Християнство.бг
Михаил Шиндаров
„Посредствеността е Божия тайна, тя е твърде сложна за нас“ (Жорж Бернанос)
Заглавието също дължа на Жорж Бернанос. То отпраща към всички светии, живели някога и живеещи някъде; прочути и неизвестни; почитани и неподозирани; светии, на чиито молитви се надяват и по чиито молитви се появяват надежди; царе и юродиви; отшелници и патриарси на родове; безсребърници и данъчни инспектори, като митаря евангелист Матей. Какво обединява тази разнолика армия? Какво ги свързва във вечността и около нас?
Знаем за Божия Дух, който живее в тях; знаем, че са присъствие на Бога между нас и, че сами присъстват на Вечния събор. Знаем, че Божиите лица надничат през човешките им очи със същата всеотдайност, с която споделят всичко свое едно с друго. Онова, което съединява светците с Бога, ги свързва и помежду им – също така неразделно и неслято. Това, което ги различава един от друг, придава нови лица на светостта. Божието присъствие дава лице, което не достига на многообразието. Него разпознаваме в лицата и го наричаме дух – дори, когато не искаме да признаем, че става дума за Божия Дух, станал от Въплъщението и Петдесетница – богочовешки. Светиите са човешки лица, станали изцяло личности; някои от нас, успели да бъдат напълно себе си – това, което са били винаги в Божиите очи. Осиновени лица на Светата Троица. Новородени по съгласие и приемане богове. Между тях има обикновени неудачници, приели заради другите участта си, мястото си, и най-трудното – себе си. Има и избраници на съдбата, средоточия на таланти и възможности, които не са позволили на славата да стане господарка на съдбата и талантите им. Да се съгласиш на нормалност е подвиг, не по-лек от решимостта на нещо необичайно. Дори е същото.
Бог е направил тези неща. Решил се е заради нас на нещо необичайно за Себе Си – станал е син на дърводелец. Съгласил се е на обикновеност и се е приел такъв, поемайки риска да остане незабелязан. Сега приемащият себе си заради Бога, приема себе си от Божиите ръце и става Божи, който и да е. Богатите и бедните светии, умните и ограничените, блестящите мъже и възрастните жени, са успели да направят от живота, съдбата и мястото си владение на Любовта, с която Бог нарича Себе Си; а от търпението си – богоуподобяващо дело. „Тук е търпението на светиите…“ (Откр. 14:12), които се радват с тиха и бездънна радост, така различна от насладите, неоставящи в миг нищо от нас. Свидетелстват и ни уверяват, че Божието царство е в нас, че всичко наоколо може да стане предверие на Царството; че светостта може да започне с всеки безкористен като Сътворението и дискретен като Въплъщението жест, и има едно единствено условие – да допуснеш Бога до себе си; съгласието да предоставиш всички подробности от живота си за съвместно владение с останалите неродени и осиновени лица на Бога, да допуснеш Духа, Който царува между тях, до проектите и опасенията си.
Кой би могъл да възпрепятства изпълнението на това условие? Какви притежания или лишения могат да попречат на отдаването и споделянето? Светостта е може би най-достъпното – намира се в нещата, които имаме и които нямаме, които можем и които не можем; може да се започне толкова лесно, че е най-трудно да се допусне, и неизвестните светци вероятно са най-многобройни. Безкористното жертване е най-трудно да се предположи зад привичния ход на нещата, зад обичайното, и е най-лесно да се практикува незабележимо – колко ли светци има сред посредствените? Колко ли от тях се радват от убежището си – нормалността, на неща, които отчайват други или изобщо не биват забелязани? Нататък следва историята на една обикновена и почти съвременна святост. Тя показва, че светостта, с познатите ѝ черти, може да бъде укрита не само в пустини и в юродство, а и в Сталинска премия.
Застъпничеството на св. архиеп. Лука Симферополски († 1961 г.; памет на 25 май), принадлежността му към събранието на Божиите приятели, са засвидетелствани далеч зад границите на неговата страна, сред хора, които не подозират за съществуването му. Роден е Валентин Войно-Ясенецки в Керч през 1877 г. Завършва художествено училище. Като награда получава Нов Завет и в него попада на думите: „Жътвата е голяма, а работниците малко. Затова, молете Господаря на жътвата да прати работници на нивата Си“ (Мат. 9:37-38). Тези изречения са познати на мнозина, но абитурентът ги приема съвсем сериозно и с това стъпва на пътя на светостта. По-късно, архиеп. Лука многократно изказва сигурност, че Бог го е ръководил през целия му живот, но че тъкмо тогава е започнал да приема Неговото ръководство.
Като прочита този пасаж от Евангелието, Валентин решава, че няма право да се занимава с това, което му харесва, докато наоколо има страдащи. През 1903 г. завършва медицински факултет. Колегите му се присмиват, че бърза да се дипломира, за да лекува, а не да се занимава с наука. От 1910 до 1917 г. работи като хирург в различни болници. Има четири деца, съпругата му умира рано – през 1919 г. Никога не се опитва да възпитава религиозно децата си, но те всички стават вярващи, и лекари. Преглежда ежедневно огромен брой пациенти и неуморно посещава тежко болни. Според дневника на Переславло-Залеската болница само за 1911 г. е направил 1056 операции. На фона на тази заетост се занимава нощем, с изследвания по гнойна хирургия, анестезиология и черепно-мозъчна неврология.
От 1920 г. е професор в Ташкентския университет. През 1921 г. приема свещенство по настояване на архиеп. Инокентий, който е чул негово изказване. После следват години на енорийско служение, клинична практика и научна дейност. Проф. Войно-Ясенецки чете лекциите си в расо, с кръст на гърдите, а в операционната зала закачва икони и не започва операция без молитва. Научните и ненаучните атеисти, ангажирани с обществена работа в неговата енория, не са обичали срещите с неговото остроумие и образованост. Запазен е разговор с агент на ЧК. Ето откъс:
– Как можете да вярвате в Бога? Нима сте Го виждали?
– Правил съм много мозъчни операции, господине. Когато отворя черепната кутия не виждам къде е умът, нито съвестта. Значи ли това, че не съществуват?
През 1923 г. става епископ. В архиерийското седалище на неговата епархия, Енисейск, всички храмове се оказват в ръцете на разколници (живоцърковници и обновленци) и еп. Лука, заедно с трима свещеници, служи в дома си. Десет години по-рано, докато е още хирург в провинциална болница, един непознат, възрастен монах сънува, че неизвестен нему епископ го ръкополага за йеромонах. Сега, на едно от тези импровизирани домашни богослужения, при хиротонията си, същият монах го разпознава в еп. Лука.
Като се изключим последното, дотук няма нищо необичайно, нито за талантлив учен, нито за съвестен архиерей. Предстоят единадесет години заточение и затвори – също нищо необичайно за времето. След началото на Втората световна война Лука Войно-Ясенецки моли с писмо разрешение да работи като лекар, обещавайки след войната да долежи оставащия му срок. Получава такова разрешение. От 1943 до 1945 г. завежда военната болница в Красноярск и същевременно е епископ на местната епархия. Военните години добавят към научните му трудове два особено значими: Гнойна хирургия (второ издание), и друг, посветен на огнестрелните рани. За тях той получава Сталинска държавна премия Ι-ва степен, а за цялостната си дейност по време на войната – медал „За доблестен труд по време на Великата отечествена война“. През същия период (1945-1947 г.) завършва и апологетичния си трактат Дух, душа и тяло.
Може би тук е мястото да се спомене, че за тридесет и осем години свещенство, св. Лука произнася 1250 проповеди. Почетен доктор е на Московската духовна академия (1954 г.). До края на живота си е въдворен в Симферополската и Кримска епархия. Като епархийски архиерей е кротък, справедлив, всеотдаен и загрижен за паството си. Облича се скромно, на границата на това, което позволява санът му. Организира социална дейност в своята епархия и според силите си продължава да преглежда безплатно болни. Служи всекидневно литургия, ослепяващ, с диабет и подагра. През 1956 г., вече в разгара на хрушчовската антирелигиозна кампания, губи окончателно зрението си. Година по-късно, по повод осемдесетгодишнината си, казва: „Зная, че мнозина недоумяват как известен учен и хирург е могъл да стане проповедник на Евангелието Христово, … но и сред сегашните професори има много вярващи, които ме молят за благословение…“.
Последното значително публично дело на архиеп. Лука е писменият му отказ да признае архиерейския събор от 1961 г., свикан, за да узакони замислената в ЦК енорийска реформа. От осем архиереи, които се противопоставят, шестима биват впоследствие уговорени да оттеглят становището си. Един от останалите двама е архиеп. Лука Симферополски.
Св. Лука умира съвършено изтощен от вниманието и изобретателността на идеологическите работници. Според свидетелствата умира тихо, кротко, без да се оплаква и без да дава напътствия – през 1961 г., в деня на Вси светии. Погребението му се превръща в тревожен за местния Обком (областен комитет, бел. ред.) събор, на който се стичат християни от далечни краища на страната. Това са най-известните дела на един от всите светии: хирурга архиеп. Лука Симферополски, бившия абсолвент на Киевската художествена гимназия Валентин. Освен тях, със сигурност има и други, засега неизвестни. Като делата на библейския цар Аса, чието „сърце бе предадено Господу през всичките му дни“ и за когото в Трета книга Царства (15:11-24) се казва:
„… всички негови подвизи, що извърши, … са описани в летописите на юдейските царе, освен това, че на старини го боляха краката“.
–––-
Снимки: Биограф
