Атанас Димитров – АтаДим
В благословения ден на 29 септември 1910 година, сред високите и дивни планини на Трансилвания, в селцето Ваца де Сус, окръг Хунедуара, Господ дарува на благочестивите родители Йосиф и Кристина син, който при светото Кръщение получава името Зиан. Още от младенческите му години светла благодат го обгръща, а съучениците му, виждайки необикновената му кротост, сериозност и молитвен дух, го наричаха „светеца“.
През 1929 г., след като завършва с първенство гимназията „Аврам Янку” в град Брад, той постъпва в Богословския институт в Сибиу. Там се проявява не само неговият остър ум и жажда за духовно знание, но и многото дарования, вложени от Бога в сърцето му – изкуството на иконописта, музикалната чувствителност – свири на флейта, любовта към красотата и благолепието. По препоръка на Трансилванския митрополит Николай Балан, през 1933 г. е изпратен в Букурещ да изучава изящни изкуства, като същевременно подпомага отец Димитру Стънилоае в превода на Добротолюбието, украсявайки първите четири тома с изящни графики.
През септември 1935 г. е постриган за четец и иподякон, и ръкоположен за целибатен дякон. Жаден за духовна дълбочина, през 1939 г. той се отправя към Света Гора – свещената градина на Пресвета Богородица – където прекара три месеца в тишина, пост, бдение и послушание. Завърнал се укрепнал духом, той е приет в братството на манастира „Съмбъта де сус“. На 3 май 1940 г. приема монашески постриг с името Арсений, а на 10 април 1942 г. е ръкоположен за йеромонах и поставен за игумен на манастира. През 1944 г. заминава за Кишинев (по това време Молдовската република е окупирана от Кралство Румъния) да учи иконопис и позлатяване на икони, завръща се през 1945 г.
Но както често става в житието на Божиите угодници, бързо дошли изпитанията. През 1948 г. Секуритате го арестува и подлага на изтезания, обвинявайки го в подбуждане на народа срещу властта. Така започват многогодишните му страдания, изпълнени с тежки лишения, забрани и гонения.
И все пак, където и да го изпращат, хората тайно го търсят – като един нов пророк, носещ светлина в мрака. Те идват при него със сълзи и болки, с въпроси и в безизходици, и той ги приема с търпелива любов, макар да знае, че това може да му коства още затвор.
На 25 ноември 1948 г. отец Арсений е назначен за игумен на манастира „Прислоп“ – обител, занемарена и почти обезлюдена. Под неговото духовно ръководство манастирът отново се пробужда за живот. През 1950 г. става девически, а отецът остава духовен наставник на монахините – тих, строг към себе си, но милостив към душите, които му се доверяват.
Следват нови арести, забрани и изпитания – включително забрана да служи – той приема всичко с кротост и търпение, подобно на древните изповедници.
През 1959 г., вследствие на Декрет №410, младите монахини под 50-годишна възраст са насилствено изведени от манастира, сестринството е разпръснато, а светата обител – обезлюдена. На духовния отец е наложена строга забрана да извършва богослужения, а манастирските сгради са преобразувани в дом за стари хора, каквито остават до 1976 г., когато по Божие допущение и човешко усърдие статутът на обителта е възстановен.
През 1961 г. отец Арсений е назначен като работник-иконописец в Патриаршеската художествена работилница, като му е позволено да участва в богослужения единствено в качеството на певец. През 1968 г. той е пенсиониран с минимална пенсия, след което започва благословеното изписване на храма в букурещкия квартал „Драганеску“ – едно изумително по дълбочина и пророческа сила духовно-иконографско свидетелство, което мнозина наричат „богословие в образи“.
От 1969 до 1989 г. отецът поддържа иконописно ателие и скромна килия в новооснования манастирски комплекс в Синая, където продължава да служи на Бога чрез труда на ръцете си и молитвения си подвиг.
На 28 ноември 1989 г., когато земните му страдания се изпълниха, отец Арсений се пресели при Господа, за да служи в незалязващия ден на Царството Божие. Погребан е на 4 декември с.г. в манастира „Прислоп“, който и до днес е свято място на утеха, изцеление и благодат. Хиляди идват всяка година, за да целунат дървения кръст и да почувстват тишината, в която Бог говори на сърцата.
На 28 ноември 2025 г., в годината на стогодишнината от утвърждаването на автокефалията на Румънската патриаршия, Светият Синод тържествено причисли преподобния изповедник Арсений в лика на светиите. С благоговение бе прочетен Синодалният Томос – красиво изписан и украсен, както подобава на духовника, който цял живот служи чрез красотата. На богослужението присъстват двадесет и осем архиереи, множество свещеници и дякони, монаси и монахини, сред тях и монахиня Марина – последната жива ученица на стареца.
Въпреки мразовитото време, близо двадесет хиляди вярващи изпълват манастира и околностите му. След богослужението литийното шествие се отправя към гроба на светеца, където духовниците пеят тропара и се покланят пред кръста, който сякаш отдава благоухание на небесна тишина.
Отец Пантелеймон от манастира „Гигиу“ разказва: „Идвате при мене за съвети, но вие очаквате и чудеса. Да знаете, че повече ще ви помагам, след като отида при Бога, отколкото сега.“ И бе прав – след кончината му помощта му стана още по-явна. Преди три години преживях чудно случване. На панихида на гроба на отец Арсений, след дълго отсъствие, почувствах благодатен мир. Когато тръгнахме обратно към Букурещ, бяхме само аз и шофьорът – но през целия път усещахме незримо присъствие на задната седалка. Колата сякаш не допираше земята, а плуваше във въздуха. Пътят, който по-рано ни отне осем часа, изминахме за три; подминавахме инциденти и препятствия като по чудо. Щом наближихме манастира, колата отново „стъпи“ на пътя. Попитах шофьора какво чувства. „Имаше някой отзад“, отвърна. В същия миг чухме глас: „Дотук дойдох с вас.“ Обърнахме се – а никой нямаше.“
Монахиня Марина свидетелства: „Здравето ми и всичко, което съм днес, дължа на Бога, на света Богородица и на отец Арсений. Бях изцелена от рак по чудесен начин. През 1974 г. постъпих като послушница в манастира „Говора“. Игумения беше майка Емануела – духовна дъщеря на отец Арсений и също изцелена от рак. От нея заедно с другите послушнички често слушахме разкази за отеца, сякаш го познавахме лично. Аз вече бях тежко болна; приеха ме, за да прекарам последните си дни в манастира. Работех според силите си, но през лятото на 1975 г. получих тежка пневмония с усложнения и кръвоизливи. Болниците една след друга се отказваха от мен. Лекарите казаха да ме върнат в манастира, за да не умра в болницата. Игуменията направи всичко възможно. Изпрати ме в Букурещ, в църквата „Драганеску“, при отец Арсений. Когато пристигнахме, той стоеше пред храма и ме посрещна с думите, че не говори от себе си, а както Бог му дава. Каза ми: „Най-накрая дойде“, сякаш ме е очаквал. После започна да описва събития от живота ми, които никой не можеше да знае – сякаш четеше в душата ми. „Слава Богу, че си стигнала до манастира. Ако ще и от глад да умираш – оттам не тръгвай“, каза той и ми разказа притча за човек, болен от рак, когото лекарите изпратили да умре, а след година бил намерен напълно здрав. Разбрах, че говори за мен. Думата „рак“, която чух от устата му, ме разтърси дълбоко. Когато си тръгвахме, се обърнах назад. Върнах се при него и попитах: „Отче, ще живея ли?“ Той хвана ръката ми и я разтърси силно: „Докато има нужда от тебе – ще живееш!“ Тези думи ми дадоха сила за цял живот. И до днес помня наставлението му: Каквито и скърби да имаш, не тъжи безмерно; и каквито и радости да имаш, не се радвай безмерно.“
Нека благият и човеколюбив Господ, по молитвите на своя угодник – преподобния изповедник Арсений Прислопски, да ни огради от всяко зло, да укрепи сърцата ни в любов и смирение, и да ни направлява по пътя на светлината и спасението. Амин.
Ф. Ц.
–––––––––––––––––––
Източник: Вяра и Дело, брой 6 (56), година XI, декември 2025
