Християнство.бг
Светлана Грозданова
Един български писател е оприличил българския народ с лисицата – точно когато я мислят за умряла, тя хуква. Да, наистина от време на време хукваме.
Хукваме чрез някой спортист, певец, млад изобретател, който успява да ни представи пред света в друга светлина, различна от мрака на сделки като „Боташ“, някоя простреляна мутра, охрани на депутати и прочие. Да си призная не съм слушала цялата песен, само някаква част от нея и никога не съм гледала Евровизия. Но се радвам на радостта на радващите се.
Поздравявам Дара за успеха. Шапки долу за труда ѝ, за нейния усет да бъде на гребена на вълната и да разпознава печелившия алгоритъм. В свят, в който всичко е изпято, в който всичко е казано, да победиш така безапелационно е голям усет и труд. На всичкото отгоре успехът няма да е само за нея, а за цялата ни икономика. Икономистите вече прогнозират какъв приход за страната ни ще донесе Евровизия’27.
Разбира се, че църковните фанатизирани припадалки са будни. Те виждат сатаната навсякъде около тях, но никога в себе си. Второто е много трудна задача, дори невъзможна, защото когато си зает да търсиш злото в другия, как да ти остане време да се вгледаш в себе си? Още повече дълбоко в себе си – там, където има точно бангаранга, т.е. хаос. Нали това означавала тази дума?
Да, дълбоко у нас винаги има известен хаос. Въпреки, че не съм слушала цялата песен, се запознах с текста ѝ. В нея не се говори за нищо ново под слънцето, а за вечната борба вътре в нас. Както добре е казал Достоевски в „Братя Карамазови“: „дяволът се бори с Бога и бойното поле е човешкото сърце“. Песента на Дара също казва това, но с езика на днешните млади и чрез техния бунт срещу лицемерието на възрастните.
От вечни времена хората се вълнуват от хляб и зрелища, кое в случая е изненадващото? Точно тези правоверни критикари трябва много добре да знаят, че ще дойдат много по-страшни времена. Всички, които във фльонгата на Дара видяха едни символи, е добре своевременно да посетят психиатъра си.
Моля ви, не е нужно да занимавате целия свят със себе си, с конспиративните си теории и психозите си. Истински вярващият не се страхува, а знае и вярва, че когато Бог е с него, кой ще бъде срещу него? Влиза в скришната си стаичка и се моли за спасението на душата си, като знае, че един ден ще отговаря за всяка една своя дума. И, ако с личния си пример, с живота си съумее да спаси нечия заблудена душа, значи е живял смислено. Но да опита, вместо да заклеймява и отблъсква.
Днешните младежи и без друго са самотни, объркани и непоканени в храма. Там още на прага ги чака някоя забрадена правоверна, която знае точно къде трябва да се застане и с кой крак да се пристъпи.
Да си припомним думите на преподобния Порфирий Кавсокаливит и поне малко да отворим сърцата си за другия. Дори и да не намерим сили като тези на Лот да наречем различните „братя мой“, поне да не ги осъждаме, защото и крачка не сме направили в техните обувки:
„Любовта има глас, който променя закоравелите човешки сърца. Нашата любов в Христа трябва да прониква навсякъде и да достига дори до хипитата на Матала. (Матала е място в Атина, където се събирали хипитата). Аз много исках да отида там, но не за да им проповядвам или да ги осъждам, а за да живея заедно с тях, разбира се, без грехове, и да оставя за беседа с тях само едната любов Христова, която преобразява.”
Нека да опитаме, пък може да спасим някоя душа от бангаранга. Любовта е средството, а не осъждането. Светът е бангаранга, без да има значение дали това ни харесва или не.
