Влиянието на древния Рим намаляло поради честите нападения срещу него от страна варварите от север. Признаването пък на християнството за позволена религия се налагало поради неговото значение и голямото разпространение. В края на III век християните били твърде много. Християнството като идеология допадало много повече на обикновения човек: признаването на равноправие между богати и бедни пред лицето на Бога, въздаянието не според произхода, а според добри дела – това са елементи, които никой не е можел да отхвърли като високо морални. Признаването пък на един Бог било за римските императори удобен случай да се помогне на техните амбиции за признаване на властта им като единствена върховна власт на земята, понеже те се обявявали за Божии заместници.
Християнството било толкова силно и с толкова дълбоки корени, че опитът на Юлиан (361-363 г.) да върне езическата религия със съответни промени и заети елементи дори от християнството останал без успех. Затова при Теодосий I (умрял 395 година) Римската империя безболезнено се разделя на Западна и Източна или Византия. Византия владее Балканския полуостров, островите на Егейско море, Мала Азия, Сирия, Палестина, Армения, Киренайка, Египет и черноморските колонии (Херсон и други). Тази огромна територия се населява от гърци и тракийци, македонци и готи, копти и сирийци, арменци и славянски племена. Империята била твърде разнообразна и по отношения на социалния състав на своите поданици. Големите земевладелци, придворните знатни, висшите императорски чиновници и висшите духовници образували висшето съсловие. Обикновените свещенослужители, земеделците, занаятчиите и търговците образували средното и нисшето съсловие. В IV век все още имало роби, макар че робовладелският институт бил вече отменен в епохата на феодализма.
През IV век в Източната империя има пет културни центрове: Атина с известната Платонова академия, Константинопол като Новия Рим, малоазийска Кападокия с градовете Кесария, Назианз и Ниса, Сирия с градовете Антиохия и Газа, и на пето място Египет с Александрия. Атина е пазителка на древноелинската култура и образованост. Там преподават по това време известните ритори Химерий и Проересий.3История греческой литературы, издание на Академията на науките на СССР, М., 1960, том III, с. 306-309. При тях се учат и християнски видни деятели.
Всички тези центрове за наука по това време са езически. Християнството още с появяването си на историческата сцена започва да урежда свои училища, но това е придружено с борба: езическите школи не са допускали официалното съществуване на християнски училища. Затова християнско образование се дава отначало в семействата и манастирите. И в III век нямало още уредени християнски училища, а за по-висши школи дори и не е могло да се мисли. За получаване на по-високо образование, за риторско и литературно, за юридическо и медицинско християните трябвало да посещават езическите школи. Създават се обаче богословски направления, богословски школи като метод за образование и за тълкуване на Свещеното Писание към IV век. В Александрийската богословска школа се изучават богословските дисциплини: апологетика, догматика и тълкуване на текста. Основният метод на учените християни в Александрия е алегорията: те търсят в Свещеното Писание винаги алегоричен, преносен смисъл. По същото време се развива богословска школа и в Антиохия. Основният метод на учените от нея е историко-логически и граматически. Александрийците са под влияние на древногръцкото тълкуване на отделните автори от класическо време. Затова те излизат от схващането, че Свещеното Писание е реална история. Следователно то се нуждае от разяснения по пътя на усъвършенствани методи за историческо тълкуване. След това време езическото образование е в упадък, а християнството във възход. Вече след V век то се налага и удържа пълна победа над езичеството.
Новата литература се създава на гръцки език. Византийската империя, която възниква върху основата на голямата Римска империя, изоставя латинския език. Гръцкият език става обединително звено за обща култура и общодържавно съзнание на многонационалната държава. Установен като език в държавата, гръцкият език става задължителен за литературата. Той става задължителен и за всички поданици при досег с държавната власт. Така гръцкият език прониква във всички области на културния и обществения живот. Естествено е, че обучението се води на гръцки език за всички етнически групи в държавата, на този език пишат всички християнски писатели от Изток; на него водят те своите спорове и дискусии, било с езичници, било с появилите се вече еретици. Гръцкият език става определящата, главната отличителна черта на византийската култура: тя е едноезична. Латинската дума „романус“, която значи „римлянин“, се предава на гръцки език с формата „ромеус“ и византийските поданици носят с особена и подчертана гордост името „ромеи“. Така се наричат всички поданици на държавата, независимо от какъв национален произход са. С това име се означава онова духовно единство и етническа особеност, които се явяват като една от характерните черти на новата, християнската империя.
Като говорим обаче за езика на Византия, особено за гръцкия език от IV век, трябва веднага да подчертаем, че това не е гръцкият език от епохата на елинизма, известен под името койнè (кинù). Още от I век на християнската ера се явява тенденция сред гръцките писатели да се върнат към гръцкия език от класическо време, от V и IV век преди Рождество Христово. За образец служи езикът на прочутите оратори Лизий (440-380) и Демостен (384-322), и историците Тукидид (460-395) и Ксенофонт (430-352). Сред първите привърженици на това течение в литературата за връщане на атическия диалект от класическо време са Дионисий Халикарнаски (+ I век пр. Р. Хр.), Плутарх (+ ок. 125 г.), Лукиан (+ ок. 192 г.). Направлението се нарича атицизъм, а неговите привърженици – атицисти. Те се стремят да подражават в езиково отношение на споменатите вече класически гръцки автори, като не употребяват думи, които не се срещат у тях, копират отделни изрази, словосъчетания и така нататък.
Необходимо е да споменем и за двете литературни направления сред писателите от класическия свят, защото Светите Трима Светители са принадлежали към някое от тези направления. След като Александър Велики освободил гръцките градове по малоазийския бряг от игото на персите, се появява нов стил сред писателите. Авторите отхвърлили начина на изразяване, присъщ на писателите от класическо време и създали нов стил, известен под името азиански или азинизъм. Азианистите предпочитали блестящ и въздействащ на чувствата начин на изразяване, претрупан с ефектни думи, с бомбастични словосъчетания и епитети, които понякога затъмняват смисъла. Азианистите обичали пищните изрази и патетичните думи. Един от видните негови представители на Изток бил Хезихий от лидийския град Магнезия (III век преди Рождество Христово), а в Рим привърженик на азианизма е ораторът Хортензий (114-50). В това литературно направление се различават две насоки. Едната се характеризира с къси антични изречения, силно ритмични и с отсенка на сентенции. Другата, която е по-разпространена, се характеризира с дълги и претоварени с много думи изречения. И едното, и другото направление обаче създава плавна реч, приятна за ухото, макар че понякога мисълта е мъчно доловима или неясна.
В противовес на този пищен и надут стил възниква през втория век на християнската ера атицизмът – нов стил на писане, който предпочита простото, гладко и ясно изразяване. Той носи същото име, както привържениците на връщане към класическия гръцки език, защото атицистите-стилисти виждали образец за своя начин на изразяване в стила на класическите гръцки автори, писали на атически диалект. Атицизмът печели бързо много привърженици и по едно време измества азианизма. Последният обаче се възражда в по-умерен вид. В лицето на римския писател Сенека (2-66) той намира своя най-ярък представител. Ние ще видим, че св. Иоан Златоуст се връща към този стил по време на своето творчество като константинополски архиепископ.
В такава политическа, образователна и езикова обстановка живеят и творят св. Василий Велики, св. Григорий Богослов и св. Иоан Златоуст.
Св. Василий Велики израснал в семейството на ритор – баща му бил преподавател по красноречие, философия и право. Наред с това бил известен правник и писал съдебни речи. Синът се готвил за тази професия още от ранни младини. Затова посещавал риторските школи в Мала Азия, в Константинопол и в Атина. В този град бил ученик на прочути за времето си ритори – Химерий (+388 г.) и други. Тук той учил в продължение на пет години заедно с Григорий Богослов. Вечна дружба свързала двамата даровити студенти (изразявам се по съвременному). В Мала Азия Василий слушал друг прочут ритор – Либаний (314-393). По този начин той получил за времето си солидно светско образование. Известно е, че основните науки в онова време са били групирани в седем предмети: аритметика, геометрия, астрономия и музика
(квадривиум), и граматика, диалектика и риторика (тривиум). Много от тези науки обхващали още други науки, които тогава не се отделяли като самостоятелни. Например риториката обхващала и философията, етиката и космогонията, а граматиката обхващала и литературата. През средните векове тези науки или по-добре този образователен кръг ще получи името Седемте свободни изкуства (Septem artes liberales).
Св. Василий започнал своята обществена дейност като ритор. Той все още не приемал християнството. Обществената дейност обаче го сблъскала с много факти от живота и той видял, че християнството е новото и привлекателно учение. Станал християнин. За това не малка заслуга има и родната му сестра Макрина, която била отдавна християнка. Сега той изоставя риторската си дейност, запознава се основно с християнската религия, посещава отшелници в Сирия и Египет, създава монашеско общежитие, в което живял заедно с други монаси. Манастирът обаче бил тесен за неговия организаторски талант и писателска дарба. Кесарийският епископ Евсевий (260-340) го привлякъл на работа в Кесария, а след смъртта на Евсевий Василий станал епископ в същия град. Той създал кападокийския кръжок, в който членували още Григорий Богослов и братът на Василий Григорий, епископ на град Ниса. Благодарение на властния си характер, на умението си да подбира хората и да влияе върху тях, а също така и на голямата си работоспособност и усърдие св. Василий съумял да влияе и на властите и да създаде цяло селище от благотворителни заведения край Кесария. Той и другите от кападокийския кръжок имали солидно езическо образование. Те умело прилагали постиженията на елинската философия в защита на християнството. Служили си с филигранните методи на неоплатонизма, за да оборват всички, които влизали в спор с тях. Така те защитавали християнството от езичници и от еретици, които през IV век не били малко. Не без основание се приема, че творчеството на тримата епископи от Кесария е връх на усвоената езическа философия в защита на Христовата църква. В езика на св. Василий Велики и св. Григорий Богослов се говори не по-малко за „нашата философия“, отколкото за „нашата вяра“. Християнската религия вече се възприема като учение, което със своите концепции надминава философските системи на древността.
Класическата древност влияе и дава отпечатък върху цялата литературна, просветна, културна и църковна дейност на св. Василий Велики. Той пише на езика на атицистите и стои далеч от пищния стил на азианистите. От писателите най-голямо влияние върху него оказва Плутарх. Василиевото слово към младежта за ползата от изучаването на класическите автори на Гърция е под силното влияние на Плутарховия диалог „Как юношите трябва да четат поетите“. Влияние на Плутарх се открива и в насочеността на литературното творчество на св. Василий. Словата му, написани на прекрасен литературен език и с качества на изискани риторически речи, имат винаги практическа насоченост: те имат за цел да убеждават. Наред с това те се отличават с голяма ясност и достъпност. Св. Василий често повтарял: „Само ясното слово може да стигне до сърцето на слушателя“. Затова той често по време на говорене подканял своите слушатели да му задават въпроси за всичко, което не им било съвсем ясно. В духа на големите древногръцки оратори той често сам си задава въпроси и дава отговор. По този начин той изяснява онези мисли, които сам е смятал за трудни и мъчно разбираеми. Този способ на говорене е известен още от древността и носи името ораторски въпрос.
Влияние върху творчеството на св. Василий е оказал и Платон: моралните тенденции в творчеството му са обвеяни от класическия дух на Платоновата морална философия. Св. Василий знае цялата древногръцка литература и митология. Митовете за езическите божества, целият сонм от езически богове, полубогове и герои, които населявали Олимп, планини и полета, гори и реки, той знае не само по име, но познава и тяхната функция, предназначение и роля в живота на древния човек. Затова ние често срещаме сравнения или цитати от древните автори и митове. В „Как младежите да извличат полза от езическите книги“ св. Василий цитира Омир и Хезиод, Солон и Теогнид, Еврипид и Есхил, Евклид Мегарски и Платон и още мнозина други. Посочва кое е ценното у тях, кое е етичното, моралното, добродетелното. Младежите трябва да четат тези автори и винаги да търсят онова, което подпомага нравствения живот на човека.
Нека посочим един пример как св. Василий използва класически автор за потвърждение на свое мнение. Той твърди, че първата грижа на човека трябва да бъде грижата за душата. Щом душата е първото и най-важното за човека, тялото трябва да стои на втори план. Всеки, който има това убеждение, няма да се стреми да придобива големи богатства, понеже те ползват предимно тялото. Че наистина това е така, свидетелства според св. Василий и поетът Теогнид Мегарски, който казва:
Аз не обичам парите, не искам да имам богатства,
Стига да нямам беди, скромен да водя живот (ст. 1155-56)
Често в своята проповедническа и писателска дейност св. Василий използва случки, събития или анекдоти от древно елинско време, за да онагледи и направи по-достъпни известни евангелски истини. Когато известният атински държавник Перикъл (+ ок. 429 г. пр. Р. Хр.) бил жестоко критикуван от свой политически противник в Народното събрание в Атина, той през цялото време мълчал, а след това го придружил със своя фенер в тъмното, за да си стигне по-леко и по-удобно до дома. Когато пък Евклид Мегарски (450-380) бил клетвено заплашен от свой личен неприятел, че ще бъде убит, той дал контра-клетва, че ще направи всичко възможно, за да смекчи гнева му. Тези два примера са приведени като доказателство, че още в езическия свят са прилагани на дело Христовите думи „да желаем на враговете си доброто, а не да ги проклинаме“ И още. Пиян човек нападнал Сократ и започнал да му нанася удари по лицето. Цялата глава на философа се покрила с отоци и синини. Мъдрият философ мълчал, не казвал нищо. Когато пияният утолил своето раздразнение, Сократ написал на челото си: „Това направи моят приятел Хризип“. За древните иронията е била ясна, защото те са знаели, че на статуите авторите поставяли името си с подобен надпис. Например на статуята на Зевс Олимпийски имало надпис: „Това направи Фидий“. И св. Василий заключава: „Тази постъпка на Сократ съвсем ясно показва валидността на евангелското учение: „Ако някой те удари по дясната страна, обърни му и лявата“.
Св. Василий свободно и винаги уместно борави с факти от гръцката литература и митология. Когато говори за онези хора, които се грижат предимно за тялото и телесните наслади, а не радеят за духа, той ги оприличава на ония, които „с решето носят вода“ и „наливат вода в бездънна каца“. Поговорката „носят вода с решето“ е ясна и днес. Тя е влязла в световната мъдрост и ние я знаем и от латински. Малцина обаче от съвременните читатели знаят какво съдържа изречението „наливат вода в бездънна каца“. За древните е бил известен митът за петдесетте дъщери на цар Данай – Данаидите. Те били заставени насила да се омъжат за своите братовчеди. Но се сговорили и първата нощ още избили своите мъже. За това свое престъпление те били наказани след смъртта си да наливат вечно вода в бездънни каци, тоест да вършат нещо съвсем безполезно. Най-тежкото наказание за човека е да бъде заставен да върши нещо, от което няма никаква полза.
Когато се обясняват Христовите напътствия, човек да не се кълне, а думите му да бъдат само „да“ или „не“, да няма никакво съмнение и никакво колебание при утвърждаване или при отхвърляне, св. Василий привежда отново пример от древността. Клиний, лице от древната история на Атина, предпочел да плати глоба от три таланта, една значителна сума за времето си, но да не се закълне, макар че той е бил прав и при полагане на клетва нямало да извърши никакво клетвонарушение. Той обаче бил противник на полагането на клетва.
Особено е действено посочването на мъдри напътствия, които древните са свързвали с известните седем мъдреци – прочути държавници и философи. Св. Василий цитира изречението „Трудно е човек да бъде добродетелен“ и твърди, че това е казал Питак, един от седемте мъдреци. До нас са достигнали още такива мъдрости, които били издълбани на стълбове в Аполоновия храм в Делфи. Така например изречението „Мярката във всичко е нещо най-добро“ се свързва с Талес Милетски, „Нищо прекалено“ – със Солон Атински, „Мъдрият носи богатството със себе си“ – с Бионт, „Познай себе си“ – с Хилон и така нататък. Има запазено предание, че Сократ при посещението си за първи път на храма на Аполон в Делфи прочел тази мъдрост, вдълбочил се у себе си и така станал философ.
Литературното творчество на св. Василий Велики било предмет на голяма почит още от дълбока древност. Неговите ценни писма са запазени в препис на папирус от V век, а книгата му „Беседи за шестте дни“ или накратко „Шестоднев“ е преведена на латински език още в V век. Знаем, че св. Амвросий Медиолански още преди този превод е направил кратък преразказ на деветте беседи от тази книга – разбира се пак на латински език. Това се дължи на навременността и научните качества на книгата, в която ученият и опитен автор свързва сериозни космологически проблеми с интересен материал от живота и науката изобщо от онова време в прочувствено и патетично изложение.
Св. Григорий Богослов е от Кападокия. Той е свързан с тясна дружба и интимно приятелство със св. Василий Велики. Учил в Кападокия, в Кесария Палестинска, в Александрия и в Атина. В последния град слушал в продължение на пет години заедно със св. Василий преподаванията на ритора Химерий. Останал верен приятел на св. Василий до края на живота му и произнесъл бележита надгробна реч при неговото погребение. Григорий бил самовглъбен и силно впечатлителен. Той се различава коренно от властния Василий. Докато св. Василий пише, за да въздейства на хората, то св. Григорий пише, понеже това е главната радост на живота му и възможност да изяви себе си: той е писател по дарба и призвание. Най-силните страници от произведенията на св. Василий носят проповеднически характер, а най-силните страници от произведенията на св. Григорий имат повече или по-малко характер на лична изповед. От много негови книги напират въпросите: „Кой съм аз, откъде съм и къде отивам?“
Литературната дейност на назианския епископ Григорий е богата и разнообразна. За нас в случая е по-важна неговата поезия, тъй като в нея най-ясно личи влиянието на класическата древност. Старогръцката поезия познава следните видове: епос, химни, епиграми, епитафии, дактилически стихове, гноми и драматични произведения. Известно е, че в древността всеки един от тези видове е бил здраво свързан с едно от четирите литературни наречия: йонийско, атическо, еолийско и дорийско. Известно е също, че определен литературен вид е свързан с определен стихов размер. Епосът например се пише в дактилически хекзаметър, гномите и нравоучителната поезия – в епически двустих: хекзаметър и пентаметър. Драмата предпочита ямбическия стих, понеже според Аристотел той е най-близък до говоримата реч. Св. Григорий спазва тези правила в своето поетическо творчество, когато го пише в съгласие с нормите на квантитативното стихосложение. А неговите стихове надминават няколко десетки хиляди! Той има предвид, че епическите произведения се пишат на особен език, в който има форми от атически, йонийски и дори еолийски диалект. И затова в неговото стихотворение-поема „Възхвала на девството“ (732 стиха) само в първите осем стиха има единадесет неатически форми – повечето са йонийски и само две еолийски.
По времето на св. Григорий гръцкият език е загубил вече разликата между дълги и кратки гласни. Затова омикрон и омега се изговаряли по един и същ начин. Само по стара традиция поетите все още правили изкуствена разлика между дълги и кратки срички и изграждали своите стихове в редуване на дълги и кратки срички. От това време обаче започва да прониква в гръцкия език и литература стихосложение, изградено върху редуване на срички с ударение и без ударение, така нареченото експираторно стихосложение, каквото е нашето. Първият или един между първите творци на такива стихотворения е Химерий, атинският учител на св. Григорий Богослов. Сред многобройните стихотворения на св. Григорий се срещат няколко, които са написани по този начин. В това отношение той прави известна отстъпка и отклонение от класическата древност и върви в крак с новото в литературата, макар че тези негови стихотворения са само няколко.
Гномите (мъдрите мисли) на св. Григорий са обвеяни всецяло от духа на класическата древност. Те са заимствани или от Омир и Хезиод, от Солон и Теогнид, или от някой друг автор; някои са народни мъдрости, облечени от него в поетична форма, а отделни мъдри мисли са лично негово творчество. Но всички тези сентенции са образцови морални норми за добродетелен и честен живот в духа на християнството. Светогледът на автора е християнски и се различава коренно от светогледа на езическите автори. Затова той прави подбор на сентенции, които напълно служат за потвърждение на християнската етика. Не е случайно, че той започва своята азбучна молитва със стиха „Поставяй Бога за начало и край на всички твои дела“.
Общественото начало е силно подчертано в гномическата поезия на класическите автори Солон, Теогнид и други. Тяхното влияние върху същия вид творчество на св. Григорий е забележимо. Той говори в тези стихотворения и за свои лични чувства, но така, че те добиват общочовешка значимост. Това особено ясно личи в неговите „Жалби“, в които е предадена по неповторим начин силата на човешкото страдание и мъка от неправдата в този свят. А отделни негови инвективи прерастват в общочовешки сатири.
Вече се спомена, че св. Григорий пише по дълбока вътрешна необходимост, трябва обаче да изтъкнем неговата склонност на един и същи сюжет да пише по няколко стихотворения. В отделни случаи той сменя само стиховия размер, но по-често една и съща случка му дава повод да напише много стихотворения. Така например по случай смъртта на майка си Нона той е написал тридесет и пет епитафии, а в памет на баща си написал десет епитафии. Но това са различни поетически творби, които не губят нищо, че са писани по един и същ повод.
Големите поети влагат твърде много личен елемент в своите стихове и така оставят материал за изграждане на тяхната творческа биография. Св. Григорий и в това отношение не остава назад. Той пише три дълги стихотворения с автобиографично съдържание: „За моя живот“ (1949 стиха), „За моята съдба“ и „За страданията на моята душа“. Когато човек чете тези стихове, неволно си спомня за автобиографичното стихотворение на римския поет Овидий, макар че не може да става и въпрос за някакво влияние.
Освен в езиково отношение стиховете на св. Григорий напомнят за древногръцката поезия и митология с много навеи от тях. В отделните стихотворения митологичните сравнения и цитати са толкова много, че стават непонятни за съвременния читател без подробен коментар. Няма съмнение, че съвременниците на поета са ги разбирали много по-лесно. За пример ще посоча една епитафия, писана от св. Григорий по случай смъртта на Мартиниан, известен държавник от негово време. В буквален стихотворен превод тя гласи така:
Ако е имало Тантал сред много води да жадува,
Ако е имало там камък, заплашващ живот,
Дроб на престъпник израстващ, кълван от орлите,
Огнена страшна река, мрак непрогледен и смърт,
Бездна на тартара мрачен и демони духом свирепи,
Още и някакви зли адови мъки безкрай,
Нека понася вовеки такива мъчения тежки,
Който би в гроба сквернил славния Мартиниан.
(PG, 38, 30-31)
В тази епитафия св. Григорий показва майсторство, присъщо на големите древногръцки и латински поети. За нас стихотворението ще стане ясно, като имаме предвид, че според старите светът се състои от земя и небе, от ад и тартар. В тартара биват поставяни най-големите грешници, за да търпят мъки за своите прегрешения. Тантал е бил фригийски цар, любомец на олимпийските богове. Понеже се усъмнил в тяхното всезнание и решил да ги изпита, като им поднесъл гощавка от тялото на сина си Пелос, боговете го наказали да стои до гуша във вода и над него да висят най-хубави плодове и лакомства. Тойя да бъде мъчен от голяма жажда и глад, но посегне ли към водата и храната, те мигом се отдръпват от него.
Друг грешник в тартара е Сизиф, който за измама на боговете бил наказан да търкаля огромен камък по един висок хълм. Стигне ли до върха, мигом камъкът се търкулвал до полите на хълма и той трябвало отново и отново да го търкаля по височината с непоносима мъка. За това се говори във втория стих. Третият грешник е Титий, който вероломно убил своя тъст. Той бил наказан да лежи прострян на голямо пространство, понеже бил гигант, а винаги израстващия му дроб да кълват орли, та болката ни за миг да не секва. Огнената река е Пирифлегетон, която обгражда подземното царство според гръцката митология. Другите мъчения са понятни. В последните два стиха авторът заплашва с клетва всеки човек, който би дръзнал да оскверни гроба на Мартиниан: той да търпи всичките тези мъки вкупом.
Когато четях тази епитафия, аз си припомних стихотворението „Орфей и Евридика“ на Овидий Назон, римски поет, умрял на заточение през 17-та година в Кюстенджа. С четката на голям поет Овидий рисува как Орфей стигнал в подземното царство и с песен и музика се опитал да смили Плутон и Прозерпина, боговете на подземното царство, да върнат отново младата му съпруга на земята. При омайната му песен Тантал забравил своята жажда и глад и не посягал към водата и плодовете, Сизиф седнал върху огромния камък, Данаидите престанали да наливат вода в бездънните каци, спряло да се върти колелото на клетия Иксион – друг грешник, който бил прикачен към едно вечно и бързо движещо се колело („Метаморфози“, Х, 41 и следващите стихове). Нашият поет не е споменал от големите грешници само Иксион. Цялата картина е с еднаква сила. Това не значи, че има заимстване. То говори само за еднакви инвенции у двама велики поети.
Трябва да спомена няколко и от многобройните сентенции. В гръцкия синтаксис при разглеждане на самостоятелния родителен падеж обикновено се дава за примери Григориевата двустишна сентенция:
Когато Бог дава, нищо не може да направи завистта,
когато пък Бог не дава, нищо не може и трудът (PG, 37, 926)
В същия том на отделни колони се срещат и следните сентенции: Никой в гняв добре не решава (925), Което не искаш да ти правят другите, ти не прави на никого, Когато щастливо плаваш, не забравяй и бурята, Всичко обмисляй, но прави само това, което е позволено (909), Малкото не е малко, когато създава нещо велико (910), Когато народът е сломен, всеки негодник властва (926), Скърбите докарват преждевременна старост (923), „Няма нищо по-ценно от приятел“ (925) и много други.4Проф. д-р Васил Пандурски, Гноми от св. Григорий Богослов, Църковен вестник, 1962, бр. 17-18, с. 9-11.
Св. Василий Велики цитира изречения, свързани с имената на седемте древни мъдреци. У св. Григорий Богослов се срещат на няколко места споменавания на седемте чудеса на древността, като се посочва, че те са рожба на човешкия гений, труд и изкуство. Тези чудеса по времето на нашия автор са били известни на народа. Те са: египетските пирамиди, стените и висящите градини на Вавилон, статуята на Зевс Олимпийски от Фидий, статуята на слънцето, известна под името Родоският колос, александрийският фар, надгробният паметник на Мавзол и храмът на Артемида в Ефес.
Св. Иоан Златоуст произхожда от знатен род в Антиохия. Започнал своето образование при известния ритор Либаний в родния си град. От него най-първо е усвоил всичките знания, включени в седемте изкуства. Наред с това той се вдълбочавал особено много във философията. При Либаний и при другите ритори, чиито школи посещавал, св. Иоан получил блестящи навици и неповторима техника да си служи изкусно с думите. Този повей от езическата философия и стилистика личи в неговите произведения особено много в произведенията му от първия период. Влиянието на Плутарх и при него е твърде значително. То се забелязва и във външния строеж на някои литературни произведения на св. Иоан Златоуст. Както Плутарх пише диалози и паралели животоописания, така и св. Иоан има съчинения в разговорна, в диалогична форма, например „За свещенството“. Неговото съчинение „Цар и монах“ издава външно влияние на прочутите Плутархови паралелни животописи на видни държавници, оратори, философи от древна Гърция и Рим. Такъв е между другото неговият известен и у нас паралел между Александър Велики и Юлий Цезар.
В словата и поученията на св. Иоан се долавя точността, яснотата и убедителността, която ни е позната от произведенията на Исократ.
Усвоил античната култура, той достига върха за нейното прилагане в защита на християнството. Св. Иоан създава свой стил на проповедническата литература, в която владее неподражаема виртуозност и изразителност. Основната цел на неговата проповед е практическа. Тя разглежда въпроси от практическата етика за поведението на човека в живота. Той си изработил стил с такава емоционалност и въздействена сила, които го поставят наравно с най-великите автори от класическо време. Затова неговите произведения се явяват като образци и норма през цялото Средновековие не само на Изток, но и на Запад. Затова още през VI век той е известен с редкия и заангажиращ епитет „златоуст“.
Св. Иоан Златоуст живее с тревогите на обикновените хора. Той е готов не само да ги поучава и само с думи да им изказва съчувствие и симпатии, но да излезе в тяхна защита. Пример за такава смелост са неговите деветнадесет речи „За статуите“ (в тази книга има двадесет и едно слова, но две не се отнасят до статуите). В 387 година народът в Антиохия се разбунтувал срещу повишаването на данъците, направено от тогавашния император Теодосий I. Статуите на императора и на членовете на неговото семейство били изхвърлени на улицата и счупени. С това свое деяние народът на града се излагал на голяма опасност. Св. Иоан излиза в защита на народа. Пропити със силно чувство и грижа за запазване на хората, тези негови слова са ту паметации за горестна беда, ту пък са облъхани от нотки на ободряваща надежда. „Седем дни мълчах, както приятелите на Иов. Позволете ми сега да отворя уста и да оплача това общо бедствие. Кой ни пожела това зло, възлюбени? Кой ни завидя? Откъде настъпи такава голяма промяна? Нямаше нищо по-славно от нашия град, а сега няма нищо по-жалко от него?“ Когато човек чете тези редове, неволно си припомня бойките речи на Демостен против македонския цар Филип. И в единия, и в другия случай става въпрос за преодоляване на надвиснала злина върху народа.
Св. Иоан обаче гради своите речи като християнин. Той често цитира Свещеното Писание, насърчава към дела, които ще смекчат гнева на императора. И тези слова имали огромно въздействие върху народа, понеже откликвали на тревогите на деня. Неговите морални напътствия обаче нерядко прераствали в гневно разобличаване на недъзите на обществото, на съществуващия обществен ред. Той не един път повтарял мисълта: „Един човек, обладан от пламенна ревност, може да превъзпита цял народ“. Тази мисъл е извод от неговото основно стремление през целия му живот – да превъзпита отделния човек и да измени неговото поведение към добро. Противопоставя на порока за разкош и неограничено богатство притежаването на любов и милосърдие към отделния човек. Обсеяна често с цитати от литературата на класическия свят, проповедта на св. Иоан Златоуст има силно действено значение и влияние върху слушателите, независимо дали са вече християни, или са на път да станат християни, или пък все още болеят за древните езически божества.
Преломна година в живота и в творчеството на св. Иоан Златоуст е 398 година, когато бил избран за Константинополски архиепископ. Прославеният отдавна проповедник, който до този момент е възлагал надежди само на своето силно слово, получава огромна власт. Той пристъпва да приложи на дело своето учение за милосърдие и доброта към човека. Изгражда страноприемници и староприемници, намалява разходите за своите лични нужди и за възнаграждение на свещенослужителите, не се страхува да посочи нередностите в живота на висши сановници, на лица от императорския двор и дори укорява за нередности самите венценосци. Проповедите му от това време стават много патетични. Често пъти ревността за правда надделява. Строгата и изискана форма на атицизма, на умерения стил, която преобладава в неговите произведения от първия период, сега се заменя с пищния азианизъм: образите и сравненията му добиват Омировска яркост.
По съдържание обаче неговите слова и проповеди остават злободневни.Те са на теми, които са свързани с живота, с накипялото от тревоги общество. Когато през 399 година влиятелният царедворец Евтропий изпаднал в немилост, а дотогава притежавал огромна власт и влияние в двореца, макар тази си власт да не използвал винаги в полза на християнското дело на св. Иоан Златоуст и за Църквата, той получил убежище в Църквата, предложено му от св. Иоан. Между многото перли на Златоустовото красноречие се сочи и речта, която той е държал по този случай. Тя започва с думите на цар Соломон: „Суета на суетите, всичко е суета“. Тази реч е образец на класическия литературен вид тренос – плач. В нея ораторското изкуство на светеца достига един от високите върхове: написана в ритмични фрази, редуване на къси и дълги изрази, асонанси, алитеративни изрази, анафори, риторически въпроси, живи и въздействащи на слушателя възклицания. Остават обаче и тук основните тенденции на цялата литературна и обществено-църковна дейност на св. Иоан – призив за милост.
Образец за издържано в класически стил е и неговото „Слово за Великден“. То започва с изразителна анафора, която се състои от две думи – и тис (ако някой) и стои в началото на осем изречения. Същото слово завършва с пет анафори – Христос анести (Христос възкръсна). В тези последни редове в духа на азианизма св. Иоан Златоуст си служи с къси антитечни изречения, които в оригинала имат голяма ритмика. „Възкръсна Христос и ти, смърте, си победена; възкръсна Христос и демоните са сломени; възкръсна Христос и ангелите ликуват; възкръсна Христос и животът властва; възкръсна Христос и никакъв мъртвец няма вече в гробовете!“ Нека да подчертая, че този Иоановски стил убедително говори против ония, които се опитват да отрекат авторството на св. Иоан.
Когато говорим за класическата древност и Тримата Светители, необходимо е да кажем нещо и за тяхното влияние върху старобългарската литература от IX и X век. На първо място нека започнем с влиянието на св. Григорий Богослов5Проф. д-р Емил Георгиев, Книжовното дело на славянските просветители Кирил и Методий, С., 1943, с. 13 сл.; Кирил и Методий, основоположници на славянските литератури, С., 1956, с. 23-37. върху св. Кирил-Константин. Нашият първосветител е бил пленен от творчеството, живота и делото на св. Григорий. Затова още в младини му е посветил една молитва. Тя е поместена в Пространното Кирилово житие и се смята за първото литературно произведение на св. Кирил, достигнало до нас. Св. Кирил е изучавал целокупното творчество на св. Григорий Богослов. Установено е неговото влияние при написването от св. Кирил на съчинението „За истинската вяра“.6Доцент архимандрит д-р Серафим, Свето-Кириловото произведение „Написание о правой вере“ и Светите Трима Светители, Духовна култура, 1969, кн. 1-2, с. 23-34.
Влиянието на св. Григорий се вижда и в изложението на св. Кирил за Света Троица. От друга страна св. Кирил е бил поет. Той е писал стихотворения на гръцки и старобългарски. За едно негово стихотворение Анастасий Библиотекар пише, че то било толкова поетично и художествено, та той не се осмелява да го превежда на латински език.7Александър Милев, Жития на св. Климент Охридски, като притурка са дадени уводи и преводи на „Италианска легенда“ и „Писмо на Анастасий Библиотекар до епископ Гаудерик“, С., 1961, с. 158. Ние можем да предполагаме и то с голяма вероятност да бъдем близко до истината, че св. Кирил е знаел много от Григориевите стихотворения наизуст. Нито у нас, нито в чужбина не е разгледано основно влиянието на св. Григорий Богослов върху целокупното творчество на св. Кирил. Този въпрос все още чака своя изследовател.
Съчинението „Шестоднев“ на св. Василий Велики е било уникално по своята значимост както по времето на своя автор, така и след неговата смърт в продължение на векове. Наистина и преди, и след Василий са писани книги за шестте дни, през които е сътворен светът, както се пише в първата книга на Библията, но неговата книга е била уникална. С това се обяснява, че тя е била преведена на много чужди езици още твърде рано: преводите са на латински, сирийски, арменски и други. Българският писател от Х век Иоан Екзарх е написал книга „Шестоднев“, в основата на която е преводът на Василиевата книга. Иоан Екзарх8История на българската литература, издание на БАН, I том, С., 1962. Статия от проф. д-р Иван Дуйчев „Иоан Екзарх“, с. 127-140. превежда „Шестоднева“ на св. Василий, но вмества в него и части от други съчинения, които са му били известни – от Севериан Гавалски, св. Иоан Златоуст, блажени Теодорит Критски и други. Отделни места са оригинални и принадлежат на нашия автор. Неповторимо за нас си остава неговото описание на царския двор в Преслав и на самия цар Симеон. Затова Екзарховата книга е нито само превод, нито пък напълно оригинално съчинение.
Цар Симеон е завършил Магнаурската школа в Константинопол – висше училище, което е получило името си от двореца, в който се помещавало. В него се е учил и след това преподавал св. Кирил Философ. В него се е учил и цар Симеон.9История на българската литература, издание на БАН, статията на академик Петър Динеков „Преводна литература“, с. 154-163. Симеон се е запознал в тази прочута висша школа с цялата класическа и църковна литература. Без съмнение той се е запознал и с трудовете на Светите Трима Светители. До нас е достигнал един сборник под името „Златоструй“, който съдържа сто тридесет и пет слова от св. Иоан Златоуст. Във Византия и в православния Изток имало много сборници с отбрани Златоустови съчинения. Нашият сборник обаче, достигнал до нас в два преписа – единият от XII век, със седемдесет и три слова и другият от XV век с всичките сто тридесет и пет, няма гръцки прототип, от който да е направен превод. Следователно преводачът е проявил творчески подход, като сам е направил подбор на сто тридесет и пет слова. В преписа от XV век се казва изрично, че съставител и преводач на сборника е цар Симеон. И това е общоприето в науката. С името на цар Симеон е свързан и друг сборник, запазен в препис от 1073 година. Той носи заглавие „Сбор от много отци, тълкуване на неясни изрази в Евангелието, Апостола и други книги, съставени кратко и с готов отговор“. Преписът, запазен до наши дни, е ценен, понеже е датиран. Той е направен от киевския княз Ярослав Мъдри. Сред 383-те преводни работи има отделни слова и откъси от тримата Трима Светители. Както „Златоструй“ , така и този сборник са били предмет на преписване. Сред руския народ са се появили сборници под имената „Маргарити“, „Изумруди“, „Жемчужини“ и други, които са от типа на нашия Симеонов „Златоструй“, без винаги да са негово копие. Тяхното увеличаване настъпва след XVI век и от началото на XVII век.
От краткото съобщение, което правим за проникването на съчинения на Светите Трима Светители в старобългарската литература, става ясно, че те са оказали голямо влияние върху старобългарските писатели и върху тяхното творчество.
Ако речем да сумираме елементите от класическата гръцка древност в литературното и църковно-културно дело на Светите Трима Светители, бихме могли да го определим така:
1. На първо място гръцкият им език е от времето на класическата епоха, установен в новата форма от атицистите. Св. Григорий Богослов пък владее в съвършенство и йонийския диалект от класическо време и умело пише и на него
2. Стихотворенията на св. Григорий са писани напълно в духа, метриката и езика на древногръцката литература. Дори някои му приписват драмата „Страдащият Христос“, която е съставена почти изцяло по стихове и подражание на Еврипид.
3. Лексиката на тяхното творчество в лексиката на атицистите, но у тях има и вече съвсем нови думи, които не се срещат у древните автори. Например думата Богородица, на гръцки: Θεοτòκος. Други думи пък се употребяват в преносно значение, както е установено от класическите автори. Например думата àнакс (άναξ) значи цар. Поетът Теогнид и други я употребяват в смисъл на бог. Със същото значение думата се среща и у нашите прославени автори. Съществителното име човек е àнтропос (άνθρωπος). Класическите поети употребяват и прилагателното мèропс (μέροψ) като синоним за човек. Св. Григорий Богослов също употребява това прилагателно в служба на съществително.
4. Цялата класическа литература е била позната и на тримата писатели. Те я използват умело за свои цели. Същото трябва да кажем и за гръцката митология.
5. В идейно и литературно отношение особено е силно влиянието на Платон и на Плутарх върху тях. Това ги е улеснявало в тяхната научна защита на християнството.
Духовната трапеза, която ни предлага творчеството на тримата светители, е богата и пищна. Тя обхваща двадесет и четири тома от прочутата Патрология Грека. Поднесените в тези редове трохи може да не задоволяват някого, но той да има предвид, че авторът е съумял само това да отбере от многото.
——————
За автора:
Проф. Александър Милев е роден е на 16 септември 1904 г. в Годеч. Завършва Духовната семинария в София през 1926 г., а през 1930 г. –богословие и класическа филология в Софийския университет, след което специализира в Гърция и Унгария. В периода 1930-1945 г. работи като учител в класическите гимназии във Варна и София. От 1945 г. е научен сътрудник в Института по история при БАН. През 1946-1967 г. преподава латински и старогръцки език в Софийския университет, а от 1971 до 1980 г. е професор в Духовната академия в София. Умира на 16 април 1980 г.
Александър Милев се занимава с въпроси от историята на българския език, извършва изследвания върху старобългарската и античната литература, превежда от старогръцки и латински език. По-значими негови трудове са: съавтор на „Латинско-български речник“ (1937) и съавтор на “Старогръцко-български речник”, „Гръцките съществителни имена в българския език“ (1955), „Латинските имена в българския език“ (1956), „За авторството на пространното Климентово житие“ (1957), „Речник на чуждите думи в българския език“ (1958).
________________________________
*Публикувано в Духовна култура, 1973, с. 11-23. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
Статията е публикувана в две части и в Блог на Драган Бачев
- 1Проф. д-р Илия Цоневски, Учението на св. Василий Велики за Света Троица, С., 1940; Социално-етическите възгледи на св. Иоан Златоуст, Духовна култура, 1941, кн. 9-10, с. 308-317; Образът на пастира според св. Иоан Златоуст, Духовна култура, 1957, кн. 7, с. 1-8; Проф. д-р Иван Панчовски, Св. Григорий Богослов за мира, Църковен вестник, 1955, бр. 21, с. 6-7; Св. Василий Велики за мира, Църковен вестник, 1956, бр. 14, с. 9-11; Светите Трима светители като и устроители на мир, Духовна култура, 1961, кн. 2, с. 1-8; Проф. д-р Тодор Поптодоров, Свети Григорий Богослов като проповедник, Духовна култура, 1957, кн. 2, с. 14-19; Св. Иоан Златоуст като проповедник, Духовна култура, 1958, кн. 4, с. 6-12;Нравоучителната проповед на св. Василий Велики, ГДА, том XIX и XX, 1970/1971, С., 1972, с. 263-316; Николай Маджуров, Учението на св. Григорий Богослов за богопознанието, Духовна култура, 1960, кн. 2, с. 26-30; Протоиерей Иван Райчев, Пастирологическите възгледи на св. Иоан Златоуст, Духовна култура, 1960, кн. 2, с. 21-26; Проф. д-р Васил Пандурски, Светите Трима Светители и богослужението ни, Духовна култура, 1962, кн. 2, с. 17-27; Гноми от св. Григорий Богослов, Църковен вестник, 1962, бр. 17-18, с. 9-11; Проф. д-р Димитър Пенов, Светите Трима Светители и философията, Духовна култура, 1963, кн. 2, с. 17-31; Протоиерей проф. Васил Николов, Св. Григорий Богослов като пасторолог, Духовна култура, 1968, кн. 2, с. 20-30; Доц. д-р архимандрит Серафим, Свето-Кириловото произведение „Написание о право вере“ и Светите Трима Светители, Духовна култура, 1969, кн. 1-2, с. 23-34; Протоиерей доц. Благой Чифлянов, Структурата и богословието на свети-Василиевата литургия, Духовна култура, 1970, кн. 1-2, с. 35-47; Макариополски епископ д-р Николай, Св. Иоан Златоуст и неговата литургия, Духовна култура, 1971, кн. 1-2, с. 3-11; Доц. Тотю Коев, Христологическият възглед на св. Григорий Богослов, Духовна култура, 1972, кн. 2, с. 54-63.
- 2В разните истории на старогръцката литература се отрежда място и за тримата светители, а в „Памятники византийской литературьi IV-IX веков“, Москва, 1968, е отделено значително място и за тримата, като са дадени и откъси от техни произведения в руски превод: с. 45-69 за св. Василий Велики, с. 70-83 за св. Григорий Богослов и от с. 87 до 103 за св. Иоан Златоуст.
- 3История греческой литературы, издание на Академията на науките на СССР, М., 1960, том III, с. 306-309.
- 4Проф. д-р Васил Пандурски, Гноми от св. Григорий Богослов, Църковен вестник, 1962, бр. 17-18, с. 9-11.
- 5Проф. д-р Емил Георгиев, Книжовното дело на славянските просветители Кирил и Методий, С., 1943, с. 13 сл.; Кирил и Методий, основоположници на славянските литератури, С., 1956, с. 23-37.
- 6Доцент архимандрит д-р Серафим, Свето-Кириловото произведение „Написание о правой вере“ и Светите Трима Светители, Духовна култура, 1969, кн. 1-2, с. 23-34.
- 7Александър Милев, Жития на св. Климент Охридски, като притурка са дадени уводи и преводи на „Италианска легенда“ и „Писмо на Анастасий Библиотекар до епископ Гаудерик“, С., 1961, с. 158.
- 8История на българската литература, издание на БАН, I том, С., 1962. Статия от проф. д-р Иван Дуйчев „Иоан Екзарх“, с. 127-140.
- 9История на българската литература, издание на БАН, статията на академик Петър Динеков „Преводна литература“, с. 154-163.
