Щелян Димов
Αρβανίτης Α. Γεώργιος
ΔΙΑΠΑΙΔΑΓΏΓΗΣΗ ΤΩΝ ΠΑΙΔΙΏΝ ΚΑΤΑ ΤΟΝ ΆΓΙΟ ΠΑΪΣΙΟ ΤOΝ ΑΓΙΟΡΕΊΤΗ
Ако любовта не е взаимна, тя се превръща в нещастно и жалко чувство – казва старецът Паисий. Ако обаче е споделена и в значителна степен удовлетворена, тя води до щастие и вътрешна радост. По същество любовта е чувство на човек, насочено към друг човек – тя означава приемане, доверие, сигурност и духовна близост.
Духовният човек първо се учи да обича Бога, а след това – и ближния си. Когато човек обича светиите, Христос и Дева Мария, той не може да не проявява любов и състрадание към своя съпруг или съпруга. Мярката на любовта често се разкрива в степента, в която човек преодолява егоизма и страстите си. Този, който се е научил да обича безкористно, не търси нищо в замяна – той се жертва за ближния си и се отдава на другите.
Детето трябва да бъде заобиколено от любов и топлина в семейството и да живее като пълноценно човешко същество – равноправно и насърчавано към инициативност. Родителите трябва да осъзнават, че децата растат в рамките на семейството, но не принадлежат на него като собственост. Затова семейството следва да уважава тяхната свобода и индивидуалност.
Що се отнася до любовта на учителя към детето, методите и действията на педагога не бива да се основават единствено на логика, а и на хуманно отношение. Връзката между учител и ученик се характеризира с взаимно уважение, доверие и съпричастност – качества, които принадлежат на любовта. За детето любовта е благословение и дар, който създава топла и сигурна среда и му дава сили да преодолява житейските препятствия.
Учителят следва да превърне знанието, което предава, в преживяване, изпълнено с любов, така че обучението да се превърне в творчески и преобразяващ процес. Любовта на педагога към детето не бива да бъде нито натрапчива, нито формална, а безкористна и съпричастна, за да бъде действително ефективна. Тази връзка има дълбоко същностен, онтологичен характер.
За създаването на уникална връзка между учител и ученик светецът посочва, че Агàпе – безкористната любов – е една от основните координати на учителския път. Той съветва учителите да обичат децата, защото чрез любовта могат да преодоляват насилието и конфликтите – както в междуличностните отношения, така и в класната стая.
Макс Шелер подчертава, че изключването на любовта от педагогическия метод и от отношенията между учител и ученик възпрепятства усъвършенстването и развитието на детето. Любовта променя човека положително и му помага да стане носител на високи идеали и ценности – както за обществото, така и за семейството си. Когато връзката между учителя и ученика е формална и безлична, любовта остава само теоретично понятие, лишено от истинско съдържание – както в светски, така и в богословски план. В крайна сметка човек се оформя чрез любовта.
Любовта може да бъде разглеждана и като мисия, защото благодарение на своята вътрешна динамика тя придава на образованието хуманизиращо и възпитателно измерение. Любовта на учителя следва да се проявява като фактор за формиране и усъвършенстване на личността на детето.
Според стареца най-важната грижа на учителя трябва да бъде любовта към ученика, изразена в качеството на междуличностните отношения. Любовта на учителя представлява динамичен и творчески импулс, проявяващ се чрез алтруизъм, солидарност и доброта.
Образованието на децата е акт на любов и съзнателна отговорност. За да бъде тази любов съдържателна, тя трябва да се реализира в живата връзка между учителя и детето. Детето се формира чрез тази любов – то следва възрастния, защото чрез него получава не само знания, но и духовна опора. Учителят, създавайки безкористна връзка с ученика, му дава необходимия тласък за постигане на образователните цели.
Безкористността играе основна роля в тези отношения, тъй като създава здрава основа за съвместно изграждане на образователния процес. Учителят, стремейки се към безкористна любов, подпомага развитието на себепознанието и търсенето на личната идентичност – както в отношенията с хората, така и във връзката с Бога. Този възглед се основава на принципите на християнското образование.
Истинският учител обича своя ученик не с користна цел, а от вътрешна убеденост, защото ученикът постига по-добри резултати чрез автентична връзка. Така социализацията на детето придобива ново измерение, изразяващо се в активното му участие в образователния процес и в създаването на положителна енергия в социалната среда.
Накрая може да се каже, че целта на педагога е ученикът да изпитва радост от образованието и чрез него да разкрие своята истинска същност.
Любовта, която детето получава в семейството, продължава да се развива чрез педагога, който се стреми към неговата емоционална пълноценност и успешна социализация. В случаите, когато тази любов липсва в семейната среда, учителят е този, който може да смекчи празнотата и да предложи подкрепа и разбиране. В заключение можем да кажем, че любовта играе основна роля във формирането на личността на детето, защото тя му дава сигурност, посока и духовна опора.
–––––––––––––––––
Превод: Щелян Димов
Източник: (Ι. Ησυχαστήριον «Ευαγγελιστής Ιωάννης ο Θεολόγος», Ο άγιος Παΐσιος ο Αγιορείτης, Βασιλικά Θεσσαλονίκης 2015, σελ. 473-474).
