Меню Затваряне

Светлини и сенки в църковната естетика

Архимандрит Зинон е монах в Руската православна църква, художник-иконописец, теоретик в църковното изкуство, педагог. Един от най-известните съвременни иконописци, чиито творби оставят дълбок отпечатък в съвременната иконопис. През 1992 г. работи в Троице-Сергиевата лавра, а през 1993 г. ръководи иконописните дейности в Свето-Даниловския манастир, свързани с 1000-годишния юбилей от покръстването на Русия. През 1995 г. е удостоен с държавна премия, като по този начин станал първият православен зограф, получил държавно признание в Русия. След това работи в Псков, в манастира Нови Валаам, в Шеветонския манастир в Белгия, във Виена, в Батуми (Грузия) и на много други места. Изписва храма в московската метро-станция “Семхоз”, издигнат на мястото, където е бил убит прот. Александър Мен. В иконите и стенописите си отец Зинон използва образци от мозайките и фреските на ранно-християнското изкуство. Представяме ви разговор с него относно проблемите в съвременното църковно изкуство.

Най-прекрасният от синовете човешки

Свързани ли са помежду си понятията Църква и красота, християнство и изкуство, Христос и естетика?  

—Красотата е едно от Божиите имена. Спомнете си псалома: „Ти си най-прекрасният от синовете човешки;  благодат се изля от Твоите уста” (Пс. 44:3). Това пророчество е за Месията. Благодатта преди всичко означава красота, изящество и привлекателност, на втори план – вътрешна красота, благост и след това вече дарове, които са плодове на Божията щедрост. Затова понятието „благодат  Божия” по същество е понятие, тъждествено на красотата, тъй като Бог е прекрасен, а това означава, че и всички Негови дарове са прекрасни. И целият обкръжаващ ни свят е прекрасен, защото отразява красотата на Твореца. По-специално това се отнася и за Църквата, за нейното богослужение. За това изразително се говори в псалмите: Едно само молих от Господа, само това искам: да пребъдвам в дома Господен през всички дни на живота си, да гледам Господнята красота и да посещавам Неговия (свети) храм” (Пс. 26: 4) и въздайте Господу слава на името Му; поклонете се Господу в благолепното Му светилище” (Пс. 28: 2).

Вероятно за Вас, отец Зинон, разликата между външна и вътрешна красота ви се струва измислена, но в общоприетите представи думата „красота”, още повече „изящество”, са външни характеристики. Освен това най-популярната  представа е, че външното е плътско, материално, а Църквата и Бог са духовни, „невеществени”. Оттук идва и противопоставянето между духовното и материалното, което се превръща в противопоставяне между Църквата и красотата..

—Мисля, че този възглед е погрешен. Като художник, аз мога да кажа, че много пъти съм срещал лица, които външно, по критериите на плътската красота, са некрасиви, но те са прекрасни, защото „светят” с духовна красота. У Ренан се среща едно изказване, че Христос външно е бил непривлекателен, но аз мисля, че това не е така, защото приведеното горе пророчество за Месията: „Ти си най-прекрасен от синовете човешки”, не може да се отнася само за вътрешната красота. Той и външно е бил привлекателен, иначе нямаше да привлече хората към Себе Си. Както пише Чехов, очите са огледало на душата, а душата Му е била абсолютно чиста и свята.

В зората на християнството много хора са считали, че Христос не е бил красив, тъй като за Месията в Стария завет е казано: „няма в Него ни изглед, нито величие…Той беше презрян и унизен пред людете (Ис. 53: 2–3), а за въплъщението се говори като за унижение : „но понизи Себе Си, като прие образ на раб и се уподоби на човеци; и по вид се оказа като човек” (Филип. 2:7).

—Това пророчество на Исая говори за поругаването на Месията, за Неговия обезобразен вид, но това не означава, че Той не е бил привлекателен. Той е бил отхвърлен, в смисъл на унижен, но това не означава, че красотата не Му е била изначално присъща.

На практика, ако Христос не е бил красив, то едва ли Той би чул от жената:”блажена е утробата, която Те е носила, и гърдите, от които си сукал” (Лука 11: 28)…

Носител на красота

И така, духовната красота не може да не се проявява във външността. В какво точно се проявява тя?  

—Да определиш красотата по някаква формула е невъзможно. Така, както и благородството не бива да е набор от строги правила. Както благородството се проявява в някаква конкретна постъпка на човека, така е и с красотата – знаем, чувстваме я така, както пчелата усеща аромата на цветята, уханието на меда. Усещането за красота в някаква степен може да се възпита. Например, ако искате детето да привикне към добър вкус в живописта, трябва да му показвате най-добрите образци, и то започва да различава кое е красиво и кое – безобразно. А за конкретните проявления на красотата може да се спори до безкрайност: има поклонници на авангардното изкуство, има на античното. Но всеки човек, имащ чувство за прекрасното, ще го намери в който и да е вид изкуство.

Но ние говорим за красотата, източник на която се явява Бог. А Църквата, като присъствие Божие в този свят, трябва да бъде носителка на тази красота. Ако разбираме източникът на красота по друг начин, това е вече чисто субективно възприятие. Това, което е красиво за един, може да се окаже некрасиво за друг. В такъв случай влиза в сила поговорката: „За вкусове не се спори”.

Но откъде идва противопоставянето на външната, плътска красота, с вътрешната духовна красота?

—Това е следствие от падението на човека – страстите са помрачили прекрасното в него. Както казва преп. Йоан Лествичник: „Някой (очевидно това е бил преподобният) видял женска красота, просълзил се и прославил Сътворилят я, и това, което за други е съблазън, за него е повод за славословие”.  Или, както казва апостол Павел: „за чистия всичко е чисто, за нечистия всичко е нечисто”. Ако красотата в човека поражда някакви зли желания или асоциации, то повредата е в него самия, а не в красотата.

Образът на Христа и въображението

Защо не трябва по време на молитва да си въобразяваме някакъв образ на Христа?

—Това е едно от правилата на аскезата. Преп. Симеон Нови Богослов назовава три условия за молитвата: умът трябва да бъде безвиден, тоест да не си представя никакъв образ, защото Бог е неописуем. Второ: да вникнем с ума си в думите на молитвата, тоест, да наблюдаваме с внимание. И трето: да се молим не в някакво пространство, а в себе си.

Да, но иконата е противоположна на тези принципи!

—Това е съвършено вярно. Но иконата в Църквата съществува като утвърждаване на догмата за Боговъплъщението, за присъствието на Бога в този свят. Ако Бог се е въплътил, значи Той се е направил описуем и обозрим. При това иконата трябва да възвисява човешкият дух, да настройва към молитва, но това не означава, че на нея трябва да гледаме непрекъснато, без да отделяме очи от нея.  Преп. Серафим съветва за по-голяма съсредоточеност, да гледаме пламъка на свещта или въобще да се молим със затворени очи.

Разбира се, взирайки се в иконата, не бива да се молиш. В това дори има някакво идолопоклонство.

—Много пъти съм слушал от вярващи хора, че по време на молитвата изражението на лика на Богородица или светеца се променят. Разбира се, ако се спреш пред иконата и не сваляш очи от нея, образът може да се промени. Само че не се променя ликът, а се променя нещо в очите и в главата на самия човек.

Христос е прекрасен и вътрешно и външно, иконата поставя ли си за цел да предаде Неговата външна човешка красота?

—Иконата не е портрет, тя има свой език, с който да предаде прекрасното. Аз съм виждал и външно великолепни изображения на Христа, но тук трябва да различаваме красота от красивост.  На Христос е била присъща именно красотата. А красивостта – това е нещо, което наричайки се миловидност, предизвиква абсолютно недуховни чувства. Например, необичайното използване на козметиката от жените е опит да изглеждат по-добре, отколкото са в действителност. Аз дори бих нарекъл това вид  богоборчество: човекът не е доволен от себе си такъв, какъвто го е създал Творецът. Тази „подобрена” външност също може да привлича порочни хора, търсещи такива „специални ефекти”. Но човекът, чувстващ  такава висока красота, няма да бъде запленен от красивостта.

Раждане и възраждане

Как се ражда църковното изкуство?

—Във  времената на гонения, на Църквата не й е било до изкуство. Християните са се събирали в катакомби и са били готови във всяка минута да отдадат живота си за изповядването на своята вяра. Те не са се замисляли за украсата на местата на своите молитвени събрания. Но когато времената на гоненията приключили и християните са имали възможност да строят храмове и да ги украсяват, възторгът пред тази красота, която донесъл в света Христос, се „излял” върху стените на храмовете и на другите предмети, свързани с богослужението. Когато чувството на красота било изключително, такова било и качеството на църковното изкуство. Вземете например храмовете в Равена от VI век. Там във всичко можете да видите свежестта на Евангелието. Ако няма възторг и удивление пред Красотата, нищо добро няма да излезе. Затова аз считам, че днес стените на храма въобще не бива да се разписват. Никой не умее да прави това както трябва.

Нима днешните християни не изпитват евангелски възторг?

—В отделни случаи сигурно изпитват. Но тогава възторгът е бил всеобщ. И това е продължило достатъчно дълго: например до XIV век – епохата на Палеолозите във Византия и Ренесансът на Запад.

А защо след XIV век това възторжено изкуство, за което говорите, приключва? Защото щафетата, така да се каже, продължава изкуството на Възраждането, излизащо извън рамките на Църквата.

—Това е била реакция на този гнет, който Църквата осъществявала по отношение на изкуството в продължение на предишните епохи. Ето защо са се втурнали в противоположната страна – към античността.

Значи се получава така, че църковното изкуство, родило се след получената свобода, само е станало предмет на натиск от страна на Църквата?

—Да, когато всичко е сковано, така се получава. И този процес се е повтарял нееднократно. Както казва отец Александър Шмеман, монасите отначало се отрекли от света и отишли в пустинята, а след това се върнали в света и поискали да направят от целия свят манастир. И разбира се, нищо добро от това не е произлязло.

И това се е отразило на изкуството?

—Разбира се. Вземете руските икони от различните периоди и ще видите, че иконата съвършено точно отразява всички тези колизии, които са възникнали в дълбините на църковното съзнание. Например, новгородският образ на Спасителят със Златните коси от XII век, е нарисуван според византийски образец с големи очи. Представете си новгородски храм, полумрак и иконата с горящо кандило пред нея. Тези очи гледат през пространството на целия храм както тези, които стоят пред тях, така и тези, които влизат. Сега да вземем XV век – Дионисий. При него иконите са с най-фини щрихи, най-фина охра, но на около пет метра от иконата вие вече няма да можете да видите очите на светците, всичко ще се слива в едно.

Фреска от Дионисий, 1502г.

За какво говори това?

—За това, че църковното съзнание в смисъл на усещане за съприкосновение (чувство за съборност, бел. прев.), е доста изтощено. Престанали са да се грижат за това иконата да бъде видима за всички. По същия начин и молитвата на Евхаристията започнала да се чете шепнешком при закритите двери на иконостаса. Това не би могло да стане случайно, макар че е само мое предположение.

И апогеят на този процес е достигнал в Синодалния период?

—Да. Не забравяйте, че иконата, която ние днес наричаме канонична, е била тогава атрибут на старообрядчеството , а то е било политически въпрос. Да пишеш или говориш в защита на старообрядчеството в Руската империя през XIX век е било равносилно на това някой в Съветско време да защитава Бялото движение. Например, свети Филарет (Дроздов) при цялата си образованост, широта на възгледите и духовност, е забранил служение на свещеник от неговата епархия заради това, че в храма той сложил няколко стари икони, което било разчетено като симпатия към старообрядчеството. Свободата в Църквата се изгубила заедно с реформата на Петър I. Държавата, подчинявайки Църквата, започнала да диктува и какво трябвало да бъде църковното изкуство. А концепцията било проста: и в архитектурата, и в живописта, и в музиката да бъде ориентирана към италианците. В Петербург това е много нагледно представено. Никой не смеел да се противи на това установено правило. Постепенно била отречена православната традиция в изкуството, а примерите са много: от Николския до Исаакиевския събор. Само в епохата на Николай I започнал да се появява интерес към византийските източници.

Как изглежда във всичко това в XX век, който както е известно, е най-безбожният?

—XX век е беше век на всевъзможни катастрофи, прекъснати традиции, и сега главната задача е да се съединят разкъсаните нишки, да се намери изгубената Традиция и да се живее в нея. Всеки иконописец днес трябва да счита себе си не за майстор, а за ученик и е необходимо още дълго да се учи. Когато човек се заблуди и изгуби както се губи в гората, за да намери правилният път, трябва да се върне към това място, от което се е отклонил, откъдето е започнал да се скита. Защото Литургията при нас е византийска, а каквото е станало после, то е по силата на обстоятелствата, руснаците нямат своя „руска”Литургия.

Но сякаш е без значение всичко това за нас – служим византийска Литургия на св. Йоан Златоуст на църковнославянски език, заедно с това пеем и слушаме музиката на Бортнянски и гледаме изделията на „Софрино”. Това е факт.

—Фактът може да се приеме като даденост и нищо да не се промени. Но ако той изопачава и изкривява оригинала, тогава трябва нещо да се направи.

Връщане към Традицията…

—По-добре е да не се говори за връщане, а за съживяване на изгубената Традиция. Много от това, което днес имаме в богослужението, е второстепенно, вторично, по-точно е да се каже – производно. Това пречи да се види и чуе изначалното. Например, аз съм дълбоко убеден, че Господнята молитва „Отче наш”трябва не да се пее, а да се чете от всички заедно. Както това правят между другото, гърците.

Но музиката е също свидетелство за Божията красота. Освен това пението е едно от средствата за изразяване на съборността в Църквата..

—Да, разбира се, но аз говоря именно за Господнята молитва. Ние пеем стихири, тропари, ирмоси. Но как може да се пее молитва?! Вие самият на Литургията казвате възгласа: „И сподоби ни Владико, с дръзновение … да казваме”.

Естетиката на конвейера

Как оценявате днешната ситуация в нашата Църква от гледна точка на естетиката?

—Кризисът в естетиката, който наблюдаваме в Църквата, е кризис на естетиката въобще. Изобилието на рекламни и други подобни широко тиражирани блестящи изображения (които изглеждат с високо качество, но са със съвършено неестествени цветове), парализират у хората вкусът и чувството за благороден колорит. Те идват в Ермитажа и не виждат там нищо красиво според тях, защото са привикнали към ярки цветове. Когато бях в Париж, се поинтересувах как рисуват съвременните френски художници, специално дори отидох в Монмартър. И се ужасих. Ако зависеше от мен, бих изтеглил от продажба всички ярки цветове: жълт кадмий, червен кадмий, виолетов кобалт… Палитрата на старите майстори е била много скромна и те почти не са използвали ярки цветове. А натуралните пигменти са вече готов цвят. Цвят, а не боя. Между боя и цвят съществува разлика. Добрият майстор прави цвета си от бои, а прекомерната яркост и пъстрота на палитрата е признак на лош вкус. В това и се състои мисията на Църквата в историята – да яви своята красота. Църквата е прието да се нарича лечебница, но често хората, вместо да се излекуват  там от своите болести, не само ги привнасят в нея, но се заразяват там и с други болести, както се случва в лошо управляваните болници.

На практика с какво днес е пълно църковното пространство? С икони, с утвар… Днес те не са толкова произведения на изкуството, колкото стоки със серийно производство, които се продават в църковните магазини като в обикновените магазини в нормално количество. Това дори не е една, а две „нужди”, които са както на ниво енорийски храм, така и на ниво Патриаршия. Първо, всичко това е нужно за благоустрояването на храма и извършването на богослужението; второ – продажбата на тези църковни стоки е необходима за материалното обезпечение на Църквата..

—Във всеки случай всичко, което е произведено на поточна линия, не се отличава с високо качество. Вземете предметите от древността, дори да са най-обикновените, за битови нужди. Те са били ръчно направени. Просто при тях не е имало съвременни технологии, позволяващи производството да бъде на поточна линия. А всичко, което е направено ръчно е живо, защото носи със себе си печатът на твореца. Въпреки това, ние трябва да се грижим и за качеството на „поточната” продукция. Фирмата на Оловянишников до революцията е пускала серийно вещи, които по стилистика не са много по-добри от съвременното „Софрино”,  но са великолепни по качество. Дали днес няма толкова добри художници, дали пък следват някакви неведоми условия, но накрая се получават безвкусни вещи с ниско качество. Позлатата пада, образува се чернилка, в резултат на което месингът в потирите влиза във взаимодействие с виното…

А от гледна точка на естетическите форми?

—Същото е. Вижте съвременните потири, те приличат на тръба. Или нелепо блестящите като самовар свещници.  И това е обяснимо: качеството на съвременната църковна утвар е видим портрет на нашия църковен живот.

Как мислите, добре ли е да се строят „типични” храмове по един и същи проект, ако не са достатъчни? Или храмът е нещо уникално?

—В историята на църковното изкуство е имало повторения, но не и копирания. Дори чудотворните икони не са били копирани, а свободно са ги прерисували, като са ги наричали копия. Да вземем например Успенският събор в Московския Кремъл. По време на строителството сводовете два пъти са падали, а руснаците са били принудени да поканят чужденец – архитектът Аристотел Фиорованти. Тъй като той не е бил запознат с византийската традиция на храмостроенето, изпратили са го във гр. Владимир, за да направи измервания на Успенския събор.  Такъв той построил и в Москва, като направил измервания, спазил ги точно, но създал съвършено ново архитектурно произведение. Но съвпадал само планът, а формата на куполите, барабаните и самият облик на храма били различни. И това се случвало доста често. Това е бил съвършено нов храм, макар и да е приличал на първообраза, а днес всичко може да бъде фотографирано, чертежите – ксерокопирани и после просто възпроизведени.

Нима това е лошо? Ако е нужно бързо и на няколко места да се построят храмове?

—Това става механично и не остава място за творчество.

А иконите? Възможно ли е било и по-рано да бъдат пренасяни от място на място и спокойно да бъдат копирани?

0bae2b3f4ac70fe18a4532d5df5051ea--drawing-hair-ikon

—Далеч не всички. Например фреските не могат да се пренесат на друго място. Ако са копирали икони, то не е било с паус. В по-лоши времена са ги рисували по описание, а така иконописецът е рисувал това, което е видял и запомнил. Например, в Палеха на ученика са давали дъска и той цяла година е работил на нея. Рисува, почиства, рисува – почиства. Това е много добър метод, защото ученикът е знаел предварително, че нарисуваното няма да остане и не е бил ограничаван в своите действия.

Кое е доброто на този метод?

—Това приучава към свобода. Когато днес начинаещият иконописец вземе чиста дъска, бялото платно го сковава, той иска да създаде най-доброто. А тук знае предварително, че все едно ще се наложи да я изтрие.

А многократните копирани икони могат ли да се използват?

—По някаква причина днес вместо да се стремим към нещо по-малко, но истинско, се стараем да получим колкото може по-голямо количество печатни изображения, които после могат чисто и просто да избледнеят. В къщи хората си правят цели иконостаси от такива икони.

По Вашата логика трябва да премахнем цялото това производство, но в резултат в Църквата рязко ще намалее количеството на иконите.

—И би било хубаво. Макар да е разбираемо, че това никога няма да се случи. И днес вярващият човек е принуден да приема всички тези сурогати и да ги счита за изкуство. Аз отдавна вече стигнах до извода (и дори свикнах с него), че в православният храм трябва да се молим не благодарение на, а въпреки иконите, въпреки пението, въпреки архитектурата. Ако отец Павел Флоренски наричаше храма синтез на изкуствата, то в реалността много често е обратното – синтез на всякакви безобразия. Защото се счита, че на вярващите трябва да им е все едно как се пее, как се служи, какво е качеството на иконите. Но в храма идват различни хора. Ще дойде музикант, който ще се оскърби от фалшивото пеене, и няма да се върне повече и ще отиде при католиците, където звучи орган. Ето това е във вреда за мисията ни.

А иконописните школи? Те са много, различни по стил …

—Школата е технически термин на изкуствоведите, създаден изключително за удобство и класификация по стилистически особености – например, новгородската школа, псковската, суздалската, тверската, московската. В древността се е случвало хората през целия си живот никъде да не излязат от родното си село. Те са рисували икони и са строили храмове така, както при тях е било прието. Така е възникнала школата в тази местност. Начинът на обучение в такава школа е бил единствено правилният: способното дете са го давали на иконописец, при когото то е живеело и се е учило да рисува. Днес никакви школи не може да има, защото контактите между регионите са несравними с тези, които са съществували по-рано. Днес на екрана на компютъра може да се види всичко, като се започне от катакомбите и се завърши със съвременната живопис. И всеки избира това, което му харесва. Ако не бяха изкуствоведите…

Трябва ли да си върнем иконите от музеите? 

—Мисля, че това не винаги е възможно. Реставраторите и изуствоведите имат своя концепция. В този вид, в който иконата се намира в музея, тя не може да се съхранява в храма. Защото това са руини, понякога без надписи, а именно в такъв вид реставраторите се стараят да ги съхранят. И между другото, трябва да вземем под внимание и това, че много от тях бяха намерени на таваните и под навесите, където някога (преди болшевиките) са ги захвърлили там самите църковни хора. Например, знаменитият „Спас” на Рубльов е бил стъпало в барака за дърва, а ликът е оцелял само благодарение на това, че дъската е лежала с живописния слой надолу и хората са ходили не по лика, а по задната страна на иконата. Така се е съхранила само централната част. Ако не бяха изкуствоведите и реставраторите, много икони просто щяха да се погубят.

Някои икони се многократно рисувани! Най-яркият пример е знаменитата Владимирска икона на Богородица. Ликът на Божията майка и Младенеца са от XII век; мафорият — XVI век; ръцете на  Богородица — от XIX век, а под ръцете личат  още два пръста от XIII век; долната част на хитона на Младенеца и нозете Му са от времето на Андрей Рубльов. Тоест това е мозайка от различни живописни парчета. Но в такъв вид иконата – и именно като икона – може ли да се съхрани в храма? По никакъв начин! Тоест трябва да се нарисува цялата (а това никой няма да позволи), или не трябва да се опитват да я пренасят в храм.

А ако вземем не известни древни икони, а по-късни, конфискувани в резултат на антицърковните кампании? Например, иконите на нашия Фьоодоровски събор, намиращи се в музея на историята и религията.

—Що се отнася до иконите на Фьодоровския събор, първо – те не представляват сами по себе си особен интерес за изкуствоведите; второ, тези икони се намират в прекрасно състояние и в храма ще се съхраняват не по-лошо, отколкото в музея.

А трябва ли да се реставрират икони?

—Разбира се, че трябва. Вярно е, че зависи какви са. Ако е избеляла хартиена икона, не си струва да се реставрира. А ако е рисувана, това винаги е правено – освежавали са ги, поправяли са ги. На Владимирската икона има седем слоя рисунък.

А Вие какво повече цените: реставрирана стара или нарисувана нова икона?

Архимандрит Зинон в манастира „Симонопетра“, Света гора

Архимандрит Зинон в манастира „Симонопетра“, Света гора

Служението с четка

Важна ли личността на иконописеца? Може ли иконописецът да бъде съмняващ се във вярата?

—Иконописанието — това е църковно служение. Затова ако иконописецът е нецърковен или невярващ човек, това е толкова чудовищно, колкото и невярващият свещеник. Иконописецът, както и всеки друг служител на Църквата, е свидетел Христов, свидетел на великите Божии дела. И за да може да свидетелства за нещо, той трябва да се приобщи към него и само тогава може да говори за това на другите. Чие свидетелство е по-ценно: на очевидеца или на този, който е запознат с нещо по слухове? Изискванията, които предявява апостол Павел към презвитерите, напълно могат да бъдат отнесени и към иконописците. Дори способният художник може да не бъде иконописец. Той може да владее занаята, но ако не живее по ценностите на Евангелието, не бива да рисува икони.

Има случаи със свещеници, които водят безнравствен живот, и които рано или късно стават за съблазън сред църковния народ. А какъв е случаят с иконописците? Наистина ли техният живот се проявява на иконата?  

—Непременно! Фалшът ще се проявява в тези образи, които той рисува. Аз например веднага разбирам това, защото личността на художника се отразява в неговата картина.

Защо все пак говорим за кризис на църковната естетика в Църквата?   

—Защото не Бог, а човекът стана „мярка за нещата”, той може в пълен смисъл да реализира себе си само в Бога. Без Бога човекът не е в пълен смисъл човек.

Иконите, стенописите и ескизите, използвани в статията са на архим.. Зинон. Повече за иконописеца можете да видите тук и тук.

Превод: Ренета Трифонова

Преводът е публикуван за първи път в сайта „Задругата“.

Източник: pravmir.ru

Posted in Богословие, Богословие на иконата, Изкуство, Култура, Християнско изкуство, Църковни изкуства

Вижте още: