Християнство.бг
За да се освети новата заповед „Убивай!“, поддръжниците ѝ често прибягват към примера на „светците-воини“. Най-често стандартният набор светци включва: Александър Невски, Фьодор Ушаков, Дмитрий Донски и Ослябя с Пересвет, благословени от преп. Сергий Радонежски. За повечето хора самият факт на канонизацията прави човека абсолютен духовен авторитет. Докато всъщност зад „църковното прославление“ най-често стоят конкретни хора с определени интереси. Така например, добре е известно, че зад канонизирането на Серафим Саровски стои неговият голям почитател Николай ΙΙ, а църковните йерарси, които подозирали стареца в принадлежност към старообрядците и се съмнявали в „Записките“ на Мотовилов, просто били принудени да отстъпят под натиска на императора.
Защо е важно да имаме предвид всичко това? Църквата има милиони светци и изборът на определени имена за масово почитане (докато останалите потъват в забрава) не говори толкова за степента на святост на този или онзи човек, а по-скоро за това „от какво е болна“ църквата в момента на този подбор.
Например, църковните историци твърдят, че „масовата канонизация на чудотворци“ на събора през 1547 г. е била породена от необходимостта да се „спре ерозирането на институцията на монашеството“. По-просто казано, църковната пропаганда е имала спешна нужда от положителни образи на „монаси, просияли в святост“. Между другото, тогава е канонизиран и Александър Невски, но не като княз, а именно като монаха Алексий.
Архиерейският събор през 2000 г. канонизира за светци огромен брой новомъченици. В този момент това отразява „духа на епохата“ – разпадането на Съветския съюз, осъждането на преследванията срещу църквата и масовите репресии. Веднага, след като политическата конюнктура се промени, канонизацията на новомъчениците също замря, а през 2013 г. дори избухна огромен скандал, когато се оказа, че 36 имена на наскоро канонизирани светци тихомълком са изчезнали от църковния календар.
Канонизацията на Матрона Московска, която предизвика много полемики заради нейното откровено езическо „житие“, с охотното ѝ масово почитане, подчертава отслабването на евангелските начала в нашето време, размиването на представата за образа на християнската святост и богословската безпомощност на съвременните християни.
Това правило (на „църковната конюнктура“) важи с пълна сила и за сегашното масово почитане към „светците-воини“, от които дългогодишна църковна традиция има само култът към Александър Невски, а всички останали са „църковен новодел“. Дмитрий Донски е канонизиран през 1988г., Фьодор Ушаков през 2001г., Ослябя и Пересвет – през 2016г. В продължение на почти 700 години църквата не си е направила труда да прослави нито княз Дмитрий, нито „монасите-воини“. Чудя се какво толкова се е променило…
Ето защо един или друг светец трябва да се посочва като „духовен авторитет“ с доста голяма предпазливост, като важно значение продължават да имат стародавността и обстоятелствата около неговото почитане.
При все това, абсолютизирането на светостта е дълбоко погрешно. Понеже вчерашният „духовен авторитет“ утре може да се окаже нищожество. Един светец може да служи за пример само дотолкова, доколкото неговият образ и живот съответстват на образа и живота на Христос. В противен случай рискуваме в нашето „духовно домостроителство“ да се окажем ръководени не от Божия Дух, а от моментната политическа ситуация, която може да се промени буквално пред очите ни.
Най-показателен в това отношение е случаят на св. Анна Кашинска.
Тя е канонизирана на събора през 1649 г. Нейната драматична съдба следва духа на времето: почти всичките ѝ роднини намират смъртта си от ръцете на татаро-монголските нашественици и в междуособните борби. Агиографският „Плач на княгиня Анна” е звучал много актуално в условията на пресните спомени от наскоро приключилото смутно време.
Обаче, не минали и 30 години, и княгинята била „деканонизирана“, защото на нейните мощи, открити за обществено поклонение, пръстите на дясната ръка били сгънати с два пръста, което напълно противоречало на модерната по това време борба срещу староверците и анатемата, на която бил подхвърлен всеки, който се кръстел с два пръста.
Набързо събрана комисия обявила Анна Кашинская за нечестива, а мощите ѝ – за нечестиви и недостойни за поклонение и целувание. Иконите ѝ били унищожени, мощите ѝ – заровени в земята, гробът бил зазидан и скрит, а животът ѝ – анатемосан.
Минават 130 години. Започват опити за помирение със старообрядците, появява се „единоверчеството“ и Светият Синод разрешава името на Анна да бъде включено в църковния календар като преподобна Анна. След още 90 години, когато старообрядците най-накрая престават да бъдат считани за държавни престъпници, княгиня Анна отново бива официално канонизирана.
Разбира се, чак толкова фрапиращите истории за канонизиране-деканонизиране са рядкост. Много по-често в даден момент „актуалният“ светец избледнява, отива на заден план или дори напълно изчезва в дълбините на агиографската литература, оставяйки след себе си само име в края на църковното календарче.
Връщайки се към темата за „светците-воини“, ще обясня защо сегашното им почитание ми се струва съмнително. При какви обстоятелства е засвидетелствана тяхната святост и дали наистина са канонизирани заради техния „военен подвиг“?
Княз Александър Невски е канонизиран на събора през 1547 г. Имаме много малко сведения за този събор, и дори някои историци се съмняват дали такъв събор изобщо е бил провеждан (Бушкович „Религия и общество в Русия“, стр. 82). Като местен княз-светец Александър е бил почитан и по-рано, а в житието му от XIII век се разказва много за неговите битки и противопоставянето му срещу католическата експанзия. Но именно поради тази причина не става ясно в какво точно се състои неговата святост: липсват както описани чудеса, така и доказателства за нетленност на мощите му.
Тези пропуски се попълват едва след 300 години – в новото издание на неговото житие. Именно тогава, по време на общата църковна канонизация, образът на княза се променя драматично: акцентът пада върху неговата праведност, а изобщо не върху военните му подвизи (Ф.Б. Шенк. „Александр Невский в русской культурной памяти: святой, правитель, национальный герой (1263—2000)“ :: 4. Россиезация Александра (XV—XVII века) :: 4.2. Церковный дискурс (a-nevsky.ru)). По същото време монашеското име на Александър – Алексий, се появява за първи път в текста на неговото житие.
Мястото на смелия княз-воин сега е заето от смирен, праведен и благочестив монах, който вижда единствената цел на живота си в това да напусне света и да приеме монашеската схима. Несъмнено този великосхимник е живял славен земен живот, посветен на защитата на правата вяра, но на преден план излизат неговото отричане от света, влизането му в небесната църква и чудесата, които са се случили след смъртта му. Такъв го прославя руската църква. Образът на княза-монах напълно съответства на идеята на московските митрополити за висотата на монашеството и неговото превъзходство над земното царство. Такъв той се появява на най-старата оцеляла икона от XVI век – строг, почтен монах, схимник с широка брада. Краищата на острата качулка са свързани заедно, в лявата си ръка той държи затворен свитък, а дясната му лежи на гърдите. Няма оръжия, както на съвременните икони.
Любопитно е, че от всички военни подвизи на княза, само един е представен на иконата от XVII век с 36 епизода (миниатюри) от живота му – битката при Нева. Останалите са неговото раждане, ограмотяване, молитва, видения, дипломатически пътувания и – 22 миниатюри! – са неговите посмъртни чудеса. Най-важното от тях, макар и да не е показано на иконата, смятам, че е удивителната трансформация на неговия образ (заедно с многократното пренаписване на житието му в съответствие с изискванията на епохата. (В Санкт-Петербурге прошла конференция „Святой Александр Невский. Вопросы канонизации и церковного почитания“(patriarchia.ru)
Обратната трансформация на Александър от монах във воин става по нареждане на Петър Велики, който се нуждае от подкрепа за изградения от него нов модел на отношения между църквата и държавата, при който императорът е и глава на църквата. През 1724 г. първият руски император заповядва отсега нататък светецът да не се изобразява повече като схимонах и монах, а само „в одеждите на велик княз“. Той също така нарежда денят на честването на паметта на княз Александър да бъде преместен от 23 ноември (деня на погребението му във Владимир през 1263 г.) на 30 август (датата на подписване на мирния договор с шведите в Нищад през 1721 г.) .
Много символична промяна! Идеята за святост и раждане за нов живот, която в християнството е пряко свързана с момента на телесната смърт, е пренесена в жертва на мимолетни политически интереси – раждането на империята. Неслучайно възраждането на култа към Александър Невски, вече в Съветския съюз, се случва в момент, когато Сталин мисли за изграждането на нова империя. През 1937-1939 г. в СССР започват да се появяват публикации, прославящи победите на княза над немските рицари. Излиза филмът на Айзенщайн. През април 1942 г. в цялата страна се чества 700-годишнината от Ледената битка, масово се пускат пощенски картички и плакати, учреден е орден „Александър Невски“ и се появява авиационна ескадрила на негово име.
Ето как Александър Невски влиза в нашето време: като герой на съветската пропаганда и славен строител на империята. Този образ няма нищо общо с образа на княза-монах, канонизиран от Руската църква през 1547 г. Оттам – от съветските учебници по история – в нашата църковна действителност през XXI век дойдоха и други новопрославени светци: Дмитрий Донски, Ослябя и Пересвет, Фьодор Ушаков.
Сред светците, приспособени за нуждите на руската армия, са Дмитрий Донски с Ослябя и Пересвет. Тъй като, освен митологичните клишета, повечето православни не знаят нищо за историята на своята църква, малко хора си задават въпроса: а защо Дмитрий Донски е канонизиран цели 600 години след смъртта му? Защо църквата изобщо „не е забелязала“ светостта на Ослябя и Пересвет чак до 2016 г.?
Дмитрий Иванович влиза в руската история като успешен „борец срещу чуждите нашественици“, а в историята на църквата – като „благоверен княз“. И едното, и другото, дори сред дореволюционните историци, предизвикват основателни съмнения.
Така например, историкът Н. Арцибашев пише през 1827г. за Куликовската битка: „Обстоятелствата на тази война са толкова изкривени от витиеватия и разнороден език на летописците, че е много трудно да се различат реалните събития сред множеството промени и допълнения в разказа“.
Ако накратко обобщим резултатите от почти двестагодишните изследвания по тази тема, може да се отбележи, че на това място най-вероятно се е състояла някаква битка, но тя не е била мащабна и не е имала никакъв ефект върху освобождението на Русия от властта на Ордата. Археологическите разкопки на Куликовското поле не са открили мащабни погребения или следи от битка.
Изследователите на летописните хроники са поразени от факта, че тази битка започва масово да бъде споменавана едва в източниците от XV век насетне. Що се отнася до „Сказание за Мамаевата битка“, „Задонщина“ и житията на Димитрий Донски и Сергий Радонежки, тук също има странна закономерност: колкото по-късно е написано съответното произведение, толкова повече то изобилства с такива дребни подробности, които само свидетел на събитията би могъл да знае. Описанието на битката между Пересвет и Челубей, разположението на войските, използването на отряд от засада и дори самия ход на битката явно са взаимствани от „Повест за похода на Иван III към Новгород през 1471 г.“ и „Александрия“-та, в която се разказва за живота на Александър Македонски. А и най-важният аргумент – поражението на войските на Мамай съвсем не попречва на татарите да изгорят Москва заедно с жителите ѝ само две години по-късно, докато благоверният княз Дмитрий със съпругата и децата си бяга в Кострома, а московският митрополит – в Твер. И година по-късно княз Дмитрий изпраща 11-годишния си най-голям син като заложник в Ордата, за да не му отнемат татарите „ярлъка“ (лиценза) за велик княз.
Не е изненадващо, че тази битка е по-охотно описвана от авторите на художествени произведения („Задонщина“ и „Сказание за Мамаевата битка“), отколкото от хронистите. А пък самото честване на това събитие е въведено едва при Николай I, който проявява голямо пристрастие към армията, битките и „славата на руското оръжие“. Но дори на него не му е хрумнало да канонизира Дмитрий Донски, а още по-малко двамата митологични монаси. Църковната канонизация никога не е била свързана с война и с военни подвизи, а само с чистотата на живота, праведността и мъченичеството за Христа.
Що се отнася пък до „благоверността“ на Дмитрий Иванович, относно нея църквата винаги е имала големи съмнения. Най-известното му дело в областта на църковния живот е кавгата с трима светци – Сергий Радонежски, Дионисий Суздалски и митрополит Киприан Цамблак (става въпрос за българина Киприан Киевски, бел. ред.). А също – опита му да постави любимия си духовник Митяй на мястото на митрополита. Именно по този повод възниква конфликтът между княза и светците. Константинопол настоява на правото си да назначава митрополитите на Московската катедра (в качеството си на църква-майка), като предпочита да изпраща там някой измежду гърците. А князът иска да съсредоточи в ръцете си цялата пълнота както на светската, така и на църковната власт.
Придворните летописци описват Михаил (Митяй) като висок, широкоплещест мъж с красиво лице, артистични маниери и голяма ерудиция. Недоброжелателите отбелязват напълно немонашеската му любов към пищността, красивите дрехи и скъпоценностите, както и сприхавия му и деспотичен нрав и преследването, на което той подложил духовенството – от епископи и архимандрити до обикновени монаси и свещеници („много хора наказа и окова в железни вериги“). Благоверният княз от своя страна подкрепял своя любимец с властта и военната си сила. Митрополит Киприан, който дошъл в Москва, за да свали самопровъзгласилия се за „митрополит“ Митяй, Дмитрий Иванович заповядал да бъде арестуван, ограбен, съблечен гол и държан гладен в „студената изба“, а след това изхвърлен позорно от града.
По подобен начин е арестуван и основателят на Нижегородския пещерен манастир Дионисий Суздалски. Той успява да избегне затвора само благодарение на ходатайството на Сергий Радонежски. Самият Сергий също „си го получава“, когато изплашеният Дионисий, освободен от затвора, бяга далеч от „благоверния княз“. Цялата тази история (завършила едва през 1379 г. със смъртта на Митяй) прави доста съмнителна срещата на Дмитрий Донски със св. Сергий и получената от княза негова благословия за битката.
Историците отбелязват, че князът, който бързал за битката, не е могъл физически да се срещне със Сергий Радонежски: такова отбиване от пътя би му отнело поне две седмици. В най-ранния известен кратък летописен разказ за събитията от 1380 г. „За битката, станала на Дон“ името на Сергий Радонежски изобщо не е споменато.
Не по-добре стоят нещата и с двамата монаси, благословени от Сергий за битката.
От християнска гледна точка излиза, че св. Сергий благословил монасите да убиват (какво друго могат да правят те на бойното поле?). Както многократно писах по-горе, от гледна точка на църквата грехът никога не е „оправдан“ и се изкупува единствено с покаяние. Във всеки случай, както решението да бъде сторен грях, така и покаянието могат да бъдат само лични: човек не може нито да се покае вместо някой друг, нито да бъде сигурен в това, че онзи впоследствие ще стигне до покаяние. Оказва се, че св. Сергий е благословил поверилите му душите си да нарушат Божията заповед, като по този начин ги изпратил на почти сигурна духовна смърт. Само един лъжепастир и лъжеучител е способен да стори такова нещо! Но ние почитаме Сергий Радонежски като едно от най-ярките светила на руската църква… Но това е, както се казва, лирика. На практика историята на тези двама „монаси“ е изпълнена с бели петна. Със сигурност се знае само това, че те са живели по същото време, когато става битката. Но не е ясно дали изобщо са били монаси, да не говорим пък за великосхимници.
Времето на местната им канонизация е неизвестно, а първият им иконописен образ датира от 1980 г. В месецослова от XVII век те се наричат Александър и Родион (а не Андрей). В летописния списък и синодика на убитите на Куликово поле фигурира само Александър Пересвет, и то без да се споменава монашеското му достойнство. Историците говорят за тях като за двама брянски боляри, професионални войници, преминали на служба при московския княз. Няма достоверни доказателства за тяхното монашество; мястото на пострижението им е неизвестно. „Сказание“-то ги нарича великосхимници, а „Задонщина“-та – чернеци (монаси).
Но всичко това е художествена литература. Историците наричат измислица и благословията на Сергий, и дуела, и дори смъртта на Ослябя на бойното поле. В най-подробната от всички хроники – Никоновата (Патриаршеската), Ослябя не е посочен нито сред убитите на Куликовското поле, нито пък фигурира някъде в сведенията за 1398 г. От друга страна, в един от летописите се споменава, че през 1389 г. той пътувал до Византия като част от някаква княжеска делегация, което би било доста трудно за един схимонах (особено пък, ако е починал 9 години преди това). Какво остава в крайна сметка?
„Светци-воини“, покровители на военната полиция и армейската служба, са трима души, чиято святост не е засвидетелствана от Църквата в продължение на 600 години, тъй като няма доказателства за тяхната праведност, вярност към Христа и дори не се знае дали са имали монашеско достойнство. Никой няма представа за същността на техния подвиг, а в случая с княза по-скоро има доказателства за вредата, която той е причинил както на своя народ, така и на църквата. Но пък е известно точно в кой момент започва широката популяризация както на Куликовската битка, така и на тези трима герои: в края на 30-те и началото на 40-те години на ХХ век, когато Йосиф Сталин се нуждае от положителни образи от миналото, за да създаде новата империя, където Църквата се превръща не в Тяло Христово, предобраз на Небесния Йерусалим, а във вярна слугиня на „комунистическия император“ и отдел на министерството на пропагандата.
Със смъртта на Сталин, както мечтите за съветска империя, така и нуждата от достойни за подражание образци на църковно-имперски патриотизъм, изчезват за дълго време.
До момента, в който историческите обрати не направиха отново търсени старите съветски митове, които доста последователно и успешно се трансформират в нов църковно-държавен култ.
–––
Превод: архим. Никанор (Мишков)
